(Решение на Съда на ЕС в дело С-352/13, CDC Hydrogen Peroxide)
Олег Темников [1]
Исковете за обезщетение за вреди по националното право за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Европейския съюз (“ЕС“) в областта на конкуренцията[2] са сравнително нов тип производство. Макар първите подобни производства да са инициирани още през 80-те години на XX век[3], тяхното развитие е изключително бавно. Съдът на Европейския съюз (“СЕС” или “Съда“) за пръв път категорично признава правото за водене на иск за вреди от нарушения на правото на конкуренцията едва през 2001 г. с решението си в делото Courage[4].
Тези искове имат две основни функции. От една страна, те позволяват на лица или организации, които са претърпели вреди от нарушения на конкуренцията, да бъдат обезщетени. Въпреки че такава възможност би следвало да съществува и на основание общата деликтна отговорност[5], тези искове са по-особени с оглед естеството на правото на конкуренцията и трудностите, свързани с доказването на такива вреди. От друга страна, тези искове имат не само частноправен характер, чиято цел е защитата на интересите на отделни субекти, но и до известна степен публичноправен характер, тъй като те спомагат за ефективното прилагане на правото на конкуренцията. Те представляват допълнителен способ за защита на конкуренцията, тъй като рискът от такива искове се счита за форма на превантивна мярка и санкция срещу нарушители на конкурентното право. Поради тази причина, исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, се определят и като форма на “частноправно прилагане” на иначе публичноправните правила за защита на конкуренцията – така наречения “private enforcement“[6].
Такива производства все още са рядкост в някои държави членки на ЕС, като например България. Същевременно, обезщетяването на вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, е изключително важно за правилното и справедливо функциониране на вътрешния пазар и ефективното прилагане на правото на конкуренцията. Поради тази причина ЕС и държавите членки предприемат серия от мерки[7] за улесняването на такива производства, които достигат своята кулминация с приемането на Директива 2014/104/ЕС[8].
Един важен, макар и често подценяван аспект на всеки иск за обезщетяване на вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, е въпросът кой съд е компетентен да го разгледа и кое следва да бъде приложимото право. Практиката показва, че именно отговорът на тези въпросш в повечето случаи предопределя изхода от делото. Постепенно се откроиха юрисдикции и национални правни системи, които са предпочитани за воденето на такива искове, като например съдилищата на Англия и Уелс и съдилищата в Кралство Нидерландия и съответните им законодателства.
Целта на тази статия е да изследва приложимите правни норми в правото на ЕС, засягащи компетентността на националните съдилища да разглеждат искове за обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, като използва практическия пример и правните заключения на СЕС в решението му в делото CDC Hydrogen Peroxide (наричано по долу “коментираното Решение“).[9]
1. Защо този въпрос е важен?
Въпросът за международната компетентност и приложимото право към исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, има огромно практическо значение.
По своето естество, нарушенията на правото на конкуренцията могат да засегнат повече от една държава членка. Като пример, нарушенията, установени с решения на Европейската комисия, винаги засягат множество държави членки. Поради тази причина, при подготвянето на искове за обезщетение за вреди, съвсем естествено се оказва, че е възможно исковете да бъдат водени пред съдилищата на две или повече държави членки или пред арбитражни съдилища, а приложимото към тях право – да бъде до известна степен избрано от ищеца.
Така например, при вече установено нарушение на правото на конкуренцията, ищецът ще трябва да определи, доколкото е възможно, най-подходящата юрисдикция за водене на иска. В това отношение, следва да се вземе предвид опитът на съответните съдилища с подобни искове, тяхното положително отношение, разходите за водене на такива искове, както и съответните държавни такси, скоростта на съдебните процеси, разходите за адвокати и вещи лица и други. Следва да се извърши и подробен анализ къде ще бъде най-удачно да се предприеме изпълнение, включително принудително изпълнение (например къде евентуалните ответници имат активи). От друга страна, възниква въпросът и кое е най-подходящото приложимо право. При тази преценка следва да бъдат взети предвид правилата за доказване, определяне на размера на обезщетение, евентуално наличие на презумпции, степента на транспониране на Директива 2014/104/ЕС и други. Решението по делото CDC Hydrogen Peroxide съдържа основните елементи от отговорите на всички тези въпроси.
В допълнение, още преди установяването на нарушение или възникването на спор относно претенции за обезщетение, страните, които са ангажирани с дейности, за които има вероятност да бъдат определени като нарушения на конкурентното право (например вертикални споразумения, забранени споразумения, действия, които биха могли да бъдат считани за злоупотреба с господстващо положение, а в някои държави членки – също и нелоялна конкуренция) би следвало да анализират детайлно този аспект. При подобни искове, би могло да се стигне до ситуация, при която неочаквано за ответника е образувано дело пред чужда юрисдикция с чуждо приложимо право. Поради това, решението по делото CDC Hydrogen Peroxide следва да се вземе предвид при анализа за съответствие с правилата за защита на конкуренцията от най-ранен етап, както и да се съобрази при изготвянето на съответните договори.
Не на последното място, решението по делото CDC Hydrogen Peroxide има и важно значение за развитието на правната наука. Както отбелязва Генералният адвокат N. Jääskinen, това дело е „първото, в което Съдът е приканен да се произнесе пряко по връзката между, от една страна, разпоредби от първичното право, гарантиращи свободна конкуренция в рамките на Европейския съюз, и от друга страна, разпоредби на международното частно право на Съюза относно съдебната компетентност по граждански и търговски дела”[10]. Делото засяга също така и признаването и прилагането на арбитражни споразумения в контекста на искове за вреди, произтичащи от нарушения на правото на конкуренцията. Тази комбинация на различни правни сфери е интересна и е повод за взаимодействие между частното и публичното право, между правото на Европейския съюз и националните законодателства, между правото на Европейския съюз и инструменти от международното право във връзка с арбитража. Любопитно е да се отбележи, че делото CDC Hydrogen Peroxide е коментирано от множество автори от тези три области на правото, като изложените гледни точки, аргументи и обща оценка са често коренно противоположни.
2. Фактите по делото
Нарушението, установено с решение на Европейската комисия
Нарушението на правото на конкуренцията, на което се основават исковете в основното производство, е установено с Решение C(2006) 1766 от 3 май 2006 г. на Европейската комисия[11], в което се констатира, че няколко дружества, доставящи водороден пероксид и/или натриев перборат, са участвали в едно-единствено и продължавано нарушение на забраната на картелите, установена в тогавашния член 81 ЕО (днес член 101 ДФЕС) и в член 53 от Споразумението за Европейското икономическо пространство, въз основа на което някои от тези дружества следва да заплатят глоби.
Водородният пероксид е химическо вещество, което се използва за разнообразни цели в химическата промишленост, например като избелващо средство в хартиената и текстилната промишленост, за дезинфекция и за пречистване на отпадните води, прахове за пране и т.н.
В Решение C(2006) 1766 е изрично посочено, че нарушението обхваща цялата територия на Европейското икономическо пространство (“ЕИП“).
Ищецът – CDC
Cartel Damage Claims (CDC) Hydrogen Peroxide SA („CDC“) е дружество със седалище в Брюксел (Белгия), чийто предмет на дейност е предявяване на вземания за обезщетения за вреди, вземания, които дружеството е придобило пряко или косвено от някои от предприятията, които твърдят, че са увредени от нарушението, установено с Решение C(2006) 1766 на ЕК.
