Национална практика за привеждане в изпълнение на решение за връщане на гражданин на трета страна, едновременно с което му е наложена и забрана за влизане и пребиваване, докато той е обвиняем в рамките на наказателно производство за извършено тежко престъпление противоречи на правото на ЕС

Author

Заключение на генералния адвокат Richard De La Tour по дело С-420/20, HN

Генералният адвокат Richard De La Tour в своето заключение от 3 март 2022г. характеризира делото по отправено от Софийски районен съд преюдициално запитване като парадокс, водещ до трудно преодолимо противоречие.

Срещу заинтересованото лице, албански гражданин, е образувано наказателно производство за извършено тежко престъпление, за което Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) изисква лицето да присъства на съдебния процес. В същото време съгласно разпоредбите на Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) то трябва да бъде върнато в страната си по произход и да му бъде забранено да влиза и пребивава на територията на България за срок от пет години. В резултат на това заинтересованото лице е било възпрепятствано да се яви на съдебния процес срещу него, въпреки че в приложение на националноправните разпоредби е длъжно да се яви, а в приложение на разпоредбите на правото на Съюза има право на това.

В тази връзка с преюдициалните си въпроси запитващата юрисдикция иска по същество от Съда да уточни доколко правото на обвиняемия да присъства на съдебния процес срещу него, гарантирано в член 8 от Директива (ЕС) 2016/343[1], позволява на държава членка да приведе в изпълнение решение за връщане, едновременно с което е наложена и забрана за влизане и пребиваване на гражданина на трета страна, обвиняем за извършено тежко престъпление, чието дело все още не е разглеждано.

Фактите по главното дело:

На 11 март 2020г. срещу албанския гражданин HN е образувано досъдебно производство за това, че на същата дата на граничния контролно-пропускателен пункт на аерогара София той си е послужил с неистински чуждестранни документи за самоличност, а именно паспорт и лична карта, за да напусне територията на България и да отиде в Обединеното кралство. На следващия ден началникът на Гранично полицейско управление София издава заповеди съответно за връщане и забрана за влизане и пребиваване за срок от 5 години на основание ЗЧРБ. Нито една от тези принудителни административни мерки не е обжалвана.

На 27 април 2020 г. HN и назначеният му служебен защитник са запознати с постановлението за привличането на HN като обвиняем за съзнателно ползване на неистински документи за самоличност по чл. 316 във връзка с чл. 308, ал. 1 и 2 от Наказателния кодекс (НК). Във връзка с това в присъствието на преводач са му разяснени неговите права, в това число и тези по чл. 269 от НПК относно провеждането на задочно производство и последиците от него. На проведения същия ден разпит HN заявява, че разбира разяснените му права и че не желае да се явява по делото.

Впоследствие Софийска районна прокуратура внася обвинителния акт в запитващата юрисдикция, а HN, в изпълнение на издадените по отношение на него мерки, напуска дома за временно настаняване на граждани на трети страни и е отведен до границата през гранично-пропускателен пункт Гюешево, като същият не е бил уведомен за образуваното срещу него наказателно производство.

Според запитващия съд, когато срещу гражданин на трета страна е образувано наказателно производство за опит да влезе в страната или да премине през нея чрез използване на неистински или преправени официални документи, в приложение на чл. 10, ал. 1 и 2 от ЗЧРБ, правото му да присъства лично в образуваното срещу него наказателно производство, е осуетено.

При тези обстоятелства СРС решава да спре производството и да отправи до Съда на ЕС разглежданото преюдициално запитване.

Според генералния адвокат поставените въпроси изискват да се вземат предвид не само цитираните от запитващата юрисдикция разпоредби от директива 2016/34 относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство, но също така и разпоредби от директива 2008/115 относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни.[2]

Обхватът на правото на лицата да присъстват на съдебния процес срещу тях

Според генералния адвокат, очевидно изпълнението на решение за връщане, доколкото включва физическото транспортиране на заинтересованото лице извън съответната държава членка, и налагането на мярка за забрана да влиза и пребива на територията на тази държава за срок от пет години, доколкото му забранява да влиза отново на тази територия и след това да пребивава на нея, могат да накърнят правото на заинтересованото лице да се яви на съдебния процес срещу него, когато успоредно с приемането на тези мерки срещу него се води и наказателно производство.

