(Решение на Съда на ЕС по дело C‑329/11, Achughbabian)
Ангел Пачев[1]
Въведение
Повече от десетилетие след влизането в сила на Договора от Амстердам, който интегрира имиграционната политика към политиките на Европейската общност, Съдът на Европейския съюз се произнася за трети път относно тълкуването на един от най-значимите нормативни актове в областта на незаконната имиграция — Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни[2] (Директива 2008/115).
Приета по реда на законодателната процедура за съвместно вземане на решение, установена в член 251 ДЕО, Директива 2008/115 се вписва в контекста на редица други актове в тази област, а именно Директива 2001/40/ЕО на Съвета от 28 май 2001 година относно взаимното признаване на решения за експулсиране на граждани на трети страни[3]; Директива 2003/110/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно помощ в случаите на транзит за целите на извеждане от територията по въздух[4], която предвижда правна рамка, целяща да улесни транзитното преминаване на извежданите лица през летищата на други държави членки; Решение на Съвета от 29 април 2004 година относно организация на общите полети за извеждане от територията на две или повече държави членки на граждани на трети страни, които подлежат на индивидуални мерки за извеждане[5]; Директива 2001/51/ЕО на Съвета от 28 юни 2001 година за допълнение на разпоредбите на член 26 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген от 14 юни 1985 година[6], която определя мерките за гарантиране изпълнението на задълженията на превозвачите, които транспортират чужди граждани до територията на държавите членки, и др.
Зародилата се на Европейския съвет в Тампере през октомври 1999 година идея за координиране на процедурите за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни е залегнала и в известието на Европейската комисията от 2001 година относно общата политика спрямо нелегалната имиграция[7], както и в редица други документи на Комисията, последвали това известие. Европейският съвет в Брюксел през ноември 2004 година призовава за установяването на ефективна политика за извеждане и репатриране, основана на общи норми, с оглед на това съответните лица да бъдат връщани по хуманен начин и при пълно зачитане на техните основни права и на тяхното достойнство, и приканва Комисията да представи предложение по този въпрос, което тя прави на 1 септември 2005 година.
Приетата вследствие на това предложение Директива 2008/115 предвижда, с цел подобряване ефективността на процедурите за връщане, задължението за държавите членки да издават и изпълняват решение за връщане по отношение на всеки гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на тяхна територия, както и да предвидят забрана за влизане, например в случаите, в които задължението за връщане не е било изпълнено. Предоставено е предимство на определянето на срок за доброволно напускане, но Директива 2008/115 предвижда изрично възможността за прилагане на принудителни мерки с оглед извеждането на засегнатото лице след изтичането на този срок. Относно защитата на основните права на незаконните имигранти Директива 2008/115 обуславя употребата на принудителни мерки при спазване на принципа на съразмерност, ограничава продължителността на евентуалното задържане на засегнатите граждани на трети страни, както и основанията за това задържане, предвижда зачитането на физическата неприкосновеност на тези граждани, съобразяването с висшия интерес на детето и спазването на правото на семеен живот. Тя предоставя също така гаранции относно информирането на засегнатото лице и достъпа му до компетентен съдебен или административен орган, пред който да обжалва или да иска преразглеждане на решенията, свързани с връщането му.
В предходните си решения (и двете произнесени по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 23а от Статута на Съда на Европейския съюз и в член 104б от Процедурния правилник) Съдът надгражда правилата, предвидени в Директива 2008/115, например с тълкуването, че периодът, през който е спряно принудителното изпълнението на решението за връщане поради обжалването му по съдебен ред от засегнатото лице, се взема предвид като период на задържане с цел извеждане, когато по време на производството по обжалване засегнатото лице е било задържано (решение по дело C‑357/09 PPU, Кадзоев). В същото решение той уточнява, че Директива 2008/115 не допуска задържане на засегнатото лице след изтичане на предвидения максимален период на основание, че това лице не притежава валидни документи за самоличност, има агресивно поведение и не разполага със собствени средства за издръжка, нито с жилище или със средства, предоставени за тази цел от държавата членка.
От решението на Съда по дело C‑61/11 PPU, El Dridi следва, че национална правна уредба, която предвижда налагане на наказание лишаване от свобода на гражданин на трета страна в незаконен престой само поради това че той е в нарушение на заповед да напусне територията на дадената държава членка, е в конфликт с разпоредбите на Директива 2008/115.
