Решения по дело С‑135/10, SCF и С‑162/10, Phonographic Performance

 

Милена Такева[1]

 

Въведение

На 15 март 2012 г. Съдът на Европейския съюз (наричан по-нататък Съдът на ЕС или Съдът) произнесе две решения[2], отнасящи се до правото на продуцентите да получават справедливо възнаграждение за ползване на техни звукозаписи, публикувани с търговска цел за излъчване или за целите на публично съобщаване. В разглежданите решения Съдът тълкува въпроса за излъчването на радио и телевизионни програми в хотелските стаи и в зъболекарските кабинети в светлината на Решение по дело SGAE[3], като достига до противоположни разрешения в двете дела.

Какво обуславя този резултат? Дали фактът, че гостите на хотела могат да избират музиката, която биха искали да слушат в стаите си, а пациентите в стоматологичните кабинети не могат, е от значение? Определящи ли са броят на потенциалните слушатели или доходоносният характер на дейността на хотелиера? Какъв аргумент би наклонил везните в полза на авторите и продуцентите?

Някои от тези въпроси намират своя отговор в разглежданата съдебна практика на Съда, свързана с интелектуалната собственост. За други, Съдът ще се възползва от конкретни случаи, за да даде своето тълкуване на понятието „публично съобщаване“, осигурявайки отговор на въпроса: кой е определящият фактор, ползвателят или публиката, или и двамата едновременно?

Приложимо право

Правото на справедливо възнаграждение, дължимо на артистите и продуцентите на звукозаписи, е предвидено в редица международни договори, по които Европейският съюз е договаряща страна. Договорите на Световната организация за интелектуална собственост (СОИС) за изпълненията и звукозаписите и за авторското право от 20 декември 1996 г., съдържат норми на международното право относно авторските и сродните права. Тези два договора са сключени от Европейската общност и са част от правния ред на Съюза.

Европейският съюз не е договаряща страна по Римската конвенция от 26 октомври 1961 г. за закрила на артистите-изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации, тъй като само държави могат да бъдат приети за страни по нея. Конвенцията не се прилага в Съюза, но има непряко действие в него и поради факта, че всички държави членки на ЕС (с изключение на Малта) са договарящи страни.

На европейско ниво са приети две директиви, транспонирани в националното право на страните по главното производство. Директива 2001/29[4] има за цел хармонизирането на определени аспекти на авторските и свързани с тях права, включително правото на публично съобщаване на произведения. Уводната ѝ част подчертава, че при всяка хармонизация е необходимо осигуряването на висока степен на защита на правата на авторите и артистите-изпълнители. В допълнение, ефективната система за защита на авторските и свързаните с тях права е едно от главните средства за осигуряване на необходимите средства и съхраняване на независимостта и достойнството на творците и продуцентите.

Директива 2006/115[5] може да бъде определена като елемент с основно значение за икономическото и културното развитие на Съюза. Директивата регулира закрилата на произведенията, обект на авторското право, както и на сродните права, чрез правото на записване, разпространение, излъчване и публично съобщаване[6].

Факти и обстоятелства

Решенията по разглежданите дела имат за предмет отправени преюдициални запитвания от национални съдилища[7] на две държави членки на ЕС на основание член 267 от Договора за функциониране на ЕС (ДФЕС) в рамките на спор между страни, който остава висящ до произнасянето с решение на Съда на ЕС по преюдициалния въпрос.

Ищците в главните производства пред националните юрисдикции са дружества за колективно управление на авторски права, осъществяващи представителство на национално ниво във връзка с правата на продуцентите върху звукозаписи.

По преюдициалното запитване на ирландската юрисдикция ищецът в главното производство желае да му бъде изплатено обезщетение за вреди, основано на отговорността на ирландската държава за нарушение на правото на Съюза, и по-конкретно на Директива 2006/115, поради освобождаване на хотелиерите в Ирландия от заплащане на справедливо възнаграждение за използването в хотелски стаи на закриляни звукозаписи. Запитващата юрисдикция търси тълкуване на понятията „публично съобщаване“, „ползвател“, както и за правото на справедливо възнаграждение в контекста на „използване за лични цели“.

Италианският съд иска от Съда на ЕС да се произнесе по непосредственото приложение в общностния правен ред на редица актове на международното право, свързани със защитата на интелектуалната собственост, както и по тълкуването на понятието „публично съобщаване“. Ищецът цели ответникът по главното производство, орален хирург, да му заплати справедливо възнаграждение за излъчваните от последния звукозаписи в частния си кабинет.