Правото на лицата да присъстват на съдебния процес, всъщност спада към основното право на справедлив съдебен процес, прогласено както в член 47, втора и трета алинеи и в член 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз, така и в член 6 от ЕКПЧ. Във връзка с това от решение Специализирана прокуратура (Съдебно заседание в отсъствието на обвиняемия)(C‑688/18, EU:C:2020:94, т. 36) следва, че провеждането на публично съдебно заседание е от особено значение в наказателноправната област, доколкото обвиняемият има право да иска да бъде „изслушан“ и да му се предостави възможност да изложи устно своите защитни доводи, да изслуша показанията на свидетелите на обвинението и да разпита свидетелите, включително тези на обвинението. Европейският съд по правата на човека е постановил в същия смисъл, че присъствието на обвиняемия на процеса срещу него е от основно значение, както за да упражни правото си да бъде изслушан, така и за да се провери точността на твърденията му, като се сравнят с твърденията на пострадалото лице — чиито интереси също трябва да бъдат защитавани — както и с тези на свидетелите[3].

Според генералния адвокат, като се има предвид текстът на член 8, параграф 1 от Директива 2016/343 и мястото, отредено на правото на лицата да участват в съдебния процес в правото на Съюза, органите на държава членка, които са решили да образуват наказателно производство срещу гражданин на трета страна, не могат да приведат в изпълнение мярка за неговото извеждане, още повече когато едновременно с нея е наложена и забрана за влизане и пребиваване за срок от пет години, без да бъдат предвидени необходимите процесуално-организационни действия, за да може посоченият гражданин да упражни пълноценно правото си да присъства на водения срещу него съдебен процес, освен ако не се е отказал недвусмислено от него, като е бил наясно с произтичащите от това последици.

Всъщност правото на справедлив съдебен процес, на което се основава Директива 2016/343, изисква добро правораздаване. Има опасност обаче изпълнението на решение за връщане, което не само е незабавно, но и протича едновременно с наказателно производство, без да са приети мерки, които да гарантират, че местонахождението на обвиняемия на територията на третата страна ще бъде установено, да доведе de facto до невъзможност за съдебните органи да уведомят това лице за водения срещу него съдебен процес. Има опасност такова положение да доведе до фактическо спиране на наказателното производство, а оттам и до удължаването му или до постановяване на задочна присъда, която след това може да не бъде призната в посочената страна, сезирана с искане за правна взаимопомощ, или да бъде обжалвана в приложение на член 8, параграф 4 от Директива 2016/343 с оглед на повторно разглеждане на делото.

Според генералния адвокат освен това е абсолютно необходимо компетентните национални органи да претеглят различните представени интереси, за да защитят едновременно основните права на обвиняемия и общия интерес на държавата членка. В този контекст те би трябвало да могат да вземат предвид тежестта на престъплението, което се твърди, че е извършено, и опасността, която представлява присъствието на съответното лице на територията. В това отношение сам по себе си фактът, че гражданин на трета страна е заподозрян в извършването на тежко престъпление, не може да бъде основание за незабавното му извеждане от територията, без да бъдат приети подходящи мерки, за да може той да присъства на водения срещу него съдебен процес.

С оглед на направения анализ на текста, структурата и целта на Директива 2016/343 генералният адвокат приема, че член 8, параграф 1 от нея трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална практика за привеждане в изпълнение на мярка за извеждане, едновременно с която е наложена и забрана за влизане и пребиваване на гражданин на трета страна, обвиняем в наказателно производство за извършено тежко престъпление, без компетентните национални органи да приемат необходимите особени мерки, за да се даде възможност на този гражданин да упражни пълноценно правото си на защита и правото да присъства на съдебния процес срещу него.

Тъй като в Директива 2016/343 не са предвидени такива механизми, генералният адвокат счита, че по силата на принципа за процесуална автономия държавите членки следва да ги въведат, като евентуално използват инструментите, предоставени им в рамките на Директива 2008/115 – например извеждането да се отложи или пък забраната за влизане и пребиваване да се оттегли или да се спре действието ѝ, съгласно член 9 и член 11, параграф 2 от Директива 2008/115.

Допустимостта на отказа от правото на лицето да присъства на водения срещу него съдебен процес

В приложение на член 8, параграфи 2 и 3 от Директива 2016/343 държавите членки могат да предвидят делото на лице да се разглежда в негово отсъствие и евентуално осъдително решение да бъде изпълнено, без лицето да има право на нов процес, ако са налице определени условия.

Според генералния адвокат тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държава членка да съди в негово отсъствие гражданин на трета страна, срещу когото е издадено решение за връщане и едновременно с това му е наложена забрана за влизане и пребиваване на територията на тази държава членка, при условие не само че обвиняемият е бил уведомен своевременно за съдебния процес и за последиците от неговото неявяване, но и че са му предоставени особени мерки, които му позволят да се яви на този процес, и че той свободно и недвусмислено се е отказал от това, или че след като е бил уведомен за съдебния процес, той е представляван адекватно от упълномощен да го защитава адвокат, избран от него или служебно назначен.