Бизнес-моделът на CDC e изключително интересен. CDC e свързано с групата дружества на CDC Consulting SCRL. Компанията е специализирана в изкупуването на вземания от лица, понесли вреди от нарушения на правото на конкуренцията, срещу съответните нарушители. След установяване на нарушение в даден сектор от страна на ЕК, CDC Consulting SCRL идентифицира пострадалите от съответното нарушение лица в най-добра позиция да докажат съответните вреди.
След това компанията учредява отделно дружество, чиято цел е да изкупи съответните вземания или претенции и да заведе съдебни искове. Такъв тип дружества се наричат litigation vehicles и са познати още от времето на Римската империя[12]. През последните години такъв тип дружества са използвани за съсредоточаването на множество искове, най-вече свързани с финансови продукти (деривативи и др.)[13] и нарушения на правото на конкуренцията[14]. Учредяването на отделно дружество, чиято цел е само да “съсредоточи” искове и да води дела, спомага за намаляването на рисковете, свързани с изгубване на делото, както и създава възможности за избор на компетентен съд. Въпреки някои критики, учредяването на такива дружества е допустимо съгласно националните законодателства на поне няколко държави членки[15].
Новосъздаденото дружество събира чрез различни правни способи (прехвърляния, дарения, цесии, суброгации, встъпване в права и т.н.) правата на иск за вреди срещу нарушителите. След това дружеството завежда съответните съдебни дела.
Любопитно е да се отбележи, че CDC Consulting SCRL стои зад още няколко подобни litigation vehicles, които водят искове за вреди. Дейността на такъв тип дружества, специализирани в изкупуване на претенции и водене на искове, е много спорен и сложен въпрос, който не е предмет на тази статия. От една страна, те позволяват по-ефективна защита на правата на голям брой субекти и намаляване броя на производствата, от друга страна обаче, те поставят множество въпроси от правно, икономическо и морално естество.
Този подход е много интересен от правна гледна точка и считам, че в бъдеще ще бъде използван все по-често за водене на дела за private damages. Делото CDC Hydrogen Peroxide показва как подобни дружества могат да осигурят, от една страна, намаляване на броя на производствата с всички произлизащи от това ползи (по-малко разходи за държавни такси и адвокатски услуги, по-къси срокове, улеснено доказване и т.н.), от друга – възможност за избиране на най-подходящия съд за завеждане на делото (наричано също така “forum shopping“).
Основното производство пред Landgericht Dortmund
Страни по главното дело са CDC като ищец, и ответниците Akzo Nobel NV (със седалище в Нидерландия), Solvay SA (със седалище в Белгия), Kemira Oyj (със седалище във Финландия), FMC Foret SA (със седалище в Испания), Arkema France SA (със седалище във Франция) (искът срещу което по-късно е оттеглен от CDC), FMC Foret SA (със седалище в Испания), и Evonik Degussa, единственото дружество със седалище в Германия (първоначално ответник, а в последствие встъпила страна в подкрепа на част от другите ответници).
От ответниците единствено Evonik Degussa е със седалище в Германия. Всички останали дружества са привлечени към делото на основание член 6, точка 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела („Регламентът „Брюксел I“). След завеждане на делото, CDC сключва споразумение с Evonik Degussa и оттегля иска срещу него.
Останалите ответници възразяват срещу компетентността на съда на различни основания, сред които и липсата на международна компетентност.
3. Преюдициалното запитване
Landgericht Dortmund спира производството и отправя до СЕС следните преюдициални въпроси:
1) а) Трябва ли член 6, точка 1 от Регламент № 44/2001 да се тълкува в смисъл, че в случай на предявен срещу установен в държавата на сезирания съд ответник и срещу други ответници, установени в други държави — членки на Европейския съюз, иск за предоставяне на информация и за обезщетение за вреди, при условията на солидарна отговорност, който се основава на установено от Европейската комисия едно-единствено продължено нарушение на член 81 ЕО/член 101 ДФЕС и член 53 от Споразумението за ЕИП, извършено в няколко държави членки при различно по място и време участие на ответниците, е целесъобразно исковете да бъдат разгледани и решени заедно, за да се избегне рискът от противоречащи си съдебни решения, постановени в отделни производства?
б) Във връзка с това следва ли да се отчита обстоятелството, че искът, предявен срещу установения в държавата на сезирания съд ответник, е оттеглен, след като исковата молба е връчена на всички ответници и преди да изтекат определените от съда срокове за отговор на тази молба и да се проведе първото съдебно заседание?
2) Трябва ли член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001 да се тълкува в смисъл, че в случай на иск за предоставяне на информация и изплащане на обезщетение за вреди срещу установени в различни държави — членки на Европейския съюз, ответници, който се основава на установено от Европейската комисия едно-единствено продължено нарушение на член 81 ЕО/член 101 ДФЕС и член 53 от Споразумението за ЕИП, извършено в няколко държави членки при различно по място и време участие на ответниците, по отношение на всеки един от ответниците и с оглед на всички претендирани вреди или на цялата вреда, вредоносното събитие е настъпило в държавите членки, в които картелните споразумения са били сключени и прилагани?
3) В случай на иск за обезщетение за вреди, който се основава на нарушение на забраната на картелите, установена в член 81 ЕО/член 101 ДФЕС и член 53 от Споразумението за ЕИП, изискваното от правото на Съюза ефективно прилагане на забраната на картелите допуска ли съдържащите се в договори за доставка арбитражни клаузи и клаузи за предоставяне на компетентност да бъдат взети предвид, ако това води до дерогиране на компетентността на съда, който има международна компетентност съгласно член 5, точка 3 и/или член 6, точка 1 от Регламент № 44/2001, по отношение на всички ответници и/или на всички или част от предявените претенции?“.
4. Становището на Генералния Адвокат Jääskinen
Брюксел I – непригоден за подобни искове
В самото начало на своето заключение, Генералният адвокат отбелязва, че Регламентът „Брюксел I“ не е напълно пригоден за осигуряване на частноправно прилагане на разпоредбите от правото на конкуренция на Съюза[16]. Той отбелязва липсата на специфични разпоредби относно компетентността на съдилищата да разглеждат искове за вреди, произтичащи от нарушения на правото на конкуренцията и стига до заключението, че действащата правна уредба би могла да доведе до затруднения за пострадалите от такива нарушения да търсят правата си. Генералният Адвокат Jääskinen завършва анализа си по въпроса с предложение de lege ferenda – да се разгледа възможността за въвеждане на отделно правило за компетентност при такива искове, подобно на специалната стълкновителна норма за такива искове, която се съдържа в Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“).[17]
Считам, че анализът на Генералния Адвокат Jääskinen по този въпрос и неговото предложение за създаване на специална норма са разумни и биха улеснили воденето на искове за private damages.
За съжаление, бяха пропуснати две удачни възможности за въвеждането на подобна норма. Първо, при приемането на новия Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (“Брюксел I Преработен” или “Регламент 1215/2012“) не се стигна до въвеждането на специална разпоредба относно исковете във връзка с обезщетяването на вреди, настъпили в следствие на нарушения на правото на конкуренцията. Второ, приемането на Директива 2014/104/ЕС чийто предмет беше уреждането на някои от материалноправните въпроси във връзка с private damages, също можеше да бъде удобен повод за решаване и на въпроса за международната компетентност.