С дело C-329/11, Achughbabian пред Съда се поставя въпросът дали е съвместима с разпоредбите на Директива 2008/115 национална правна уредба, която предвижда наказание лишаване от свобода и глоба в случай на незаконно пребиваване на територията на дадената държава членка. Този въпрос възниква във връзка с разпоредба от наказателноправен характер на френския кодекс за влизане и пребиваване на чужденците и за правото на убежище, но следва да се отбележи, че към момента на отправянето на преюдициалното запитване в редица други държави членки (например Германия, Гърция, Ирландия, Италия, Полша, Обединеното кралство и България) незаконното пребиваване също е криминализирано по един или друг начин, като предвидените наказания са различни и варират от глоба до лишаване от свобода. Що се отнася до българското право, съгласно член 6 от Закона за чужденците в Република България[8] чужденците, които пребивават в страната, носят по принцип гражданска, административна и наказателна отговорност както българските граждани, а съгласно член 279 от Наказателния кодекс, който влезе или излезе през границата на страната без разрешение на надлежните органи на властта или макар с разрешение, но не през определените за това места, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба от сто до триста лева.
Обстоятелствата по делото
Г‑н Achughbabian, арменски гражданин, е задържан на 24 юни 2011 година в Maisons-Alfort (Франция), тъй като е заподозрян в това, че е извършил и продължава да извършва правонарушението по член L. 621‑1 от френския кодекс за влизане и пребиваване на чужденците и за правото на убежище, който предвижда, чe чужденец, който влезе или пребивава във Франция при неспазване на релевантните разпоредби, се наказва с една година лишаване от свобода и глоба в размер на 3750 евро.
В това отношение френският наказателно-процесуален кодекс позволява на служителите на съдебната полиция да задържат за 48 часа лице, за което са налице една или няколко основателни причини да се подозира, че е извършило или се е опитало да извърши престъпление или правонарушение, което се наказва с лишаване от свобода.
Установено е, че г‑н Achughbabian е влязъл във Франция на 9 април 2008 година, поискал е предоставянето на разрешение за пребиваване, което му е било отказано, и му е била връчена заповед за напускане на френската територия в едномесечен срок.
На 25 юни 2011 година френските власти издават заповед за принудително отвеждане на г‑н Achughbabian до границата на страната. На 27 юни 2011 година, съгласно разпоредбите на френския кодекс за влизане и пребиваване на чужденците и за правото на убежище, е разпоредено задържането на г‑н Achughbabian за повече от 48 часа, като са отхвърлени възраженията му за незаконосъобразност на задържането му на 24 юни 2011 година, едно от които се основава на решението на Съда по дело C‑61/11 PPU, El Dridi.
Според г‑н Achughbabian от това решение произтича, че предвиденото в член L. 621‑1 от френския кодекс за влизане и пребиваване на чужденците и за правото на убежище лишаване от свобода е несъвместимо с правото на Съюза и че предвид тази несъвместимост, както и правилото, че задържане може да бъде предприето само в случай на подозрение, че е извършено правонарушение, наказуемо с лишаване от свобода, проведеното в конкретния случай производство е опорочено.
Г-н Achughbabian обжалва разпореденото задържане за повече от 48 часа пред Апелативния съд в Париж, който решава да преустанови задържането му и да постави на Съда преюдициалния въпрос дали Директива 2008/115 допуска национална правна уредба, която предвижда налагане на наказание лишаване от свобода на гражданин на трета страна само поради това че е влязъл или пребивава незаконно на територията на тази държава.
Апелативният съд в Париж иска също така запитването да бъде разгледано по реда на спешното производство по член 104б от Процедурния правилник на Съда, но това искане не е уважено. За сметка на това председателят на Съда уважава искането на запитващата юрисдикция делото да бъде разгледано по реда на бързото производство по член 104а от този правилник[9].