Предмет на преюдициалното запитване е тълкуването от Съда на понятията „ползвател“ и „публично представяне“ за целите на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 и съответстващото му право на еднократно справедливо възнаграждение, дължимо от ползвателя, и в частност отговор на следните въпроси:

Първо, представлява ли публично съобщаване осигуряването на достъп до закриляни произведения от хотелиер или стоматолог в частната му практика и могат ли последните да се смятат за ползватели, дължащи справедливо възнаграждение, в допълнение към справедливото възнаграждение, заплащано от радиотелевизионния оператор за възпроизвеждането на записа?

Второ, дали хотелиер, който предоставя в стаята на клиент устройство (различно от радио и телевизионен приемник) и звукозаписи върху материален носител или в дигитална форма, които могат да се възпроизвеждат в устройството, е ползвател, извършващ публично съобщаване на звукозаписите?[8]

Трето, какво е съдържанието на понятието „лично използване“?

Интерес за един бъдещ анализ представляват и отговорите на въпросите, отправени от италианския съд относно прякото приложение (директния ефект) в общностния правен ред на актове на международното право в областта на интелектуалната собственост и правата, които частноправните субекти могат да черпят от последните.

Едни и същи държави са заявили интерес от обсъжданите въпроси в двете дела — Италия, Ирландия, Гърция и Франция. Твърденията на ищците в главното производство са подкрепени от френското правителство, докато Ирландия и Гърция са на мнение, че не е налице публично съобщаване и в този смисъл хотелиерът не е ползвател и не дължи заплащане на справедливо възнаграждение. Комисията се присъединява към последните държави, аргументирайки се, че не е справедливо хотелиерът да заплаща допълнително възнаграждение, в случай че радиотелевизионният оператор вече е заплатил справедливо възнаграждение. Комисията подчертава също, че трябва да се отчитат разликите в степента на закрила на автора и продуцента на звукозаписи, предвидени в Директива 2006/115 и Директива 2001/29. Докато на автора е предоставена максимална степен на закрила и поради тази причина — изключително право, на продуцента е предоставено по-слабото право на справедливо възнаграждение.

Законният интерес от възнаграждение

Преюдициалните запитвания се отнасят до интерпретиране дали правото на справедливо възнаграждение е дължимо във връзка с публично съобщаване на звукозаписи, вече публикувани с търговска цел. В този смисъл е необходимо да се напомни, че правото на възнаграждение е един от основните елементи, формиращи принципа на свободното предоставяне на услуги в рамките на ЕС по смисъла на член 57 ДФЕС. Съдебната практика признава, че доставчикът на услуги по смисъла на разпоредбите на Договорите не би трябвало да извършва безвъзмездно дейността си, независимо че не съществува изискване да реализира печалба[9].

Включването на продуцентите сред носителите на изключителни права за отдаване под наем е оправдано със защитата на високорисковите инвестиции в звукозаписната индустрия. Един от главните принципи в авторското право е, че на носителите на закриляни права се дължи възнаграждение не за действителното използване на произведението, а за правната възможност от подобно използване[10]. Необходимо е също така да се напомни, че правото на възнаграждение е предвидено за всяко съобщаване на нова публика, т.е. на публика, която не е била взета предвид от авторите на закриляното произведение, когато са разрешили неговото използване с първоначалното публично

Заключението на генералния адвокат

Интересен факт, е че генералният адвокат, г‑жа Verica Trstenjak, в заключенията си по двете дела поддържа, че в случаи като разглежданите зъболекар и хотелиер, които поставят съответно в чакалнята на кабинета си и в хотелските стаи радио- или телевизионни приемници и предават по тях излъчван сигнал, извършват непряко публично съобщаване на звукозаписите и в този смисъл дължат заплащането на справедливо възнаграждение. В този смисъл е и заключението на генералния адвокат относно възпроизвеждането на звукозаписи от устройства, различни от телевизионни или радиоприемници, предоставени от хотелиера в стаите на клиентите. Г‑жа Trstenjak подчертава, че директивите на европейско ниво не дават изрично определение на понятието „съобщаване“ и тълкува последното, разграничавайки прякото от непрякото съобщаване.

Съдът не следва предложените от генералния адвокат идентични разрешения по двете дела. Той се съгласява с някои от аргументите ѝ в Решението по делото Phonographic Performance, но не и с тълкуването ѝ в Решението по делото SCF.

Решението на Съда

Съдът разглежда на първо място основните понятия, приложими по делата и след тяхното формулиране дава своето тълкуване по конкретните случаи.

Формулиране на понятията

Преюдициалните въпроси в разглежданите решения са поставени в контекста на Решение по дело SGAE, в което Съдът постановява, че хотелиерът, който разпространява телевизионен сигнал чрез поставени в хотелските стаи телевизионни приемници, извършва публично съобщаване на включените в телевизионното предаване произведения. При мотивирането на Решение по дело SCF и Решение по дело Phonographic Performance Съдът доразвива основните понятия за публика и публично представяне. Краткото им представяне позволява в по-пълна степен да се проследи аргументацията на Съда в решенията, предмет на този преглед.

