(Заключение на генерален адвокат Szpunar в дело C‑681/13, Diageo Brands BV)
Фактите и преюдициалното запитване
Преюдициалното запитване е отправено от Hoge Raad der Nederlanden (Върховен съд на Нидерландия) и има за предмет тълкуването на член 34, т. 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001, съгласно който дадено съдебно решение не се признава, ако признаването явно противоречи на обществения ред на държавата, в която се иска признаване. Въпросът по-конкретно е дали обстоятелството, че постановено в България съдебно решение противоречи на правото на Съюза, обосновава непризнаването му в Нидерландия с мотива, че то нарушава обществения ред на последната.
Фактите по главното дело могат да бъдат обобщени по следния начин. Diageo Brands е нидерландско дружество, което притежава марката „Johnny Walker“. Това дружество разпространява в България уиски с тази марка чрез местен изключителен вносител. „Симирамида-04“ EOOД българско дружество, което търгува с алкохолни напитки. На 31 декември 2007 г. от Грузия на пристанище Варна пристига адресиран до Симирамида контейнер, съдържащ 12 096 бутилки уиски с марката „Johnny Walker“. Като счита, че вносът в България на тази партида бутилки без неговото съгласие нарушава правата му върху притежаваната от него марка, Diageo Brands иска и на 12 март 2008 г. получава разрешение от Софийския градски съд (СГС) за изземване на въпросната пратка с уиски. Сезиран с въззивна жалба от Симирамида, на 9 май 2008 г. Софийският апелативен съд отменя определението от 12 март 2008 г., с което се разрешава изземването. С решения от 30 декември 2008 г. и от 24 март 2009 г. ВКС отхвърля касационната жалба на Diageo Brands на формални основания. Така на 9 април 2009 г. е отменено разрешеното по молба на Diageo Brands изземване на пратката с уиски.
Впоследствие Diageo Brands подава иск срещу Симирамида на основание нарушението на правата върху марката пред СГС, който с решение от 11 януари 2010 г. отхвърля иска като се позовава на Тълкувателно решение от 15 юни 2009 г. на ВКС, въз основа на което СГС приема, че вносът на стоки в България, пуснати в търговско обращение със съгласието на притежател на марката извън Европейското икономическо пространство (ЕИП), не представлява нарушение на правата на притежателя на марката. Diageo Brands не обжалва решението на СГС и то влиза в сила.
В главното производство, довело до отправяне на преюдициалното запитване, Симирамида иска от нидерландските юрисдикции да му бъде изплатено обезщетение в размер на повече от 10 милиона евро за вредите, които е претърпяло вследствие на изземването, извършено по искането на Diageo Brands. Симирамида основава претенциите си на решението на СГС от 11 януари 2010 г., доколкото с него се установява неправомерният характер на това изземване. В своя защита Diageo Brands изтъква, че това решение не може да се признае в Нидерландия поради явното му противоречие с обществения ред по смисъла на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001. В преюдициалното запитване Hoge Raad посочва, че според нидерландските съдилища СГС бил приложил явно неправилно правото на Съюза, като се е позовал на тълкувателно решение, което също така било опорочено, тъй като било прието от ВКС в нарушение на неговото задължение да отправи преюдициално запитване на основание на член 267 ДФЕС. С тези мотиви Rechtbank Amsterdam (Районен съд, Амстердам) приема доводите на Diageo Brands и отхвърля искането на Симирамида. Сезиран с въззивна жалба на Симирамида Gerechtshof te Amsterdam (Апелативен съд, Амстердам) изменя решението на Rechtbank и постановява, че решението на СГС следва да се признае в Нидерландия. Въпреки това този съд решава да не се произнесе по искането за изплащане на обезщетение за вреди. Сезиран с касационна жалба на Diageo Brands, Hoge Raad отбелязва, че в касационното производство „страните не спорят, че тълкувателното решение на ВКС нарушава правото на Съюза“ и че „Diageo Brands представя […] друго тълкувателно решение на ВКС от 26 април 2012 г., с което изрично се потвърждава тълкувателното решение от 15 юни 2009 г.“. При тези обстоятелства Hoge Raad решава да спре производството по делото и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Следва ли член 34, […] точка 1 от Регламент № 44/2001 да се тълкува в смисъл, че това основание за отказ за признаване на съдебно решение обхваща и случай, в който решението на съда на държавата членка по постановяване на съдебното решение явно противоречи на правото на Съюза и това обстоятелство е известно на този съд?
2) a) Следва ли член 34, […] точка 1 от Регламент № 44/2001 да се тълкува в смисъл, че успешното позоваване на това основание за отказ за признаване на съдебно решение се препятства от обстоятелството, че позоваващата се на това основание за отказ страна не е използвала способите за съдебна защита, налични в държавата членка, в която е постановено съдебното решение?
2) б) При положителен отговор на въпрос 2 a) би ли било необходимо да се промени този отговор, ако използването на способите за съдебна защита в държавата, в която е постановено съдебното решение, би било безсмислено, тъй като трябва да се приеме, че това обжалване не би могло да доведе до постановяване на различно съдебно решение?