Решението на Съда
Съдът отбелязва най-напред, че Директива 2008/115, която се отнася само за връщането на граждани на трети страни, допуска националните законодателства да квалифицират незаконното пребиваване като правонарушение и да предвиждат наказателноправни санкции. Според него, тъй като тази директива установява общи стандарти и процедури, отнасящи се само за приемането на решения за връщане и тяхното изпълнение, тя също така допуска задържане с оглед да се определи дали пребиваването на гражданин на трета страна е редовно или не. Съдът е на мнение, че целта на Директива 2008/115 да допринесе за ефективното завръщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, би била накърнена, ако държавите членки не можеха да предотвратят посредством едно такова временно лишаване от свобода укриването на лице, заподозряно в незаконно пребиваване.
В това отношение Съдът приема, че Директива 2008/115 допуска национална правна уредба като член L. 621‑1 от френския кодекс за влизане и пребиваване на чужденците и за правото на убежище, доколкото тази разпоредба квалифицира незаконното пребиваване на гражданин на трета страна като правонарушение и предвижда наказателноправни санкции, включително наказание лишаване от свобода, и служи като правно основание за задържане на такъв гражданин с цел да се определи дали неговото пребиваване е законно или не.
Съдът отбелязва, че при все това такава правна уредба може да доведе до лишаване от свобода в хода на процедурата за връщане, уредена в Директива 2008/115. Той напомня решението по дело El Dridi, според което държавите членки не биха могли да прилагат наказателноправна уредба, която би могла да застраши постигането на целите, преследвани от тази директива, като по този начин я лиши от полезното ѝ действие. Съдът приема, че положението на г‑н Achughbabian, който не се е подчинил на заповед от 14 февруари 2009 година да напусне територията на страната и който на 25 юни 2011 година е получил ново решение за връщане, този път под формата на заповед за отвеждане до границата на страната без срок за доброволно напускане, поражда задължението, възложено от Директива 2008/115 на засегнатата държава членка, приоритетно да предприеме всички необходими мерки, за да осъществи извеждането. Такива мерки обаче представляват само намесите, които водят, ефикасно и пропорционално, до връщането на заинтересования, като неговото задържане е позволено само за да се подготви и извърши извеждането.
Според Съда е обаче очевидно, че налагането и изпълнението на наказание лишаване от свобода в хода на процедурата за връщане, предвидена в Директива 2008/115, не допринасят да се извърши извеждането, което тази процедура цели, защото възпрепятства физическото транспортиране на заинтересования извън засегнатата държава членка. Следователно такова наказание не съставлява „мярка“ или „принудителна мярка“ по смисъла на Директива 2008/115. Напротив, то може да попречи на прилагането на общите стандарти (в частност относно максималната продължителност на лишаването от свобода) и процедури, установени от Директива 2008/115, и да забави връщането, като по този начин накърнява (както правната уредба, разглеждана по дело El Dridi) полезното действие на тази директива.
Съдът заключава, че държавите членки, обвързани от Директива 2008/115, не биха могли да предвиждат наказание лишаване от свобода за незаконно пребиваващите граждани на трети страни в ситуации, в които тези граждани трябва по силата на установените от тази директива общи стандарти и процедури да бъдат изведени, като за подготвяне и извършване на това извеждане могат най-много да бъдат административно задържани.
Според него обаче не се изключва възможността за държавите членки да приемат или запазят, при зачитане на принципите на горепосочената директива и нейната цел, разпоредби, включително наказателноправни, за уреждане на положението, при което принудителните мерки не са позволили извеждането на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна. В това отношение Съдът приема, че Директива 2008/115 допуска налагането на наказателноправни санкции на граждани на трети страни, към които е приложена установената от тази директива процедура за връщане и които пребивават незаконно на територията на държава членка, без да съществува основателна причина за невръщане.
Коментар
Бързо или спешно преюдициално производство?
Дело C-329/11, Achughbabian допринася най-напред за това да бъде хвърлена светлина върху неясното взаимодействие между две преюдициални производства, позволяващи на Съда да се произнесе в значително по-кратки срокове от обичайното, изборът между които се оказва нелесна задача за националните юрисдикции.
