(Решение от 8 септември 2015 г. по дело Taricco e.a., C-105/14)
Решението на Съда на ЕС е постановено в отговор на преюдициално запитване от Tribunale di Cuneo (Италия) за тълкуване на членове 101 ДФЕС, 107 ДФЕС и 119 ДФЕС, както и на член 158 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (Директивата). Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, образувано срещу г‑н Taricco и др. (обвиняемите) за създаването и организирането на сдружение с цел извършването на престъпления в областта на данъка върху добавената стойност (ДДС).
Преюдициалното производство
Производството пред запитващата юрисдикция е образувано по обвинение, че в периода 2005—2009 г. обвиняемите са създали и организирали престъпно сдружение с цел извършването на престъпления в областта на ДДС. Срещу тях е повдигнато обвинение за използването на измамни правни похвати от вида на „верижните измами с ДДС“, при които са учредени дружества „паравани“ и са издавани документи с невярно съдържание, чрез които обвиняемите са придобили стоки (бутилки шампанско), върху които не е начислен ДДС. Този механизъм позволява на дружество Planet Srl (Planet) да разполага със стоки на цена, по-ниска от пазарната, които да препродава на клиентите си. По този начин Planet извлича предимство и уврежда пазара.
Planet е получило фактури, издадени от дружествата „паравани“ за несъществуващи сделки. Дружествата обаче или не са подали годишни справки-декларации по ДДС, или, в случаите, в които са подали такива, при всички положения не са извършили съответните плащания. За сметка на това Planet е регистрирало в счетоводните си документи фактурите, издадени от дружествата „паравани“, и неоснователно е приспаднало посочения в тях ДДС, като така е представило годишни справки-декларации по ДДС с измамна цел.
Националната юрисдикция посочва, че съгласно националното законодателство за престъпните деяния, за които е внесен обвинителният акт срещу обвиняемите, е предвидено наказание лишаване от свобода до шест години. Престъпното сдружение, за което обвиняемите също могат да бъдат признати за виновни, се наказва с лишаване от свобода до седем години за лицата, които образуват сдружението, и до пет години за тези, които само участват в него.
Според запитващата юрисдикция е безспорно, че доколкото наказателното преследване за някои от престъпленията все още не е погасено по давност, то ще бъде изключено за всички тях най-късно на 8 февруари 2018 г., т.е. преди да бъде възможно постановяването на окончателна присъда спрямо обвиняемите. Вследствие на това последните, обвинени за извършването на измама с ДДС в размер на няколко милиона евро, могат да останат ненаказани поради изтичането на давностния срок.
Това е така, тъй като, съгласно националното право, при прекъсване на давността, новият давностен срок не може да надхвърля повече от една четвърт от максималната му продължителност. В тази връзка, запитващата юрисдикция отбелязва, че наказателното преследване за данъчна измама като тази, за която обвиняемите могат да бъдат признати за виновни, обикновено налага много сложно разследване, така че производството трае дълго още във фазата на предварителното разследване. Общата продължителност на производството пред всички инстанции е такава, че фактическата ненаказуемост по тези дела в Италия не е изключение, а правило. От друга страна, за италианската финансова администрация обикновено е невъзможно да събере сумата на данъците, която е предмет на съответното престъпно деяние.
Запитващата юрисдикция поддържа, че ако само ако не приложи националните разпоредби относно изтичането на абсолютната давност ще може да се гарантира ефективното прилагане на правото на ЕС. При тези обстоятелства тя отправя следните преюдициални въпроси:
„1) Дали член 160, последна алинея от Наказателния кодекс — в частта, в която предвижда продължаване на давностния срок само с една четвърт след прекъсване на давността и така допуска погасяване на наказателното преследване независимо от своевременно му извършване и следователно води до ненаказуемост — противоречи на нормата за защита на конкуренцията, установена в член 101 ДФЕС?
2) Дали чрез член 160, последна алинея от Наказателния кодекс — в частта, в която предвижда продължаване на давностния срок само с една четвърт след прекъсване на давността и така лишава от наказателноправни последици деянията, извършени от безскрупулни икономически оператори — италианската държава е установила форма на държавна помощ, която е забранена съгласно член 107 ДФЕС?
3) Дали чрез член 160, последна алинея от Наказателния кодекс — в частта, в която предвижда продължаване на давностния срок само с една четвърт след прекъсване на давността и така създава положение на ненаказуемост на лицата, които злоупотребяват с Директива 2006/112 — италианската държава е добавила неправомерно допълнителен случай на освобождаване от данък по отношение на тези, които са изчерпателно уредени в член 158 от тази директива?
4) Дали чрез член 160, последна алинея от Наказателния кодекс — в частта, в която предвижда продължаване на давностния срок само с една четвърт след прекъсване на давността, водещо до отказ от преследване на деяния, които лишават държавата от необходимите ресурси, включително с оглед на изпълнението на задълженията към Европейския съюз — е допуснато нарушение на принципа на стабилни публични финанси, закрепен в член 119 ДФЕС?“.
Решението на Съда
В решението си Съдът първо отговаря на третия въпрос, а след това дава общ отговор на първия, втория и четвъртия въпрос.