Правилата на Брюксел I трябва да се тълкуват с оглед на ефективното прилагане на правото на конкуренцията
След преглед на приложимите по делото разпоредби на регламента Брюксел I, Генералният адвокат приема, че “тълкуването и прилагането на Регламент „Брюксел I“ трябва да осигурят възможност за опазването на пълната ефективност на разпоредбите от правото на конкуренция на Съюз”[18]. В подкрепа на това становище, Генералният адвокат изтъква фундаменталното значение за вътрешния пазар на тези разпоредби, както и необходимостта им за изпълнението на задачите, възложени на Съюза. От друга страна, Генералният адвокат отбелязва също така, че процесуалните норми от правото на Европейския съюз би следвало да бъдат поставени в услуга на материалните му норми.
Считам, че първият аргумент на Генералния адвокат е неуместен или поне не достатъчно аргументиран. Действително, правото на конкуренцията представлява важен елемент от дейността на Съюза и реализирането на функциониращ вътрешен пазар. Същевременно, възприемането на аргумента, както е представен от Генералния адвокат, би довело до създаването чрез практиката на Съда на своеобразна йерархия между разпоредбите в правото на Европейския съюз. Такава йерархия, обаче, не е изрично предвидена от действащото право. От друга страна, Генералният адвокат не е представил достатъчно аргументи в подкрепа на своето предложение. Така например, остава неизяснен въпросът, защо тълкуването на регламента Брюксел I следва да осигури възможност за прилагането на разпоредбите от правото на конкуренцията, а не например на правото на справедлив процес, предвидено в Хартата на основните права на Европейския съюз[19] и в Европейската конвенция за правата на човека[20].
Вторият аргумент на Генералния адвокат е правилен. Действително, процесуалните норми съществуват основно, за да направят възможно реализирането на материалните норми. При положение, че това е тяхната ясна цел, то напълно оправдано е тяхното тълкуване да отчита целите на материалните норми, каквито са чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС.
Отговорността за вреди вследствие нарушение на правилата за защита на конкуренцията – по-скоро деликтна
Генералният адвокат отбелязва, че исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, черпят основание по-скоро от правилата на деликтната отговорност, отколкото на договорната отговорност. Същевременно, Генералният адвокат уточнява, че договорната отговорност не може да бъде изключена и че този въпрос зависи от приложимото национално право.
В повечето правни системи исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, се възприемат като форма на деликтен иск за непозволено увреждане. Считам, че такова би било и положението на подобни искове съгласно българското право[21].
Доколкото става ясно от материалите по делото, съгласно приложимото право по основното производство, а именно немското право, исковете в разглежданото дело са основани именно на деликтната отговорност. При това положение, е напълно основателно анализът на поставените въпроси да бъде извършен с оглед разпоредбите на регламента Брюксел I, приложими към деликтните искове.
От друга страна, уточнението на Генералния адвокат, че не следва да бъде изключвана договорната отговорност също е важно. То оставя отворена врата за възможно развитие на националните законодателства по отношение на естеството на исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията. С оглед транспонирането на разпоредбите на Директива 2014/104/ЕС, националните законодатели ще имат възможност да преосмислят и евентуално реформират националните правни уредби. Не е изключено, при определени обстоятелства (например при сложни договори между групи от предприятия) да се даде възможността за прилагането на разпоредбите на договорната отговорност.
Заключение по първия въпрос – приложимостта на чл. 6 т. 1 и евентуална злоупотреба с права
Първият въпрос, отправен от запитващия съд, се състои на практика от два свързани въпроса – (1) Приложим ли е чл. 6 т. 1 от регламента Брюксел I[22] в хипотезата на искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, с цел да бъдат съединени исковете на ищец срещу множество ответници пред един съд и (2) в случай, че е приложим, дали обстоятелството, че искът срещу “привързващия ответник”[23] е оттеглен, засяга компетентността на съда.
По този въпрос генералният адвокат отбелязва, че разпоредбата на чл. 6 т.1 от регламента Брюксел I има специален характер и представлява изключение от общия принцип, заложен в Регламента, за компетентност на съда по местоживеене на ответника. От това следва, че тази разпоредба следва да се тълкува стеснително. Генералният адвокат подчертава, че чл. 6 т.1 е приложим единствено в случай на отделни, но все пак тясно свързани помежду си искове. Според него, същността на първата част на първия въпрос е именно дали искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, произтичащи от едно и също нарушение, са достатъчно тясно свързани, за да бъдат предявени пред един съд.
За да отговори на този въпрос, Генералният адвокат предлага да се приложи теста, установен от практиката на СЕС[24], съгласно който, за да може да има съсредоточаване на искове на основание чл. 6 т.1 от регламента Брюксел I следва исковете да се основават на (1) едно и също фактическо положение и (2) едно и също правно положение.
По отношение на определянето на общото фактическото положение, Генералният адвокат приема, че следва да се вземе предвид нарушението – а именно, нарушението на правото на конкуренцията, което е установено от ЕК като едно-единствено и продължаващо нарушение. Тук прави впечатление липсата на коментар от страна на Генералния адвокат на вредите и взаимоотношенията, от които те са възникнали, и доколко те са част от фактическото положение.
По отношение наличието на едно и също правно положение, Генералният адвокат се позовава на практиката по приложението на Брюкселската конвенция[25], съгласно която при наличието на солидарно задължение, следва да се приема, че ответниците са в едно и също правно положение. Действително, при искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, ответниците би следвало да носят солидарна отговорност за причинените вреди. Същевременно обаче, считам, че правното положение не се ограничава до правното основание за отговорност, а в зависимост от обстоятелствата по делото, може да включва и други елементи (давностни срокове, особености на националното право и т.н.), които би следвало да бъдат изследвани с оглед определянето на приложимостта на чл. 6 т. 1 от Регламент Брюксел I. Също така, анализът от гледна точка на солидарната отговорност напълно обосновава привличането на ответниците пред един съд за определен иск, но в настоящия случай, ефектът е привличането на ответниците пред един съд за всички искове срещу тях, някои от които нямат никаква връзка със сезирания съд.
Въз основа на анализа си Генералният адвокат стига до заключението, че чл. 6 т. 1 от Регламент Брюксел I е приложим към фактите в основното производство.
По отношение на втората част от първия въпрос, която касае оттеглянето на иска срещу привързващия ответник, Генералният адвокат набляга на евентуалната злоупотреба с право от страна на ищеца по делото. Неговото заключение е, че в случай, че се установи, че ищецът съзнателно е укрил сключването на извънсъдебна спогодба с “привързващия ответник” с цел да не бъде повлияно установяването на компетентността на съда, то тогава разпоредбата на чл. 6 т.1 не би следвало да се прилага. Тази част от анализа на Генералния адвокат е важна, тъй като изглежда, че при подобни искове има голяма вероятност страните да постигат споразумения и съответно да оттеглят съответния иск. Фактът, че анализът е концентриран върху злоупотребата с право, навежда на извода, че при липса на такава злоупотреба, ако оттеглянето се извърши след завеждането на иска, то компетентността на съда не следва да бъде засегната. Този извод е логичен от правна гледна точка, но същевременно практическото му приложение може да доведе до нежелани резултати. Така например, основното производство би могло да се развие пред немски съд, при положение, че нито една от страните не е установена в Германия.
Заключение по втория въпрос – мястото на настъпване на вредоносното събитие е трудно установимо
С втория въпрос запитващият съд иска изясняване на приложението на чл. 5 т. 3 от Регламента Брюксел I[26] по отношение на искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията.
Съгласно разпоредбата на чл. 5 т. 3, искове, основаващи се на деликтна или квази-деликтна отговорност, могат да бъдат предявявани в съдилищата на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие. Съответно, при разглеждането на тази разпоредба в контекста на искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, следва на първо място да се установи кое е мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие.