От една страна, бързото производство (в сила от 2000 г.), уредено в член 104a от Процедурния правилник на Съда, може да бъде възбудено с решение на председателя (от години насам излагано в мотивирано определение) по искане на националната юрисдикция, когато изложените обстоятелства налагат незабавно произнасяне по поставения преюдициален въпрос независимо от областта на правото на Съюза, в която той се поставя. Това производство се характеризира главно с незабавно определяне на датата на съдебното заседание, по-кратки срокове за представяне на писмени становища и само изслушване на генералния адвокат (т.е. без представяне на заключение). Средната му продължителност е около 130 дена, а производството по делото C‑329/11, Achughbabian се развива за малко повече от два месеца след приемането на определението на председателя на Съда, с което искането на Апелативният съд в Париж е уважено. Искания за възбуждане на бързото производство са били уважавани с оглед съобразяване с правото на семеен живот и с висшия интерес на детето, подсигуряване на полезното действие на разпоредби на правото на Съюза, поясняване на въпрос от важна за дейността на Съюза област, изясняване на ситуацията на задържан човек и т.н.
От друга страна, спешното производство по реда на член 104б от Процедурния правилник (в сила от 2008 г.) може да бъде възбудено с решение на посочен състав на Съда, по искане на националната юрисдикция или, по изключение служебно, когато са повдигнати въпроси, отнасящи се до областите по част трета, дял V от ДФЕС. При него може да бъде пропусната фазата на представяне на писмени становища, допуска се електронно представяне на материали и генералният адвокат е само изслушан. Средната продължителност на спешното производство е около 65 дена и практиката показва, че то е неизменно възбуждано в случаите, в които делото пред националния съд е във връзка със задържано лице (например дела Кадзоев и El Dridi).
Що се отнася до делото C-329/11, Achughbabian не е учудващо, че искането запитването да бъде разгледано по реда на спешното производство, не е уважено, отчитайки факта, че задържането на г‑н Achughbabian е преустановено. Това, което отличава делото обаче, е мотивацията на определението, с което се уважава последвалото искане за възбуждане на бързото производство. В това искане запитващата юрисдикция излага, че след решението по дело El Dridi френските съдилища, натоварени с контрола на законността на задържането на нередовно пребиваващи чужденци, се произнасят непоследователно, що се отнася до съобразността на член L. 621‑1 от френския кодекс за влизане и пребиваване на чужденците и за правото на убежище и на задържането за 48 часа с Директива 2008/115, и че някои състави преустановяват задържането на заинтересованите лица, а други не. В своето определение председателят на Съда изтъква, позовавайки се на член 276, алинея четвърта от ДФЕС (според който Съдът се произнася в най-кратък срок по преюдициално запитване във връзка със задържано лице), че дори и запитващата юрисдикция да е преустановила задържането на г‑н Achughbabian, все пак заинтересовани лица в подобни висящи дела са или биха могли да бъдат лишени от свобода и тяхното положение зависи от отговора на поставения преюдициален въпрос.
От изложеното по-горе би могло да се заключи, че що се отнася до запитванията, повдигащи въпроси, отнасящи се до областите по част трета, дял V от ДФЕС, критерият за спешност, предвиден в член 104б от Процедурния правилник, е по-строг от този за възбуждане на бързото производство, при което връзката между спешността и висящия спор може да бъде и само косвена. В това отношение, във връзка с делата в тези области, бързото производство би могло да бъде счетено като допълнително спрямо спешното производство. При все това този анализ следва да бъде потвърден или отхвърлен от практиката особено ако се отчете фактът, че поддържаната в определението по дело Achughbabian позиция е отклонение от предходната практика, според която нито големият брой положения, потенциално засегнати от даденото запитване, нито интересът на лицата да получат възможно най-бързо уточнение относно правата им, произтичащи от правото на Съюза, могат да бъдат счетени като обстоятелства, налагащи незабавно произнасяне (определение на председателя на Съда по дело C‑411/10, N.S.).
Наказателноправната компетентност на държавите членки в областта на незаконната имиграция — нaчалото и краят на Директива 2008/115
Както и в решението си по делото El Dridi, Съдът отбелязва, че макар по принцип наказателното законодателство и нормите на наказателния процес да попадат в компетентността на държавите членки, тази компетентност все пак може да бъде засегната от правото на Съюза. При това положение, независимо от обстоятелството, че нито разпоредбите на Договорите, нито тези на Директива 2008/115 не изключват наказателноправната компетентност на държавите членки в областта на нелегалната имиграция и незаконното пребиваване, последните трябва да приспособят законодателството си в тази област така, че да осигурят зачитането на правото на Съюза.