По третия въпрос
В началото Съдът припомня, че съгласно Директивата във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, в областта на ДДС държавите членки не само имат общото задължение да вземат всички законодателни и административни мерки, с които може да се гарантира събирането на целия ДДС, дължим на тяхната територия, но трябва и да предотвратят измамите. Освен това член 325 ДФЕС задължава държавите членки да се борят с незаконната дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза, като приемат възпиращи и ефикасни мерки, и по-специално ги задължава да приемат същите мерки за борба с измамата, засягаща финансовите интереси на Съюза, каквито предприемат за борба с измамата, засягаща собствените им финансови интереси. Според Съда съществува пряка връзка между събирането на приходите от ДДС в съответствие с приложимото право на Съюза и предоставянето на разположение на бюджета на Съюза на съответните ресурси от ДДС, тъй като всеки пропуск при събирането на първите е възможно да доведе до намаляване на вторите. Държавите членки разполагат с пълната свобода да избират вида на санкцията, която да бъде наложена за гарантиране на събирането на приходите от ДДС, като обаче наказателноправните санкции може да се окажат необходими за ефективното и възпиращо действие на борбата срещу тежките измами в областта на ДДС.
Съгласно Конвенцията, съставена на основание член К.3 от Договора за Европейския съюз, за защита на финансовите интереси на Европейските общности, подписана в Люксембург на 26 юли 1995 г. (Конвенцията), понятието измама обхваща всяко умишлено действие или бездействие, свързано с използването или представянето на фалшиви, грешни или непълни изявления или документи, което води до неправомерно намаляване на средствата от общия бюджет на Съюза или бюджетите, управлявани от или от името на Съюза. Според Съда това понятие включва приходите, получени от прилагането на унифицирана ставка към хармонизираната основа на ДДС, определена според правилата на Съюза, като обстоятелството, че ДДС не е събиран пряко за сметка на Съюза, не може да опровергае този извод. Наред с това, Конвенцията задължава държавите членки да вземат необходимите мерки, за да гарантират, че деянията, които съставляват измама, засягаща финансовите интереси на Съюза, ще бъдат наказуеми с ефективни, съразмерни и възпиращи наказания, включително, поне в случаи на тежка измама, с наказания, предвиждащи лишаване от свобода. Съдът установява, че разглежданите в главното дело престъпления съставляват случаи на тежка измама, засягаща финансовите интереси на Съюза.
В резултат на изложеното Съдът приема, че подобни случаи на тежка измама трябва да се наказват с ефективни и възпиращи наказателноправни санкции. Предвидените национални мерки трябва да бъдат същите като тези, които държавите членки предприемат за борба със случаите на измама със същата степен на тежест, засягаща собствените им финансови интереси.
Въз основа на тези съображения националната юрисдикция следва да провери дали приложимите национални разпоредби позволяват да се санкционират с ефективни и възпиращи мерки случаите на тежка измама, засягаща финансовите интереси на Съюза.
На следващо място Съдът уточнява, че нито запитващата юрисдикция, нито заинтересованите правни субекти, представили становища пред Съда, са оспорили възпиращия характер на наказанието до седем години лишаване от свобода, нито са оспорили съответствието с правото на Съюза на обстоятелството, че в италианското наказателно право е предвиден давностен срок за наказателното преследване на деяния, които съставляват измама, засягаща финансовите интереси на Съюза. Съдът обаче установява, че предвид сложността и времетраенето на наказателното производство, в което се постановява окончателна присъда, разглежданите национални разпоредби водят до неутрализиране на действието във времето на дадено основание за прекъсване на давността.
Въз основа на това Съдът приема, че в случай че националният съд стигне до извода, че прилагането на националните разпоредби в областта на прекъсването на давността би довело до това в голям брой от случаите да останат ненаказани деянията, съставляващи тежка измама, доколкото поначало давността за наказателното им преследване изтича, преди да може да бъде наложена с окончателен съдебен акт наказателноправната санкция, уредена в закона, следва да се приеме, че предвидените в националното право мерки за борба с измамата и с всяка друга незаконна дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза, не могат да се считат за ефективни и възпиращи, което би било несъвместимо с член 325, параграф 1 ДФЕС, с член 2, параграф 1 от Конвенцията, както и с Директива 2006/112 във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС. Освен това запитващата юрисдикция следва да провери дали разглежданите национални разпоредби се прилагат за случаите на измама с ДДС по същия начин като за случаите на измама, която засяга само финансовите интереси на Италианската република, както изисква член 325, параграф 2 ДФЕС.
Съдът разглежда и последиците от евентуална несъвместимост на националните разпоредби с правото на Съюза и ролята на националния съд за прилагането на принципа на предимството на правото на ЕС. Той припомня, че ако националната юрисдикция стигне до извода, че разглежданите национални разпоредби не отговарят на изискването на правото на Съюза за ефективния и възпиращ характер на мерките за борба срещу измамите с ДДС, запитващата юрисдикция следва да гарантира пълното действие на правото на Съюза, като при необходимост остави без приложение посочените разпоредби и по този начин неутрализира последиците от изтичането на абсолютната давност, без да е необходимо да изисква или да изчаква предварителната им отмяна по законодателен или друг конституционен ред.