Генералният адвокат анализира практика на СЕС във връзка с приложението на чл. 5 т.3 и стига до извода, че приложението на тази разпоредба по отношение на искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, е “проблематична”, или трябва дори да бъде изключена. Неговите аргументи в подкрепа на тази теза са, че е изключително трудно да бъде установено конкретното място на настъпване на вредоносното събитие, тъй като противоправното поведение се състои от множество действия на множество лица в множество места. Съответно, прилагането на практика на СЕС по отношение на чл. 5 т. 3 в този контекст би довело до определянето на множество компетентни съдилища, което противоречи на принципа на правна сигурност и принципите на Регламент Брюксел I.
Становището на Генералния адвокат е прагматично. Действително, в случай като този по основното производство, прилагането на разпоредбата на чл. 5 т. 3 от Регламента Брюксел I би довело единствено до допълнително объркване, допълнителни възможности за forum shopping, до други злоупотреби и до допълнителни разходи за страните. Същевременно, от чисто правно гледна точка е трудно да се приеме, че без ясна разпоредба, изключваща приложението на чл. 5 т. 3, тя може просто да не бъде прилагана.
Заключение по третия въпрос – клаузите за определяне на компетентен съд и арбитражните клаузи
С третия въпрос от преюдициалното запитване запитващият съд иска указания относно това дали при преценката на компетентността си, следва да вземе предвид клаузите за определяне на компетентен съд и арбитражните клаузи, съдържащи се в договорите за доставка между ответниците и дружествата, претърпели вреди.
В това отношение, Генералният адвокат отбелязва, че в искането за преюдициално запитване не се съдържа подробна информация относно въпросните клаузи. Това е от значение, тъй като в зависимост от вида на клаузата, нейната редакция и посочения компетентен съд или арбитраж, зависи и съответно конкретните разпоредби, които биха се приложили.
Генералният адвокат прави едно полезно разграничение между различните клаузи за предоставяне на компетентност.
От една страна, клаузите за избор на съд, с които страните, поне една от които е установена на територията на държава членка, са посочили съд в държава членка, който да разглежда настоящи или бъдещи спорове във връзка с конкретно правоотношение, попадат в приложното поле на разпоредбите на член 23 от Регламент „Брюксел I“[27].
От друга страна, Регламент „Брюксел I“ не би бил приложим към клаузи за избор на съд, в които (1) е посочен държавен съд на държава, която не е членка на ЕС[28], или (2) сключени между страни, нито една от които няма седалище в ЕС. Освен това, Регламент „Брюксел I“ не се прилага и спрямо арбитражните клаузи[29]. Генералният адвокат правилно уточнява, че въпросите на валидността и противопоставимостта на такива клаузи следва да се определят от националното право и съответните приложими международни договори.
Генералният адвокат използва описаното по-горе разграничение, за да подчертае, че ако от съдилищата в държавите членки се очаква да прилагат правото на ЕС, включително и правото на конкуренцията, то въпросът е по-неясен, когато се касае за арбитри или съдилища в държави, които не са членки на ЕС. Това твърдение, на пръв поглед, изглежда логично, но ще си позволя да го коментирам допълнително по-долу.
Също така, Генералният адвокат отбелязва, че се съмнява, че е допустимо чрез клаузи за избор на съд или арбитраж, които се съдържат в договор, да се учреди компетентност и по отношение на извъндоговорни отношения, възникнали след сключването на договора. Основен аргумент в тази насока е, че при сключването на договорите пострадалата страна вероятно не е знаела и не е можела да предположи, че ще понесе вреди от картел, в който е участвал нейният контрагент. Считам, че този аргумент е само частично верен. Правните системи на множество държави членки отдавна приемат, че е възможно страните да договорят избор на съд или арбитраж и по отношение на извъндоговорни искове, дори преди тяхното възникване. Това е така, тъй като е напълно възможно във връзка с дадено договорно отношение да възникнат и донякъде предвидими извъндоговорни отношения. Така например, клаузи за избор на съд или арбитраж, които изрично уточняват, че се отнасят и за извъндоговорни въпроси, са били считани за валидни.
Генералният адвокат коректно уточнява, че изложените по-горе въпроси зависят от националното право и следва да бъдат преценени от запитващия съд. Поради това, той продължава със своя анализ по съществото на въпроса.
Относно клаузите за избор на съд, които попадат в обхвата на чл. 23 от Регламент „Брюксел I“, Генералният адвокат стига до заключението, че тяхното действие би следвало да бъде взето предвид от запитващия съд, тоест, те да бъдат приложени и евентуално да изключат компетентността му. Като основен аргумент в тази насока той изтъква принципа за взаимно доверие между съдилищата в ЕС, на който се основава Регламент „Брюксел I“. Това е така, тъй като от всеки съд на държава членка на ЕС се очаква да приложи точно и изцяло разпоредбите на чл. 101 ДФЕС и другите разпоредби за защита на конкуренцията от правото на ЕС. По този начин уважаването на избора на страните по договор относно компетентен съд не би нарушило принципа на ефективно прилагане на забраната на картелите, произтичащ от чл. 101 ДФЕС. Това становище на Генералния адвокат е напълно оправдано с оглед целите на Регламент „Брюксел I“ и правото на конкуренцията.
Що се касае за клаузите за избор на съд, които не попадат в обхвата на Регламент „Брюксел I“, както и за арбитражните клаузи, Генералният адвокат е далеч по-предпазлив. Изхождайки от принципа за полезното действие на чл. 101 ДФЕС и аналогията с Решението на СЕС по делото Eco Swiss[30], той стига до заключението, че правото на Съюза изисква да не се прилага арбитражна клауза или клауза за предоставяне на компетентност, която не се урежда от член 23 от Регламент „Брюксел I“, в случаите, в които прилагането на такава клауза би довело до засягане на полезното действие на чл. 101 ДФЕС.
Същевременно, Генералният адвокат отбелязва, че само по себе си приложението на тези клаузи не представлява нарушение на принципа за полезното действие на чл. 101 ДФЕС. Това становище на Генералния адвокат следва да бъде подкрепено. Действително, има риск арбитражен съд или чуждестранен съд да не приложи в цялост правото на конкуренцията на ЕС, но изпълнението на едно такова съдебно или арбитражно решение би могло да бъде възпрепятствано от съдилищата на държавите членки съгласно съответно приложимите правила. Така например, изпълнението на такива решения би могло да бъде отказано на основание противоречие с особени повелителни норми или обществения ред на съответната държава членка или на ЕС, както между другото следва от практиката на Съда на ЕС в делата Eco Swiss[31] и Asturcom[32].
В заключение, Генералният адвокат подчертава своето съмнение относно приложимостта на клаузи за избор на съд или арбитраж, произтичащо от деликтния характер на исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията. С други думи, Генералният адвокат не е сигурен, че въобще може да се стигне до ситуация, в която деликтен иск за обезщетение на вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, биха могли да попадат в обхвата на клауза за избор на съд или арбитражно споразумение.
5. Решението на Съда
По първия въпрос – чл. 6, т. 1 от Регламента „Брюксел I“ се прилага
В своето Решение, СЕС възприема предложения от Генералния адвокат отговор. СЕС разглежда условията за приложение на чл. 6 т. 1 от Регламент „Брюксел I“ и стига до извода, че са налице едни и същи фактически и правни обстоятелства спрямо всички ответници по основното производство. Освен това, СЕС отбелязва, че при тези обстоятелства е налице риск от противоречащи си решения на националните съдилища и съответно са налице всички предпоставки за приложението на чл. 6 т. 1 от Регламент „Брюксел I“.