Като следствие от това правило, в решението си по делото El Dridi Съдът вижда невъзможността незаконният престой да бъде наказан с лишаване от свобода само поради това че засегнатото лице продължава да пребивава на територията на дадената държава членка в нарушение на заповед за напускане.
Съдът, изглежда, смекчава позицията си в решението по дело Achughbabian, чиято фактическа обстановка не се различава значително от тази по делото El Dridi, приемайки изрично, че Директива 2008/115 допуска национална правна уредба, която квалифицира незаконното пребиваване като правонарушение и предвижда наказателноправни санкции, включително наказание лишаване от свобода, както и служи като правно основание за задържане с цел да се определи дали пребиваването е законно или не. Тази част от решението лесно би могла да бъде разбрана като целяща да отговори на назрялата загриженост от страна на държавите членки относно ограниченията на наказателноправната им компетентност, произтичащи от решението по делото El Dridi
Стои обаче въпросът дали, за да постигне този ефект, Съдът всъщност не се впуска в едно изкуствено разграничение между потенциалните последици на упражняването от страна на държавите членки на наказателноправната им компетентност, смекчавайки така само привидно позицията си. От една страна, както става ясно от началото на гореописаното решение, Съдът приема, че Директива 2008/115 регулира положението на гражданин на трета страна само от момента на установяване на незаконността на пребиваването му (така нареченото начало на директивата) и че до този момент компетентността на държавите членки да налагат наказание лишаване от свобода, остава незасегната. При това положение би могло да се предположи, че тази директива допуска държава членка да наложи на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна наказание лишаване от свобода, преди да пристъпи към извеждането на това лице в съответствие с предвидените от директивата ред и условия. Съдът обаче отхвърля изрично тази възможност в точка 45 от решението си. В отговор на довод, изтъкнат от германското и естонското правителство, той пояснява, че от изискването за лоялност на държавите членки и от изискването за ефективност на процедурата на извеждане произтича задължението това извеждане да бъде изпълнено в най-кратки срокове, а случаят очевидно няма да е такъв, ако след констатирането на незаконно пребиваване засегнатата държава членка предприеме, преди изпълнението на решението за връщане и дори преди самото приемане на това решение, наказателно преследване, последвано при необходимост от наказание лишаване от свобода. От друга страна, СЕС заключава в края на своето решение, че държавите членки, обвързани от Директива 2008/115, не биха могли да предвиждат наказание лишаване от свобода за незаконно пребиваващите граждани на трети страни в ситуации, в които те трябва да издадат решение за връщане. Така се достига до противоречивият извод, че дори и Директива 2008/115 да допуска национална правна уредба, която квалифицира незаконното пребиваване като правонарушение и предвижда наказателноправни санкции, включително наказание лишаване от свобода, тя всъщност ѝ се противопоставя във всички случаи.
Тогава какво остава от компетентността на държавите членки да криминализират незаконното пребиваване на граждани на трети страни на територията им? Отговорът на този въпрос може да се крие в преюдициалното запитване, отправено от Tribunale di Rovigo (Италия) на 18 август 2011 година в наказателното производство срещу г‑н Sagor (дело C‑430/11), което повдига въпроса дали Директива 2008/115 допуска гражданин на трета страна, незаконно пребиваващ на територията на държава членка, да бъде наказан с имуществена санкция, заменена с домашен арест като наказателноправна санкция, единствено поради незаконното му влизане и престой още преди да е налице неизпълнение на заповед за извеждане, издадена от административния орган. За разлика от делото Achughbabian, предвиденото по делото Sagor наказание за незаконен престой не е лишаване от свобода, а само имуществена санкция. На Съда предстои да определи дали такова наказание може да попречи на прилагането на общите стандарти и процедури, установени от Директива 2008/115, например като забави връщането, и дали възможността то да бъде заменено с домашен арест, е от значение в това отношение.
