Решение от 14 януари 2021 г., OM, C‑393/19

Заключение на генералния адвокат Campos Sánchez-Bordona по дело OM, C‑393/19

Преюдициалното запитване е отправено от Апелативен съд Пловдив (АС Пловдив) във връзка със съвместимостта на наказателната норма (член 242, алинея 8 от наказателния кодекс), която предвижда отнемане в полза на държавата на превозно средство, използвано за извършване на контрабанда с правото на собственост, гарантирано в чл.17 от Хартата на основните права на ЕС.

Главното производство се отнася до шофьор на камион за международен превоз, който пътува от Турция до Германия и е задържан в България за укриване на нумизматично съкровище в превозното средство, след което е обвинен и съден в България за контрабанда. С присъда на Окръжен съд Хасково от 22 март 2019 г. OM е осъден на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лева като извършител на квалифицирана контрабанда на монетно съкровище, а античните монети и влекачът с който са превозени монетите са отнети в полза ва държавата на основание съответно член 242, алинея 7 и алинея 8 от Наказателния кодекс (НК). Въпросното лице обжалва присъдата пред Апелативен съд Пловдив в частта, в която е постановено отнемане на влекача в полза на държавата. Апелативният съд уточнява, че отнемането в полза на държавата не е наказание и съгласно член 242, алинея 8 от НК следва задължително да се постанови отнемане на вещите, послужили за извършването на контрабанда. Независимо обаче, че отнемането в полза на държавата има законово основание, Апелативен съд Пловдив (АС Пловдив) има съмнения дали този член от НК, приет преди присъединяването на България към Европейския съюз, е съвместим с член 17, параграф 1 от Хартата. По-специално отнемането в полза на държавата на използваното като средство за извършване на контрабанда превозно средство, когато собственикът му не е участвал в престъплението, може да доведе до дисбаланс между интереса на собственика, който не е знаел за извършването на престъплението, и интереса на държавата да отнеме средствата на престъплението. Освен това запитващата юрисдикция подчертава, че националното законодателство не предвижда собственикът на превозното средство да бъде изслушан в процеса, който води до отнемането, което би могло да постави под въпрос съвместимостта му с член 47 от Хартата и правото на ефективни правни средства за защита.

В този контекст е запитването на АС Пловдив до Съда на ЕС.

В своите въпроси АС Пловдив се позовава само на разпоредби на Хартата, но тъй като съгласно чл.51 от Хартата нейни адресати са държавите членки „единствено, когато прилагат правото на Съюза“, изолираното цитиране на един от членовете ѝ не е достатъчно, за да се обоснове преюдициален въпрос, ако липсва връзка с други разпоредби на правото на Съюза. Поради това и генералният адвокат (ГА) изпитва съмнения относно допустимостта на запитването. В тази връзка и за да бъде даден полезен отговор на запитващата юрисдикция според него приложимо към фактите по главния спор би могло да бъде Рамково решение 2005/212 относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления, чийто член 2, параграф 1) предвижда че „[в]сяка държава членка взема необходимите мерки, за да направи възможно конфискуването, изцяло или частично, на средства на престъплението и облаги от престъпление, за които се предвижда наказание лишаване от свобода над една година […]“.[1]

Тълкувайки разпоредбите на рамковото решение, Генералният адвокат стига до извода, че по принцип тези разпоредби не изключват категорично възможност за отнемане на вещи, собственост на трето лице. В същото време обаче, съпоставяйки и разпоредбите относно уредбата на конфискацията на имущество на трети лица съгласно Директива 2014/42[2], ГА приема, че такава конфискация няма да е допустима, ако третото лице е добросъвестно. ГА признава, че добросъвестността на третото лице следва да се прецени от запитващата юрисдикция, но той все пак подчертава, че липсата на умисъл не е достатъчна: непредпазливостта също може да изключи добросъвестността при определени обстоятелства. Например трудно би могло според него да се приеме, че е добросъвестно поведението на трето лице, което, макар да не е знаело, че превозното средство, което предоставя на друг, ще служи за извършване на конкретна контрабанда (или трафик на наркотици), лесно е можело да предположи, че лицето, на което го предоставя, обичайно се занимава с такива дейности.

ГА приема, че като общо правило не се допуска конфискация на принадлежащите на добросъвестни трети лица вещи, които са използвани като средство на престъпление. Като добавя, че е възможно обаче въвеждане на изключение от това правило по съображения за обществена полза чрез национална норма, която преследва легитимни цели от общ интерес, годна е да гарантира осъществяването на въпросните цели и не надхвърля необходимото за постигането им. Освен това е необходимо лишаването от собственост да бъде компенсирано чрез плащането на справедливо и своевременно обезщетение, както го предвижда член 17, параграф 1, второ тире от Хартата.

Ако избере да наложи безусловно да се отнемат в полза на държавата използваните превозни средства, когато техните собственици реално са действали добросъвестно (включително, когато самите те са били лишени от превозното средство, например когато им е откраднат автомобилът, за да се използва след това за извършването на контрабанда), националният законодател би прибягнал до неадекватен правен инструмент за отчуждаването в полза на държавата на това имущество.

Във връзка с всичко това ГА предлага на Съда на ЕС да отговори на поставения от АС Пловдив първи въпрос, че „Член 2, параграф 1 от Рамково решение 2005/212 относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления във връзка с член 17, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредба, която позволява да се отнеме в полза на държавата превозно средство, използвано за извършване на квалифицирана контрабанда, когато същото е собственост на добросъвестно трето лице, което не е знаело, нито е трябвало и можело да знае, че то ще бъде използвано за извършване на престъпление“.

Съдът на ЕС следва предложеното от Генералния адвокат и потвърждава в решението си, че Рамково решение 2005/212 във връзка с член 17, параграф 1 от Хартата на основните права трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява конфискация на средство, използвано за извършване на престъпление квалифицирана контрабанда, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице.

[1] OB 2005, L 68, стр. 49

[2] Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз (OB 2014, L 127, стр. 39)