Интересно е да се отбележи, че СЕС приема, че “при тези обстоятелства споменатите участници е трябвало да очакват, че срещу тях ще бъдат водени дела пред съдилищата на държава членка по мястото на установяване на един от тях”[33]. Това твърдение може би е опит да се отговори на потенциална критика, че Решението довежда до неочакван за страните резултат, и съответно, може би противоречи на принципите за справедлив процес и правна сигурност. Същевременно, далеч не е очевидно на основание на какво участниците в нарушението би следвало да очакват, че срещу тях биха могли да се водят производства практически навсякъде в ЕС. Когато започва нарушението, а именно през 1994 г., СЕС все още не е бил развил своята практика относно исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията. Освен това, Регламент Рим II, който за пръв път въвежда в международното частно право на ЕС специфична разпоредба относно приложимото право в производствата по искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, дори не е бил на дневен ред пред европейския законодател. При тези обстоятелства, струва ми се, участниците в нарушението са изправени пред приложение на правилата за международна компетентност на съдилищата, които не са очаквали и не са и могли да очакват, тъй като последните не са съществували.
По отношение на втората част на първия въпрос, която касае оттеглянето на иска срещу привързващия ответник, СЕС също възприема заключението на Генералния адвокат. Така приложението на чл. 6 т.1 при оттегляне на иска срещу привързващия ответник би било засегнато единствено в случай на злоупотреба с право. В конкретния случай, това би означавало, че немският съд би могъл да откаже да разгледа делото, ако установи, че ищецът и привързващият ответник съзнателно са предприели действия единствено с цел делото да се гледа именно от този съд.
По втория въпрос – определяне на критериите за приложение на чл. 5 т. 3
По отношение на втория въпрос от преюдициалното запитване, СЕС възприема различно решение от това, предложено от Генералния адвокат.
Както бе споменато по-горе, Генералният адвокат счита, че правилото на чл. 5 т.3 от Регламент „Брюксел I“ не следва да се прилага при определяне на компетентните съдилища, които следва да разглеждат искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, тъй като с оглед особеностите на такива искове, това би довело до значителни и трудно преодолими усложнения. Съдът обаче решава все пак да уточни как следва да се прилага тази разпоредба.
На първо място, СЕС уточнява, че мястото на всяко едно вредоносно събитие следва да се установява отделно, независимо от евентуални прехвърляния на права. Считам, че именно тази особеност е довела Генералния адвокат до становището, че прилагането на чл. 5 т. 3 в хипотезата на искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, е неудачно. Очевидно, в случая по основното производство би следвало да бъдат определени десетки или стотици места на вредоносни събития. Това би довело до риск от множество противоречиви решения, да не говорим за практическите затруднения за страните от един такъв подход.
Анализът на СЕС продължава с разглеждане на установената практика относно (1) мястото на настъпване на събитието, причинило вредата и (2) мястото на материализиране на самата вреда.
СЕС определя кои биха били релевантните елементи за приложението на чл. 5 т. 3 от Регламент „Брюксел I“ в хипотезата на искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията. Съдът дава три алтернативи за учредяване на международна компетентност: (1) съдът по мястото, където съответният картел е окончателно създаден, или евентуално (2) по мястото, където е постигнато специфично споразумение, което само по себе си може да бъде определено като вредоносното събитие, причинило твърдяната вреда, или (3) съдът по мястото на седалището на лицето, което е ищец по иска.
Първата и втората хипотези, които се отнасят до мястото на вредоносното събитие, вероятно биха били по-трудни за доказване и съответно прилагане от третата хипотеза, която се отнася до мястото на материализиране на вредата. Именно третата хипотеза се явява особено важна, тъй като на практика тя води до прилагането на точно противоположен критерий за учредяване на международна компетентност от заложения в чл. 2 ал. 1 от Регламент „Брюксел I“ основен принцип, че исковете се водят пред съдилищата по седалището на ответника, а именно съдът по мястото на седалище на лицето, което е ищец по съответния иск. Може би това тълкуване на СЕС ще има и най-голям практически ефект, тъй като ще предостави възможност на лицата, претърпели вреди от нарушения на конкуренцията, да завеждат искове пред съдилищата по тяхното седалище срещу всички участници в нарушенията. Практически, оказва се, СЕС открива широко поле за forum shopping при искове за private damages.
В тази връзка, следва да се отбележа две неща. Първо, считам че подходът на Съда да отговори на този въпрос и да уточни как разпоредбата следва да се прилага в хипотезата на искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, е правилен. Подобни искове биха могли да бъдат и с по-малък териториален обхват от тези в основното производство и тогава чл. 5 т. 3 би могъл да бъде изключително полезен за определянето на това кой съд е компетентен. На второ място, струва ми се, че възможностите, предоставени от Съда, са достатъчно широки, за да позволят ефективно прилагане на чл. 101 ДФЕС и възможността за водене на искове за вреди. Действително един такъв широк избор намалява правната сигурност и би могъл да доведе до forum shopping, но на този все още начален етап от развитието на европейската система за частноправно прилагане на правото на конкуренцията, считам че единствено такъв тип мерки биха позволили адекватното й развитие.
По третия въпрос – частичен отговор и определяне на критериите за приложимост на клаузи за избор на съд
Отговорът на СЕС на третия въпрос от преюдициалното запитване е може би най-коментираният в правната литература, както и този, който може би ще доведе до най-голям практически ефект.
На първо място, СЕС уточнява, че “по отношение на някои дерогиращи клаузи, които също се съдържали в посочените договори, без обаче да попадат в приложното поле на Регламент № 44/2001, Съдът не разполага с достатъчно информация, за да даде полезен отговор на запитващата юрисдикция”[34]. Става дума за клаузите, които не попадат в приложното поле на чл. 23 от Регламент „Брюксел I“, т.е. клаузите, които определят компетентен съд извън ЕС и арбитражните клаузи. За разлика от Генералния адвокат, който все пак анализира и тези видове клаузи, СЕС предпочита да не се произнесе по въпроса.
Решението на СЕС да не отговори на така поставения въпрос в неговата цялост, включително и по отношение на клаузите, които не попадат в обхвата на Регламент „Брюксел I“, е изненадващо. Запитващата институция ясно е задала въпроса и е уточнила, че в основното производство са налице и ответници, които са повдигнали или биха повдигнали въпроси, свързани с арбитражни клаузи. Също така, Генералният адвокат в своето становище детайлно е анализирал този въпрос.
Не мога да не се присъединя към мнението на други автори[35], че този подход на СЕС е разочароващ. Ако дори допуснем, че наличната информация относно клаузите за избор на компетентност, включени в съответните договори, е била недостатъчна, то все пак СЕС би могъл да извърши основен анализ относно приложението им, както е направил Генералният адвокат. Оставяйки въпроса без отговор, СЕС не само, че не изпълнява основната си мисия в преюдициалното производство, оставяйки проблема отворен за запитващия съд, но и създава предпоставки за възникване на сходни проблеми и забавяния на множество бъдещи производства.
Арбитражните клаузи са често срещани в съвременните търговски договори. В някои държави членки на ЕС, като България например, такива клаузи се включват в повечето търговски договори. Именно във връзка с такива договори биха могли да възникнат искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията. Липсата на яснота по този въпрос може да доведе до противоречиви решения на националните съдилища, правна несигурност в тази сфера и евентуално да разколебае евентуалните ищци по такива производства да упражнят правата си. При това положение, вероятно ще се наложи отправяне на ново преюдициално запитване, в което проблемът да бъде поставен цялостно въз основа на по-пълна информация относно процесните договори и съдържащите се в тях арбитражни клаузи.
