(Решение на Съда от 21 октомври 2015 г., Гогова, С-215/15)[1]

Преюдициалното запитване е отправено от българския Върховен касационен съд (ВКС) с искане за тълкуване на член 1, параграф 1, буква б), член 2, точка 7, член 8, параграф 1 и член 12, параграф 1, буква б) от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 (ОВ L 338, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183).

Спорът пред ВКС е между родители и е свързан с подновяване на паспорта на тяхното дете, което към момента на настъпване на обстоятелствата по делото е на десет години. То е български гражданин и пребивава с майка си в Милано (Италия). Родителите, които също са български граждани, не живеят заедно, като бащата също пребивава в Италия.

Българският паспорт на детето е изтекъл през април 2012 г. и майката е поискала да го поднови, за да може детето да пътува до България. Тъй като бащата не е представил необходимото съгласно българското право съгласие, майката е подала молба до Районен съд — Петрич, за разрешаване на разногласието между нея и бащата относно възможността на детето да пътува извън територията на страната и издаването на нов паспорт на негово име. Тъй като не е успял да връчи исковата молба бащата, който не е могъл да бъде намерен на регистрирания адрес, РС – Петрич му е назначил особен представител на основание член 47, алинея 6 от ГПК. Представителят не е оспорил компетентността на българските съдилища и e заявил, че спорът следва да се реши според интереса на детето.

РС–Петрич е приел, че искането е по член 127а СК и е свързано с родителската отговорност за детето по смисъла на член 8 от Регламент № 2201/2003 (Регламента). След като е констатирал, че обичайното местопребиваване на детето е в Италия, съдът е изключил компетентността си да разгледа иска и е прекратил производството по делото. Това определение е потвърдено от ОС – Благоевград, според който, освен това, не е налице „пророгация на компетентността“ на българските съдилища по смисъла на член 12, параграф 1, буква б) от Регламент № 2201/2003.

Майката е обжалвала това определение пред ВКС, който приема, че изходът по жалбата зависи, на първо място, от това дали съдебното производство, предвидено в член 127а, алинея 2 СК, позволяващо със съдебно решение да се замести липсващото съгласие на единия родител за пътуване на детето в чужбина и за подаване на заявление за паспорт на негово име, попада под действието на Регламента, и съответно дали компетентността на съдилищата би трябвало да се определя на основание на неговите разпоредби. ВКС има колебания дали в производството по такова дело се разглежда „родителската отговорност“ по смисъла на член 2, точка 7 от Регламента. Според ВКС е необходимо да се определи и дали същият регламент се прилага по това дело, след като съгласно българската правна уредба постановеното по него съдебно решение трябва да бъде представено на българските административни власти, за да може да бъде разрешено детето да пътува извън територията на страната или да му бъде издаден паспорт.

На следващо място, ВКС иска да установи дали в случая член 12, параграф 1, буква б) от Регламента може да послужи като основание за компетентността на българските съдилища, поради това че назначеният от тях представител на бащата не е оспорил компетентността им да разглеждат спора в главното производство. С оглед на това, ВКС спира производството по делото и отправя преюдициално запитване с три въпроса относно тълкуването на разпоредби на Регламента.

Според Съда, с първия и втория въпрос, които следва да се разгледат заедно, ВКС желае по същество да установи дали искът на единия родител съдът да замести липсващото съгласие на другия родител за пътуването на детето им извън държавата членка по неговото пребиваване и за издаването на паспорт на името на това дете попада в материалното приложно поле на Регламента, въпреки че съдебното решение, постановено по иска, трябва да бъде взето предвид от органите на държавата членка, на която въпросното дете е гражданин, в рамките на административното производство за издаване на такъв паспорт. Съдът приема, че Регламентът се прилага независимо от характера на съда или правораздавателния орган, по граждански дела, отнасящи се по-специално до определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителска отговорност. В този контекст понятието „граждански дела“ трябва да се разглежда не ограничително, а като автономно понятие на правото на Съюза, което обхваща по-конкретно всички искания, мерки или решения в областта на „родителската отговорност“ по смисъла на Регламента, в съответствие с неговата цел.

Съдът припомня, че понятието „родителска отговорност“ обхваща всички права и задължения, отнасящи се до личността или имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на съдебно решение, на закона или по силата на споразумение, пораждащо правни последици. Освен това, изброяването в член 1, параграф 2 от Регламента на въпросите във връзка с „родителската отговорност“, попадащи в обхвата на регламента, не е изчерпателно, а само примерно.