На първо място, Съдът отчита кумулативните последици, които могат да произтекат от факта, че в хотелските стаи обикновено клиентите бързо следват едни след други и в този смисъл предоставянето на достъп до закриляни произведения би могло да има съществено значение с оглед на броя на потенциалните ползватели.

На второ място, Съдът препраща към разпоредбите на Берлинската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения, съгласно която е налице самостоятелно публично съобщаване на нова публика, когато излъчване, което се извършва от първоначално излъчваща организация, се препредава от друга излъчваща организация. Освен това Съдът уточнява, че разрешението на автора за радиотелевизионно излъчване на произведението му обхваща само пряката аудитория, приемаща излъчването лично в частен или семеен кръг. Това съображение заема централно място в разглежданите две решения, като позволява на Съда да даде обширно тълкуване на понятието публика. Когато предаването се извършва с цел да достигне до по-широка аудитория, нова публика, различна от първоначално предвидената от авторите на произведенията, има възможност да чуе и види последните. Следователно, клиентите на хотела представляват нова публика.

Съдът освен това приема, че предоставянето на достъп до излъчваните произведения представлява допълнителна услуга, която се предоставя на клиентите на хотела с цел извличане на материална полза, тъй като посочената услуга оказва влияние върху категоризацията на хотела и следователно върху цената на стаите. В този смисъл предаването в заведение на излъчвани по радиото произведения се прави с определена цел и може да се отрази на посещаемостта на заведението и на неговите икономически резултати.

На последно място, Съдът изрично уточнява, че не поставянето на приемници в стаите на клиените представлява публично съобщаване по смисъла на директивите, а фактът на разпространение на сигнал чрез тези приемници.

Съображенията на Съда в разглежданите решения

За да оцени дали хотелиер, предоставяйки достъп в стаите за гости на телевизионни и/или радиоприемници, чрез които разпространява сигнал, е ползвател, който осъществява публично съобщаване на звукозаписи за целите на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, Съдът тълкува понятието публично съобщаване в светлината на съответните понятия, съдържащи се в Римската конвенция, в Споразумението ТРИПС и във WPPT, отчитайки както съвместимостта му с тези актове, така и контекста, в който са използвани и целта на разпоредбите на цитираните актове. На преден план е изведена индивидуализираната преценка на понятието публично съобщаване, що се отнася до положението на конкретния ползвател и лицата, сред които той разпространява закриляните звукозаписи. В този смисъл, за да прецени дали даден ползвател осъществява публично съобщаване, в съответствие с посочения индивидуализиран подход, Съдът установява няколко допълнителни критерия, които не са самостоятелни и трябва да се прилагат във взаимодействието им едни с други, а именно:

–          неоспоримата роля на ползвателя,

–          определени аспекти на понятието публика,

–          доходоносния характер на съобщаването.

Неоспоримата роля на ползвателя

Съдът вече е дал своето тълкувание за неоспоримата роля на хотелиер като ползвател, който осъществява публично съобщаване, когато той с пълно съзнание за последиците от своите действия предоставя достъп на своите клиенти до сигнал, съдържащ закриляни произведения. Без неговата намеса, продължава Съдът, клиентите не могат да се възползват от излъчваните произведения, независимо че физически те се намират в зоната на разпространение на въпросното предаване[11].

Клиентът на хотел и пациентът на стоматологичен кабинет като част от публиката

Чрез т.нар. теория за „пространственото натрупване” (spatial accumulation) се обяснява, че всички клиенти на даден хотел в определен момент представляват публика по смисъла на и за нуждите на авторското право[12]. Клиентите на хотела се разглеждат като съвкупност, като маса, а не като отделни индивиди, използващи закриляни произведения.

В отсъствието на ясно формулирано определение на публика на европейско ниво, Съдът се позовава на своята компетентност да го определи автономно, а не държавите членки. С решенията си по разглежданите дела, Съдът приема предизвикателството да осигури единно тълкуване на понятието с цел гарантиране на единна защита на правата върху интелектуалната собственост в Съюза.

В този смисъл, понятието публика следва да се тълкува широко и се отнася до „неопределен брой потенциални адресати“ и предполага наличие на „доста голям брой лица“[13]. За да отговаря на тези критерии, публиката трябва да бъде „неопределена по принцип“ и да не се отнася до определени лица, спадащи към частна група[14]. Съдът указва наличието на определен праг de minimis по отношение на критерия „доста голям брой лица“. В стремежа си да дефинира брой лица Съдът взема под внимание кумулативния ефект не само колко лица имат едновременно достъп до едно и също произведение, но и колко от тях имат „последователно достъп до него“[15].