Интересно е да се отбележи, че запитващата юрисдикция не е предоставила подробна информация и по отношение на клаузите, които попадат в обхвата на чл. 23 от Регламент „Брюксел I“. Въпреки това, СЕС се е произнесъл и е отговорил на въпроса относно тях.
Съдът приема, че клаузите за избор на компетентен съд биха могли да дерогират правилата на чл. 2, чл. 5 и чл. 6 от Регламент „Брюксел I“ и да бъдат използвани за учредяване на международна компетентност.
Същевременно, СЕС указва на запитващия съд да разгледа два важни въпроса. На първо място, СЕС изразява съмнение относно възможността клаузите за избор на съд, съдържащи се в договорите между дружествата, извършили нарушението, и дружествата, претърпели вреди, да бъдат противопоставими на CDC. Действително, този въпрос, който следва да бъде разгледан съгласно приложимото национално право, следва да бъде детайлно анализиран. Особено в контекста на деликтната отговорност, прехвърлянето на права (вече възникнали права за обезщетения) особено трудно може да доведе и до прехвърлянето на съответните клаузи (арбитражни споразумения или споразумения за избор на компетентен съд) за избор на съд. Такава хипотеза е обикновено допустима при договорни искове, които съвсем логично попадат в обхвата на клаузите за избор на съд или арбитраж на съответния договор дори при прехвърляне.
На второ място, СЕС насочва вниманието на запитващия съд към самото съдържание на клаузите за избор на съд. Съдът уточнява, че ако те се отнасят единствено до самите договори, то те не биха могли валидно да дерогират компетентността на запитващия съд. Тази част от решението вероятно ще има значително практическо значение. Несъмнено, текстът на клаузите за избор на съд може да бъде повече или по-малко широк и да обхваща различни възможни спорове. В решението на СЕС се посочва, че клаузите за избор на съд следва изрично да включват и евентуални спорове във връзка с нарушения на правото на конкуренцията. Изискването за изрично посочване на такива спорове е спорно – ако например страните ясно са изразили волята си клаузата за избор на съд да се отнася и за извъндоговорни спорове, няма причина тя да не обхване и споровете във връзка с нарушения на правото на конкуренцията, тъй като последните безспорно имат извъндоговорен характер. За сравнение, при договорната отговорност отдавна е възприето, че не е необходимо изрично да се предвижда че клаузата се отнася за тълкуване на договора, за отговорност за неизпълнение на договора и т. н. При това положение, за националните съдилища остава да приложат тези указания на практика и да изведат правила, които да определят кога една клауза за избор на съд включва и спорове във връзка с претърпени вреди от нарушения на правото на конкуренцията.
6. Режимът по новия Регламент 1215/2012 (Брюксел 1 Преработен)
Коментираното решение тълкува Регламент „Брюксел I“, тъй като той е приложим ratione temporis по основното производство.Следва да се отбележи, че от 10 януари 2015 г. се прилага Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (наричан също така “Брюксел I Преработен текст”). Коментираното решение обаче остава актуално и при прилагането на новия Регламент 1215/2012, тъй като разглежданите разпоредби от Регламент „Брюксел I“ не са претърпели съществена промяна и са почти идентични в Регламент 1215/2012. Така например, основното правило за компетентност, съдържащо се в чл. 2 от Регламент „Брюксел I“ е възприето и в чл. 4 от Регламент 1215/2012, чл. 5 т. 3 от Регламент „Брюксел I“ отговаря на чл. 7 т. 3 от Регламент 1215/2012, а чл. 6 т. 1 от Регламент „Брюксел I“ е възпроизведен в чл. 8 т. 1 от Регламент 1215/2012.
7. Отношение с Директива 2014/104/ЕС
Макар да касае исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, коментираното решение не засяга Директива 2014/104/ЕС на Европейския Парламент и на Съвета от 26 ноември 2014 г. относно някои правила за уреждане на искове за обезщетение за вреди по националното право за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Европейския съюз в областта на конкуренцията. Това е така, понеже Директива 2014/104/ЕС не включва правила относно международната компетентност на съдилищата или приложимото право.
Съответно, при исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията с трансграничен елемент, по отношение на международната компетентност на съдилищата се прилага Регламент 1215/2012; по отношение на приложимото право се прилага Регламент Рим II или приложимите норми на международното частно право (в случай, че има елемент извън ЕС).
Директива 2014/104/ЕС би трябвало да доведе до хармонизиране на националните материалноправни разпоредби, приложими към исковете за вреди, причинени от нарушения на правото на конкуренцията. Това от своя страна, би осигурило по-хармонично правоприлагане в целия Съюз на тези правила, а също би могло да доведе и до намаляване на правния риск, както и да намали ползата от евентуален forum shopping при такива искове. Действително, в момента ищците по такива искове са изправени пред изключително разнородни национални правни системи, и донякъде заради това търсят най-подходящите такива за техните искове.
Във всеки случай, с оглед предстоящото транспониране в националните законодателства на разпоредбите на Директива 2014/104/ЕС, вероятно съдилищата в ЕС ще бъдат все по-често сезирани със спорове във връзка с искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията. Особено първите страни, които напълно транспонират разпоредбите на директивата, като например Финландия, има вероятност да се превърнат в предпочитани дестинации за водене на такива искове.
7. Арбитраж при искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията
Както беше отбелязано по-горе, коментираното решение е разочароващо, доколкото пропуска възможността да внесе яснота относно действието на арбитражни клаузи във връзка с искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията. Някои автори[36] предполагат, че липсата на анализ от страна на Съда в тази посока се дължи на една от следните три причини : (1) СЕС предпочита националните съдилища да приложат по отношение на арбитражните клаузи подхода, приложен от него по отношение на клаузите за избор на съд (тоест да приложи същите критерий, като например изрично посочване, че те се отнасят и до спорове във връзка с правото на конкуренцията и т.н.), (2) СЕС възнамерява да остави отворена врата за бъдещо ограничаване на използването на арбитражни клаузи за спорове, произтичащи от въпроси свързани с правото на конкуренцията или (3) СЕС не се съгласява със становището на Генералния адвокат. Считам, че и в трите случая, ясен отговор би бил далеч по-подходящ.
Разглежданото дело е било добър повод за СЕС изрично да потвърди своята практика, че тълкуването и прилагането на разпоредбите относно арбитражните клаузи попада извън неговата компетентност, тъй като спрямо тях е приложимо или националното право, или съответно приложимите международни договори[37]. За съжаление, мълчанието на Съда по този въпрос може да доведе до грешно възприятие от страна на националните съдилища за приложимите норми и до отрицателен ефект върху възможността за решаване на подобни спорове чрез арбитраж. Това би противоречало на духа на Директива 2014/104/ЕС, която напротив насърчава решаването на такива спорове чрез алтернативни методи (напр. чрез извънсъдебни спогодби).
По отношение на решаването чрез арбитраж на спорове, произтичащи от искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, считам, че с оглед действащата правна уредба няма правни основания той да бъде изключен като възможност, при условие че страните са изразили съгласие (арбитражна клауза или арбитражно споразумение), което включва възлагането на арбитраж и на извъндоговорните отношения, които произтичат или са във връзка с основния договор. Както по-горе споменах, считам, че изискването, възприето от СЕС по отношение на клаузите за избор на съд, за изрично уточняване, че те се отнасят и до искове във връзка с нарушения на конкуренцията, е прекомерно.