С четвъртият си въпрос обаче запитващата юрисдикция иска да установи дали може валидно да бъде приет отказ от правото си да присъства на съдебния процес, направен в рамките на досъдебното производство преди да бъде насрочено съдебното заседание. Според генералния адвокат подобен случай не е изрично предвиден в член 8, параграф 2 от Директивата 2016/343.

В разглеждания случай и според информацията, с която разполага Съдът, обвиняемото лице действително е било придружено от назначения му служебно адвокат. Уведомено е за привличането му като обвиняем и в присъствието на преводач са му разяснени правата му, в това число и тези по член 269 от НПК относно провеждането на „задочно“ производство и последиците от него. Макар лицето да е заявило, че разбира тези права и не желае да се яви на производството, това според генералния адвокат не променя факта, че то не е получило препис от обвинителния акт, нито от разпореждането, с което делото се насрочва за разглеждане в разпоредително заседание на 23 юли 2020 г., тъй като е изведено от територията на 16 юни 2020 г. и до момента адресът му не е известен. Т.е. от изложеното следва, че лицето не е било уведомено своевременно за датата и мястото на неговия съдебен процес по смисъла на член 8, параграф 2, буква a) от Директива 2016/343, така че не би могло да се счита, че се е отказало доброволно и недвусмислено да присъства на него.

Поради това с оглед на изложеното генералния адвокат предлага на Съда да отговори на запитващата юрисдикция, че член 8, параграф 2 от Директива 2016/343 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска възможността държава членка да приеме, че лицето се е отказало свободно да присъства на съдебния процес срещу него, когато, макар да е било уведомено за последиците от неговото неявяване, то е изразило това желание в хода на досъдебното производство на етап, в който делото все още не е било насрочено за разглеждане.

Наличието на процесуално задължение за лицата да присъстват на съдебния процес

С третия си въпрос запитващата юрисдикция по същество пита Съда дали член 8, параграф 1 от Директива 2016/343, по силата на който държавите членки гарантират, че обвиняемият има право да присъства на съдебния процес срещу него, не допуска национално законодателство, което предвижда, че това лице е длъжно да се яви на съдебния процес срещу него. Този въпрос е предизвикан от факта, че в приложение на чл. 269, ал. 1 и 2 от НПК присъствието на подсъдимия в съдебно заседание е задължително по дела с обвинение за извършено тежко престъпление, както по главното производство, или когато това е необходимо за разкриване на обективната истина

Както вече е посочил Съдът, Директива 2016/343 има за предмет установяването на общи минимални правила и следователно тя не е пълен и изчерпателен инструмент, чиято цел е да установи всички условия за приемането на съдебно решение.  Поради това в съображение 48 от тази директива законодателят на Съюза уточнява, че държавите членки следва да могат да разширят „правата, установени в [посочената директива], за да осигурят по-висока степен на защита“.

Според генералния адвокат обаче като изисква от обвиняемия да се яви на водения срещу него съдебен процес, държавата членка не разширява правото му да присъства на този процес, а напротив, го ограничава, като го превръща в задължение и премахва възможността, при това изрично призната от същата директива, изцяло по собствено усмотрение да откаже да се яви на съдебния процес. Следователно не може да се счита, че такава мярка допринася за укрепването на процесуалните права на посоченото лице, като се има предвид, че ако значим интерес налага това, държавите членки могат да приемат мерки, които да гарантират явяването на заинтересованото лице на съдебното заседание, като например незабавното явяване, или също мерки за процесуална принуда или мярка за неотклонение на заинтересованото лице.

Предвид изложеното генералният адвокат предлага на Съда да постанови, че член 8, параграф 1 от Директива 2016/343, по силата на който държавите членки гарантират, че обвиняемите имат правото да присъстват на съдебния процес срещу тях, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство, съгласно което обвиняемият е длъжен да се яви на съдебния процес срещу него.

[1] Директива на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство (ОВ L 65, 2016 г., стр. 1).

[2] Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, ОВ L 348, 2008 г., стр. 98.

[3] Вж. решение на ЕСПЧ от 23 май 2000 г., Van Pelt с/у Франция (ECLI:CE:ECHR:2000:0523JUD003107096, § 66).

Радостина Стефанова Камишева

Юридически сътрудник в кабинета на съдия Александър Корнезов в Общия съд на ЕС.