Поради това, за да се определи дали дадено искане попада в приложното поле на Регламента, следва да се разгледа неговият предмет. В конкретния случай Съдът приема, че предявения пред българските съдилища иск има за предмет упражняване на родителска отговорност и не попада сред изключенията, изброени изчерпателно в член 1, параграф 3 от Регламента. Той поддържа, че обстоятелството, че съдебното решение, постановено в производството по иска, трябва да бъде взето предвид от органите на държавата членка, чийто гражданин е детето, в случая на Република България, в рамките на административното производство за издаване на паспорт на името на детето, не би могло да доведе до различно тълкуване на Регламента. Това е така, тъй като при всички положения производство като разглежданото по делото не води пряко до издаване на паспорт, а негов резултат е само предоставянето на възможност на едно от лицата, упражняващи родителската отговорност за детето, да внесе заявление за паспорт на негово име без участието, присъствието или съгласието на другото лице, упражняващо тази отговорност, но при спазване на останалите предвидени в българската правна уредба условия за издаване на такъв документ.

По тези съображения Съдът приема, че искът на единия родител съдът да замести липсващото съгласие на другия родител за пътуването на детето им извън държавата членка по неговото пребиваване и за издаването на паспорт на името на това дете попада в материалното приложно поле на Регламент № 2201/2003, въпреки че съдебното решение, постановено по иска, ще трябва да бъде взето предвид от органите на държавата членка, на която въпросното дете е гражданин, в рамките на административното производство за издаване на такъв паспорт.

С третия въпрос ВКС иска да се установи дали е налице пророгация на компетентност по смисъла и условията на член 12, параграф 1, т. „б“ от Регламента, когато представителят на ответника не е оспорил компетентността на съда, но той не е упълномощен, а е назначен от съда поради затруднения ответникът да бъде уведомен и да участва по конкретното дело лично или чрез упълномощен представител. Тази разпоредба предвижда, че съдилищата на държавите членки, които са компетентни да разглеждат молби за развод, законна раздяла и унищожаване на брака, са компетентни по всички въпроси, които се отнасят до родителската отговорност, свързани с подобна молба.

Съдът установява, че в случая няма данни запитващата юрисдикция да е била сезирана с такова искане от брачно естество. За сметка на това, обаче, параграф 3 на същата разпоредба въвежда правило за пророгация на компетентността, позволяващо на съдилищата на държава членка, различна от тази по обичайното местопребиваване на детето, да се произнасят по искове, свързани с родителска отговорност, дори когато пред тези съдилища няма висящо брачно производство.

По силата на член 12, параграф 3, б. б) от Регламента във връзка с член 16 от него съдилищата на държава членка могат да основат компетентността си на първата разпоредба, при условие че се установи наличие на изрично или поне недвусмислено съгласие с нея между всички страни в производството най-късно към датата на подаване на исковата молба или равностоен документ в избрания съд. Видно от съображение 12 от Регламента, предвиденото в член 12, параграф 3 от него основание за определяне на компетентността представлява изключение от критерия за близост, съгласно който компетентността за разглеждане на искове по дела за родителска отговорност за детето на първо място трябва да се отнася към държавата членка на обичайното му пребиваване, и който е утвърден в член 8, параграф 1 от Регламента. Това изключение има за цел да признае известна автономност на страните по делата за родителска отговорност. Следователно условието за недвусмисления характер на приемането на компетентността на сезираните съдилища от всички страни в производството трябва да се тълкува стриктно.

Според Съда, такова приемане предполага най-малкото на ответника да е известно за производството, водено пред тези съдилища. Действително, макар сам по себе си фактът, че ответникът знае за производството, да не представлява приемане на компетентността на сезираните съдилища, при всички положения не може да се счита, че отсъстващ ответник, на когото не е връчена исковата молба или жалбата за образуване на производството и който не знае за започналото производство, е приел компетентността на сезирания съд. Освен това, не може от поведението на назначен в отсъствието на ответника от тези съдилища процесуален представител да се правят изводи за волята на ответника. Тъй като такъв представител няма контакт с ответника, той не може да получи от него информацията, необходима за съзнателното приемане или оспорване на компетентността на посочените съдилища.

Поради изложеното Съдът приема, че член 12, параграф 3, буква б) от Регламента трябва да се тълкува в смисъл, че компетентността на съдилищата, сезирани с разглеждането на иск, свързан с родителска отговорност, не би могла да се счита за „изрично или по друг недвусмислен начин приета от [всички страни в производството]“ по смисъла на тази разпоредба единствено поради обстоятелството, че назначеният служебно от тези съдилища процесуален представител на ответника, поради невъзможността на последния да се връчи исковата молба, не е повдигнал възражение по компетентността на тези съдилища. Подобно тълкуване не води до отказ от правосъдие, тъй като ищцата може да поиска бъде постановено съдебно решение, евентуално в отсъствието на ответника, пред съдилищата на държавата членка по обичайното пребиваване на детето.

***

[1] Коментар на решението ще бъде представен в т. XV на Европейски правен преглед.