Според Съда задължението на държавите членки да се борят с незаконната дейност, която засяга финансовите интереси на Съюза, което следва от чл. 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС, е част от първичното право и задължава държавите членки за постигането на точен резултат, без да уреждат никакви условия за прилагането на установеното в тях правило за поведение. При това положение в съответствие с принципа на предимство на правото на Съюза, действието на разпоредбите на член 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС в отношението им с вътрешното право на държавите членки е такова, че със самото си влизане в сила тези разпоредби правят неприложима по право всяка противоречаща им разпоредба на действащото вътрешно право.
Доколкото при оставянето без приложение на националните разпоредби, националният съд трябва да следи да не се нарушат основните права на съответните лица, Съдът анализира чл. 49 от Хартата на основните права на ЕС (Хартата), в който са закрепени принципите на законност и пропорционалност на престъплението и наказанието, съгласно които никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на извършването му не е представлявало престъпление съгласно националното или международното право.
Съдът приема, че неприлагането на разглежданите национални разпоредби би довело само до това да не се скъсява общият давностен срок в рамките на висящо наказателно производство, да се даде възможност за ефективно преследване по отношение на инкриминираните деяния и евентуално да се гарантира равно третиране между санкциите, насочени към защитата съответно на финансовите интереси на Съюза и на тези на държавата членка. Подобно неприлагане на националното право не би нарушило правата на обвиняемите, гарантирани в член 49 от Хартата. То не би довело до осъждане на обвиняемите за действие или бездействие, което в момента на извършването му не е представлявало престъпление, санкционирано с наказание по националното наказателно право, нито до прилагането на санкция, която към този момент не е била предвидена в това право. Напротив, към момента на извършването им, деянията, за които е повдигнато обвинение срещу обвиняемите по главното производство, са съставлявали същото престъпление и са били наказуеми със същите наказателноправни санкции като предвидените към момента на постановяването на решението на Съда. В тази връзка Съдът се позовава и на практиката на Европейския съд по правата на човека по тълкуването на чл. 7 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, според която продължаването на давностния срок и незабавното му прилагане не водят до засягане на основни права, тъй като чл. 7 не може да се тълкува като пречка за удължаването на давностните срокове, когато деянията, за които е повдигнато обвинение, изобщо не са погасени по давност.
Във връзка с изложеното Съдът приема, че национална правна уредба на давността за наказателно преследване, която предвижда към момента на настъпването на фактите по главното производство, че действието, с което се прекъсва давността в рамките на наказателно преследване за тежки измами в областта на ДДС, води до продължаване на давностния срок само с една четвърт от първоначалната му продължителност, може да засегне предвидените в член 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС задължения на държавите членки, в случай че тази национална правна уредба възпрепятства налагането на ефективни и възпиращи санкции в значителен брой случаи на тежка измама, засягаща финансовите интереси на Съюза, или предвижда по-дълги давностни срокове за случаите на измама, засягаща финансовите интереси на съответната държава членка, от тези за случаите на измама, засягаща финансовите интереси на Съюза. Националната юрисдикция следва да осигури пълното действие на член 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС, като при необходимост остави без приложение разпоредбите на националното право, които биха довели до възпрепятстване на съответната държава членка да изпълни задълженията си, предвидени в член 325, параграфи 1 и 2 ДФЕС.
По първия, втория и третия въпрос
Според Съда тези въпроси са с вързани с това дали погасяването по давност, приложимо за престъпления в областта на ДДС би могло да се преценява с оглед на членове 101 ДФЕС, 107 ДФЕС и 119 ДФЕС.
Съдът отговаря отрицателно на този въпрос. Той приема, че евентуално опороченото от недостатъци прилагане на националните наказателни разпоредби в областта на ДДС не оказва непременно влияние върху сключването на възможни тайни споразумения между предприятията в противоречие с член 101 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДФЕС.
По отношение на възможната несъвместима държавна помощ по чл. 107 ДФЕС той постановява, че макар липсата на ефективен и/или разубеждаващ характер на предвидените в областта на ДДС санкции да може евентуално да предостави финансово предимство на съответните предприятия, в случая не може да става въпрос за прилагане на член 107 ДФЕС, доколкото всички сделки са облагаеми с ДДС и всяко престъпление в областта на ДДС е наказуемо с наказателноправна санкция, независимо от конкретните случаи, при които вследствие на погасяването по давност може да отпаднат наказателноправните последици за някои престъпления.
Във връзка с прилагането на принципа за стабилността н публичните финанси, закрепен в чл. 119, параграф 3 ДФЕС, Съдът поддържа, въпросът дали разглежданите разпоредби на националното право, които могат да доведат до ненаказуемост на някои престъпления в областта на ДДС, са в съответствие с принципа на стабилност публичните финанси, не попада в приложното поле на член 119 ДФЕС, доколкото този въпрос е само косвено свързан с посоченото задължение на държавите членки.