3) Следва ли член 14 от Директива 2004/48 да се тълкува в смисъл, че тази разпоредба обхваща и съдебните разноски, направени от страните във връзка с правен спор в дадена държава членка относно иск за изплащане на обезщетение за вреди, при положение че този иск и правната защита срещу него са с предмет претендираното ангажиране на отговорността на ответника вследствие на предприемането в друга държава членка на действия по закрила на правото върху неговата марка — изземване на определени стоки и определени изявления на ответника — като във връзка с това се поставя и въпросът за признаването на решението на съда на последната държава членка в първата посочена държава членка?“.
Заключението на генералния адвокат
Генералният адвокат (ГА) започва анализа си с тълкуване на понятието „обществен ред“ по смисъла на чл. 34 от Регламент № 44/2001 като припомня постоянната практика на Съда, според която основанията за отказ да се признае или изпълни съдебно решение, постановено в друга държава членка, трябва да се тълкуват ограничително, доколкото съставляват пречка за изпълнението на една от основните цели на този регламент, поради което е допустимо да се прибягва до тези основания само в изключителни случаи(Krombach, EU:C:2000:164, т. 21, Renault, EU:C:2000:225, т. 26 и Apostolides, EU:C:2009:271, т. 55). Следователно, според ГА, позоваването на клаузата за обществен ред, съдържаща се в член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001, е допустимо само в хипотезата, в която признаването на съдебното решение, постановено в друга държава членка, би засегнало „по недопустим начин правния ред на държавата членка, в която се иска признаване, тъй като би накърнило даден основен принцип“. За да се спази забраната за преразглеждане по същество на постановеното в друга държава членка съдебно решение (чл. 36 от регламента), трябва да е налице „явно нарушение на правна норма, която се счита за основополагаща в правния ред на държавата, в която се иска признаване, или на право, признато за основно в този правен ред“.
Прилагайки този тест към фактите в главното производство, ГА посочва, че нарушението на член 5 от Директива 89/104, за допускането на което е упрекнат СГС, трудно може да се разглежда като нарушение на „основен принцип на правото на Съюза“. В тази връзка ГА подчертава, че съдът на държавата, в която се иска признаване, не може да откаже признаването на съдебно решение, постановено в друга държава членка, единствено по съображение че според него в това съдебно решение е приложено неправилно правото на Съюза. Според ГА, признаването на решението на СГС не противоречи по неприемлив начин на правния ред на държавата, в която се иска признаване, доколкото не нарушава даден основен принцип, доколкото неправилното прилагане или тълкуване на разпоредба, съдържаща се в директива, установяваща минимална хармонизация, чийто предмет е сближаване на законодателствата на държавите членки в областта на марките и която същевременно оставя на държавите членки достатъчно голяма свобода при нейното транспониране не може да се счита за нарушение на основополагащи правни норми или основни принципи. Обратното решение би накърнило взаимното доверие, на което се основава системата за признаване и изпълнение, предвидена в Регламент № 44/2001.
По отношение на аргумента, изтъкнат от Diageo Brands, че както СГС, така и ВКС са нарушили задължението си да сезират Съда на ЕС с преюдициално запитване, ГА посочва, че бидейки първа инстанция, СГС не е бил длъжен да отправи преюдициално запитване, а, тъй като главното производство не се отнася до признаване и изпълнение на решение на ВКС, задължението на последния да сезира Съда на ЕС е ирелевантно.
По-нататък ГА отхвърля аргумента на Diageo Brands, с който дружеството оправдава обстоятелството, че не е обжалвало решението на СГС с факта, че според него подобно обжалване е безсмислено, тъй като нямало да доведе до различно решение поради тълкувателното решение на ВКС. В това отношение ГА посочва, че смисълът и целта на Регламент № 44/2001 подкрепят тезата, че съдът на държавата, в която се иска признаване на съдебното решение, следва да вземе предвид факта, че лицето, противопоставящо се на признаването на решението в държавата, в която то е постановено, не е използвало предоставените му от националното право способи за съдебна защита, тъй като, в конкретния случай, ако бяха изчерпани предоставените от българското право на Diageo Brands способи за съдебна защита, последното би имало евентуално възможност да твърди пред правораздаващата като последна инстанция българска юрисдикция, че е налице необходимост да бъде отправено преюдициално запитване. При подобно стечение на обстоятелствата, ако ВКС наруши правото на ЕС, Diageo Brands щеше да има, според ГА, възможността да подведе под отговорност българската държава за обещетяване на вредите, които му е причинила.
Предвид тези съображения, ГА предлага да се отговори на първия и втория въпрос, че член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 следва да се тълкува в смисъл, че обстоятелството, че постановено в дадена държава съдебно решение противоречи на правото на Съюза, не е основание това решение да не бъде признато в държавата, в която се иска неговото признаване, с мотива, че то нарушавало обществения ред на тази държава. Всъщност, доколкото не представлява явно нарушение на основополагаща правна норма от правния ред на държавата, в която се иска признаването, само по себе си допускането на грешка при прилагане на националното право или на правото на Съюза, като разглежданата в главното дело, не може да обоснове отказа за признаване на съдебното решение на основание на член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001.
Що се отнася до третия преюдициален въпрос, след кратък анализ на целите и текста на чл. 14 Директива 2004/48, ГА заключава, че съдебните разноски, направени във връзка с образуваното в Нидерландия главно производство по иск за обезщетение за вреди, причинени вследствие на изземване, в хода на което е повдигнат въпросът за признаването на съдебно решение, постановено в държава членка в рамките на спор с предмет закрилата на дадено право върху интелектуална собственост, попадат в приложното поле на член 14 от тази директива.