На първо място, Регламент „Брюксел I“ и Регламент 1215/2012 изрично изключват арбитража от приложното им поле.
На второ място, струва ми се, че принципът за полезен ефект на чл. 101 ДФЕС няма пряко отношение към определянето на компетентния съд, държавен или арбитражен. Възможността за решаване на спорове чрез арбитраж е предвидена в националното законодателство на държавите членки. Те също така са сключили множество международни договори, които осигуряват признаването на арбитражни клаузи и арбитражни решения – напр. Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, подписана в Ню Йорк 1958 г., по която са страни всички държави членки на ЕС. При изследването на отношението между правото на ЕС (включително и принципа за полезния ефект на чл. 101 ДФЕС) и разпоредбите, уреждащи арбитражните клаузи и решения, следва да се отчетат и правилата на международното публично право относно йерархията на международните договори.
На трето място, ефективното прилагане на чл. 101 ДФЕС може да бъде осигурено чрез националните законодателства и правилата за признаване и допускане на изпълнението на арбитражни решения. Така например, не би следвало да бъде признато и допуснато изпълнението на арбитражно решение, което явно противоречи на обществения ред[38] на държава членка или на обществения ред на ЕС, още повече че Съдът на ЕС изрично и приел, че незачитането на правилата на конкуренцията на ЕС противоречи на обществения ред[39].
На четвърто място, разглеждането на искове за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията, би могло да бъде по-ефективно пред арбитражни съдилища, отколкото пред държавните съдилища. Наличието на множество страни, различни искове с различно приложимо право и особено сложно установяване на вредите[40], са само част от въпросите, които арбитражните съдилища редовно решават, и поради които този метод за решаване на спорове е предпочитан при сложни търговски взаимоотношения.
На пето място, ограничаването на предмета на арбитражните клаузи и арбитражни производства следва да стане не по юриспруденциален път, а чрез изрични и ясни разпоредби, както например чл. 19 от българския Граждански процесуален кодекс[41].
8. Заключение
Разглежданото решение със сигурност ще бъде подробно коментирано и анализирано в следващите месеци. Във всеки случай, то е поредната стъпка в посока по-ефективно и по-мащабно частноправно прилагане на правото на конкуренцията. От една страна, влизането в сила и транспонирането на Директива 2014/104/ЕС в националните законодателства ще осигури по-ефективно и хармонично материалноправно третиране на исковете за вреди, причинени от нарушение на правилата на конкуренцията. От друга страна, решението на СЕС уточнява някои спорни процесуалноправни въпроси във връзка с такива искове.
Ако трябва да резюмираме изводите от коментираното Решение, то иск за вреди произтичащи от нарушения на конкуренцията може да бъде воден:
- пред съдилищата по местоживеене (регистрация в случай на юридически лица) на ищеца, тъй като това е място на настъпване на вредата по смисъла на чл. 5 ал. 3 от Регламент „Брюксел I“; или
- пред съдилищата по местоживеене (регистрация в случай на юридически лица) на ответника, на основание чл. 2 ал. 1 от Регламент „Брюксел I“; или
- пред съдилищата на държави, различни от тези по предходните две точки, където е било извършено нарушението, на основание чл. 5 ал. 3 от Регламент „Брюксел I“; или
- пред съдилища, на които страните по договорен път са предоставили компетентност да разглеждат искове за вреди, произтичащи от нарушения на правото на конкуренция, на основани чл. 23 от Регламент „Брюксел I“.
От решението следва също така, че исковете срещу всички участници в нарушението могат да бъдат заведени пред един от съдилищата, които биха били компетентени съгласно изброените по-горе критерии.
Очакваното развитие на такива производства следва да бъде взето предвид от лицата и дружествата, които има вероятност да бъдат в качеството на нарушители на правото на конкуренцията или да претърпят вреди от такива нарушения. Увеличаването на риска или възможността от воденето на такива искове ще се отрази на първо място на структурата на предприятията и техните дейности и съответното спазване на правилата на конкуренцията. На второ място, следва да се анализират внимателно клаузите за избор на съд и арбитражните клаузи и клаузите за избор на приложимо право, които се съдържат в договорите, с оглед взимането предвид на коментираното решение и Регламента Рим II, като например се уточни приложимостта на клаузите за избор на съд или арбитраж към спорове във връзка с правото на конкуренцията.
Не на последно място, дружествата, които са извършили нарушения на правото на конкуренцията, следва внимателно да анализират потенциалните ищци в производства срещу тях и всички потенциални компетентни юрисдикции с оглед коментираното решение. По този начин те няма да бъдат изненадани, ако се озоват ответници в производства в друга държава членка на Съюза.
Надявам се в близко бъдеще СЕС да има възможността да изясни своята позиция по два въпроса – как да бъдат прилагани арбитражните споразумения при искове за вреди, причинени от нарушения на правото на конкуренцията, както и да уточни необходимостта от изрично посочване на исковете за вреди, произтичащи от нарушение на правото на конкуренцията в обхвата на клаузите за избор на съд.
В допълнение бих искал да отбележа, че с решение от 21 юли 2015 г. Апелативният съд на гр. Амстердам (Кралство Нидерландия)[42] потвърждава решение на първоинстанционен съд, който приема да разглежда исковете на CDC PROJECT 13 SA, дружество от типа “Litigation vehicle” свързано със CDC Consulting SCRL (дружеството страна по коментираното Решение), заведени срещу няколко дружества, по отношение на които ЕК е установила нарушения на правото на конкуренцията. За да обоснове компетентността си на основание чл. 6 от Регламент “Брюксел I”, Апелативният съд изрично се позовава на коментираното решение на СЕС. Това потвърждава големия интерес, с който коментираното Решение бе очаквано, както и важното му практическо значение.
***
Link to the article in English language: WHICH COURT HAS JURISDICTION TO HEAR CLAIMS FOR DAMAGES CAUSED BY A CARTEL?
***
[1] Адвокат в Адвокатско Дружество Волф Тайс, София, член на САК, магистър по право от Университет Париж 1 Пантеон-Сорбона. Имейл адрес: oleg.temnikov@wolftheiss.com
Тази статия е подготвена от автора в лично качество. Мненията и позициите, изразени в тази статия, не ангажират Адвокатско Дружество Волф Тайс или практикуващите в него адвокати, както и не задължително съвпадат с техните мнения по разгледаните въпроси.
[2] За съжаление на български език няма възприето кратко наименование, както например Private Damages claims на английски език. Поради тази причина, и с оглед опростяване на текста, в тази статия ще бъде използван и английския термин.
[3] Например делата пред английските съдилища Garden Cottage Foods v Milk Marketing Board [1984] AC 130, [1983] 3 CMLR 43; An Bord Bainne Co-operative Ltd v Milk Marketing Board [1984] 1 CMLR 519, affd [1984] 2 CMLR 584; Bourgoin SA v Minister of Agriculture Fisheries and Food [1985] 1 CMLR 528.
[4] Решение на Съда от 20.09.2001 по Дело C-453/99 на Съда на Европейския съюз.
[5] Деликтната отговорност, или по друг начин казано задължението да се поправят вредите, виновно причинени другиму, съществува под една или друга форма във всички правни системи на държавите членки на ЕС (като например чл. 45 от българския Закон за задълженията и договорите или чл. 1382 от френския Code Civil).