Ако Съдът е решил, че държава членка не може да наложи и изпълни наказание лишаване от свобода преди изпълнението на решението за връщане, то това означава ли, че тази държава може, без да прилага това наказание, единствено да го предвиди? Позицията на Съда и по този въпрос изглежда също толкова неясна. От една страна, той изрично приема, че Директива 2008/115 допуска механизъм, позволяващ задържане, докато бъде определено дали пребиваването е законно или не, като този установен от френското право. Тук следва да се отбележи, че според поясненията на френското правителство възможността за задържане на лица предвидена от френското право е силно ограничена и се свежда само до няколко случая, един от които е този, предвиден от френския наказателно-процесуален кодекс — когато са налице основателни причини да се подозира, че засегнатото лице е извършило престъпление, което се наказва с лишаване от свобода. От тези пояснения става видно още, че предвиденото по член L. 621‑1 от френския кодекс за влизане и пребиваване на чужденците и за правото на убежище наказание от една година лишаване от свобода не се прилага на практика, а служи само за основание за прилагане на предвиденото от френския наказателно-процесуален кодекс задържане за 48 часа, което е необходимо за проверката на положението на засегнатото лицето и евентуалното връчване на заповед за напускане на територията на страната, преди това лице да се укрие. Парадоксално обаче, Съдът, от друга страна, подчертава в точка 40 от решението, че това обстоятелство не обезсилва извода, че национална правна уредба като разглежданата накърнява полезното действие на Директива 2008/115.
Що се отнася до края на Директива 2008/115, т.е. положението, при което тя не намира повече приложение, логично е да се предположи, че той настъпва с извеждането на незаконно пребиваващия гражданин на трета страна. Определянето на това положение обаче предстaвлява трудност, когато извеждането не се осъществи. Именно такава е ситуацията по делото Кадзоев. В това отношение възникват редица въпроси: спира ли Директива 2008/115 (и гаранциите за нередовно пребиваващите чужденци, които произтичат от нея) да се прилага, когато стане ясно, че вече не съществува разумна възможност за извеждане?; може ли процедурата (включително и административното задържане) да бъде приложена отново?; могат ли тогава държавите членки да наложат наказателноправни мерки поради незаконно пребиваване?
Факт е, че Директива 2008/115 не предвижда отговор на тези въпроси. Би било илюзорно да се смята, че акт, целящ само да координира националните процедури за връщане, би могъл да бъде панацея за някои от най-важните проблеми, генерирани от феномена на незаконната имиграция. Съдът постановява недвусмислено в решението си по делото Кадзоев, че тази директива не може да служи за основание за задържане след достигане на максималната продължителност на административното задържане, т.е директивата свършва с изчепрването на възможно най-тежката принудителна мярка, която тя предвижда.
В този дух, цитирайки решението по делото El Dridi, Съдът посочва в решението по дело Achughbabian, че държавите членки могат да приемат или запазят, при зачитане на принципите на горепосочената директива и нейната цел, разпоредби, включително наказателноправни, за уреждане на положението, при което принудителните мерки не са позволили извеждането на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна. От тази част на решението не става ясно обаче дали държавите членки запазват компетентността си да наказват незаконното пребиваване, или могат само да санкционират липсата на съдействие или възпрепятстването на извеждането от страна на засегнатите лица. Пояснението в точка 48 от решението, че държавите членки могат да налагат наказателноправни санкции на граждани на трети страни, към които е приложена безуспешно установената от Директива 2008/115 процедура за връщане и които пребивават незаконно на територията на държава членка, без да съществува основателна причина за невръщане, предполага, че Съдът е визирал именно втората хипотеза. При все това, би ли могло нещо да възпре криминализирането на самото незаконно пребиваване, когато принудителните мерки не са позволили извеждането на незаконно пребиваващ гражданин на трета страна? При липса на разпоредби на правото на Съюза, уреждащи тази ситуация, отговорът следва да се търси в практиката на Европейския съд по правата на човека.
***
Link to the summary in French language: L’INCRIMINATION DU SÉJOUR IRRÉGULIER DES RESSORTISSANTS DE PAYS TIERS SUR LE TERRITOIRE DES ÉTATS MEMBRES DE L’UNION EUROPÉENNE ET LA POLITIQUE COMMUNE D’IMMIGRATION
***
[1]Съдебен помощник в Съда на Европейския съюз. Авторът изразява своето лично мнение.
[2]ОВ L 348, стр. 98.
[3] OB L 149, стр. 34.
[4] OB L 321, стр. 26.
[5] OB L 261, стр. 28.
[6] OB L 187, стр. 45.
[7]COM/2001/0672 final. Вж. т. 4.8.
[8] ДВ. бр.153 от 23 Декември 1998 г.
[9]Определение от 30 септември 2011 г.