[6] Повече за private enforcement в ЕС вж. Barry J. Rodger (ed.), Competition Law: Comparative Private Enforcement and Collective Redress across the EU, International Competition Law Series, Volume 56, Kluwer Law International, 2014; Kai Hüschelrath, Heike Schweitzer (ed.), Public and Private Enforcement of Competition Law in Europe – Legal and Economic Perspectives, Springer, 2014; Bernardo Cortese (ed.), EU Competition Law: Between Public and Private Enforcement, International Competition Law Series, Volume 55, Kluwer Law International, 2014.
[7] Като например разпоредбата на чл. 104 от Българския Закон за защита на конкуренцията (“ЗЗК“).
[8] Директива 2014/104/ЕС на Европейския Парламент и на Съвета от 26 ноември 2014 година относно някои правила за уреждане на искове за обезщетение за вреди по националното право за нарушения на разпоредбите на правото на държавите членки и на Европейския съюз в областта на конкуренцията. Повече за Директива 2014/104/ЕС в “Минималните стандарти, въведени от Директива 2014/104 ЕС относно исковете за обезщетения за вреди при нарушения на конкуренцията“, Боряна Шотекова, Дайджест “Търговско и облигационно право”, 2015 г., кн. 07.
[9] Решение на Съда (четвърти състав) от 21 май 2015 година по Дело C‑352/13.
[10] Заключение на генералния адвокат N. Jääskinen по Дело C‑352/13, параграф 7.
[11] Решение C (2006) 1766 окончателен на Комисията относно производство за прилагане на член 81 от Договора ЕО и на член 53 от Споразумението ЕИП срещу Akzo Nobel NV, Akzo Nobel Chemicals Holding AB, EKA Chemicals AB, Degussa AG, Edison SpA, FMC Corporation, FMC Foret SA, Kemira Oyj, L’Air Liquide SA, Chemoxal SA, Snia SpA, Caffaro Srl, Solvay SA/NV, Solvay Solexis SpA, Total SA, Elf Aquitaine SA и Arkema SA (дело COMP/F/38.620 — Водороден пероксид и перборат (вж. ОВ L 353, 2006 г., стр. 54).
[12] Lex Anastasiana, 506 г. (C. 4.35.22).
[13] Като например дружествата Vereniging van Effectenbezitters, Stichting Onderzoek Bedrijfs Informatie, Stichting Meldpunt Collectief Onrecht.
[14] Като например дружествата Claims Funding International, OmniBridgeway & Hausfeld LLP, CDC Cartel Damage Claims, East – West Debt.
[15] Като например Германия, Белгия, Кралство Нидерландия, Обединеното Кралство.
[16] Заключение на генералния адвокат N. Jääskinen по Дело C 352/13, параграф 26.
[17] Член 6, параграф 3 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“).
[18] Заключение на генералния адвокат N. Jääskinen по Дело C‑352/13, параграф 27.
[19] Чл. 47 и следващи.
[20] Чл. 6.
[21] В този смисъл например Р. Кьосева, Частното правоприлагане в областта на конкуренцията, Дайджест “Търговско и конкурентно право”, 2011 г., кн. 08.
[22] Чл. 6 (1) Срещу лице с местоживеене в държава – членка може , също така , да бъде предявен иск :
- когато то е един от множество ответници , в съдилищата по местоживеенето на всеки от тях , при условие че исковете са в такава тясна връзка , че е целесъобразно те да бъдат разгледани и решени заедно , за да се избегне рискът от противоречащи си съдебни решения , постановени в отделни производства ; ….
[23] “Anchor defendant“.
[24] Решение на Съда (трети състав) от 11 април 2013 година по дело C‑645/11.
[25] Брюкселска конвенция от 27.09.1968 относно подведомствеността и изпълнението на съдебните решения в областта на гражданското и търговското право, приложима до влизането в сила на Регламента “Брюксел I”.
[26] Чл. 5 (3): Срещу лице , което има местоживеене в държава – членка , може да бъде предявен иск в друга държава – членка : …
(3) по дела относно гражданска отговорност , delict или quasi delict – в съдилищата на мястото , където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие; …
[27] Такава би била например клауза със следната редакция в договор между българско дружество и френско дружество : “Всички спорове произтичащи от настоящия договор ще бъдат решавани от родово компетентния съд съгласно българският Гражданско-процесуален кодекс в град София, България“.
[28] Като например клауза със следното съдържание : “Всички спорове произтичащи от настоящия договор ще бъдат решавани от компетентните съдилища в щата Ню Йорк, Съединени Американски Щати“.
[29] Като например клауза със следното съдържание : “Всички спорове произтичащи от настоящия договор ще бъдат решавани от ще бъдат разрешавани от Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата съобразно с неговия Правилник за дела, основани на арбитражни споразумения”.
[30] Решение на СЕС от 1 юни 1999 г. по Дело C-126/97, в което СЕС приема, че в случай, че национален съд установи, че арбитражно решение противоречи на разпоредбите от първичното право на ЕС във връзка със защитата на конкуренцията (например чл. 101 ДФЕС), той следва да откаже признаването и допускането на изпълнението на това арбитражно решение.
[31] Дело C-126/97.
[32] Дело C 40/08.
[33] Решение на Съда (четвърти състав) от 21 май 2015 година по Дело C 352/13, параграф 24.
[34] Решение на Съда (четвърти състав) от 21 май 2015 година по Дело C 352/13, параграф 58.
[35] R. Bellinghausen and J. Grothaus, The CJEU’s decision in CDC v Akzo Nobel et al: A Blessing or a Curse for Arbitrating Cartel Damage Claims?, Kluwer Arbitration Blog, 31.07.2015.
[36] Rupert Bellinghausen and Julia Grothaus, The CJEU’s decision in CDC v Akzo Nobel et al: A Blessing or a Curse for Arbitrating Cartel Damage Claims?, Kluwer Arbitration Blog, 31.07.2015.
[37] Така например, в Решението си по Делото “Газпром” (Дело C-536/13), СЕС потвърждава приложимостта на Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, подписана в Ню Йорк на 10 юни 1958 г. спрямо арбитражни споразумения, както и това, че те попадат извън обхвата на Регламент „Брюксел I“. Същевременно, СЕС не е изразил ясно становище относно взаимоотношението на Конвенцията и разпоредбите на първичното право на ЕС, каквато е например чл. 101 ДФЕС.
[38] Дали понятието “обществен ред”, използвано във връзка с признаването и допускане изпълнението на арбитражни решения, включва правилата на конкуренцията, е отделен въпрос, който заслужава особено внимание и публикация.
[39] В този смисъл например Дело C-126/97 (“Eco Swiss“).
[40] В арбитражните производства, особено във връзка със сложни строителни договори или относно отговорността на държави (като например инвестиционните арбитражи), често се налага да се разгледат изключително сложни фактически и правни въпроси относно установяването на вреди. Поради това, е възприето установяването на размера на вредите да бъде отделено в отделна фаза от производството – така наречената quantum phase. Това позволява, след установяване на вината, арбитражният съд и страните да се посветят изцяло единствено на въпроса за вредите, техните видове и размер.
[41] Чл. 19. (1) Страните по имуществен спор могат да уговорят той да бъде решен от арбитражен съд, освен ако спорът има за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово правоотношение.
[42] Повече информация за това решение : Polina Pavlova, First Application of ECJ’s Ruling in C-352/13, CDC Hydrogen Peroxide, in Dutch Private Enforcement Proceedings, 10.08.2015, http://conflictoflaws.net