Доходоносният характер на съобщаването

Въпросът за частния характер на хотелската стая във връзка с излъчването на авторски произведения е бил предмет на обсъждане в съдебната практика и в доктрината. Генералният адвокат по делата подчертава факта, че приложение има преценката на действителното използване и в този смисъл решаващо значение има съответното използване за публични или лични цели, но не и публичното или личното естество на мястото, на което се извършва това използване[16]. В подкрепа на разграничението между публичното и личното използване е и заключението на генералния адвокат г‑н Antonio Mario La Pergola, че обосноваването върху критерия за публичния или личния характер на стаята е чужд не само на буквата, но и на духа на Римската конвенция, която изисква разрешението на автора не за препредаването до обществени места, а за действието на съобщаване, чрез което произведението е станало достъпно на публиката[17].

В тази връзка трябва да се отчита фактът, че предоставянето на достъп до закриляни произведения представлява допълнителна услуга, чиято цел е извличането на облага. Генералният адвокат г‑жа Trstenjak препраща и към съдебното заседание, в което предмет на обсъждане е въпросът дали е налице публично съобщаване, когато с него не се преследва стопанска цел, и заключава, че не е необходимо този аспект да се разглежда, тъй като делото Phonographic Performance се отнася до положение, в което предоставянето на възможност за слушане на звукозаписи представлява допълнителна услуга, която влияе върху категоризацията на хотела и съответно върху цената на стаите, и в този смисъл е налице стопанска цел[18].

Съдът налага извода, че въз основа на установените от него критерии, що се отнася до доходоносния характер, публиката, сред която се извършва съобщаване на закриляни произведения, е целево търсена от ползвателя, от една страна, и е възприемчива по един или друг начин на съобщаването от ползвателя, а не е случайно привлечена, от друга[19].

Споменатите до тук съображения на Съда, могат да бъдат онагледени със следващата схема.

Съдът отбелязва, че въпросите, разглеждани в делата SCF и Phonographic Performance, дали хотелиер или зъболекар, които излъчват закриляни произведения в присъствието на своите клиенти или пациенти, осъществяват публично съобщаване и следва да заплащат възнаграждение, се преценят именно с оглед на тези критерии. Съдът разглежда съществуването на публика, а не публичния характер на мястото на излъчване на произведенията. Съвкупността на клиентите на хотела, възприемчива към излъчването, техният брой и доходоносният му характер, обуславят наличието на потенциална публика. По отношение на пациентите на стоматологичния кабинет Съдът прилага критериите, използвани в делото Phonographic Performance, но достига до различно разрешение. Пациентите на зъболекар представляват група със стабилен състав и в този смисъл могат да се определят като евентуални адресати на излъчването, а не като лица по принцип. Трябва се отбележи ограниченият им брой, както и фактът, че излъчването няма доходоносен характер, обратно на извода, наложен по делото Phonographic Performance. Активната роля на зъболекаря и хотелиера е подчертана в двете решения, като се посочва, че макар пациентите на зъболекаря и клиентите на хотела да се намират в зоната на покритие на носителя на сигнала на звукозаписите, същите могат да достигнат само ако първите съзнателно предприемат съответните действия.

Тези съображения, в тяхната съвкупност, предопределят и тълкуването на Съда, че зъболекар, който излъчва безвъзмездно звукозаписи в своя кабинет, независимо от волята на пациентите си, не осъществява публично съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 92/100, докато хотелиер, който, поставяйки в стаите на своите клиенти приемници, до които подава излъчван сигнал, е ползвател, който извършва публично съобщаване по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115. Следователно, излъчването, осъществено от зъболекаря, не поражда право на възнаграждение за продуцентите на звукозаписи, докато хотелиерът е длъжен да заплаща справедливо възнаграждение за осъществено публично съобщаване в допълнение към възнаграждението, заплащано от радиотелевизионния оператор.

Въз основа на вече установени понятия за публика и публично съобщаване Съдът логично продължава в своето Решение по дело Phonographic Performance, че хотелиер, който поставя в стаите на своите клиенти CD или DVD устройство, заедно със звукозаписи върху материален носител или в дигитална форма, които могат да се възпроизвеждат чрез CD или DVD устройството, е ползвател, който извършва публично съобщаване и следователно дължи заплащане на справедливо възнаграждение.

Освен това, в заключение, Съдът изключва възможността държавите членки да освободят хотелиера, извършващ публично съобщаване на звукозаписи, от заплащането на справедливо възнаграждение, не признавайки личния характер на използването на звукозаписите, тъй като значение има не дали клиентите на хотела използват произведението за лични нужди, а дали самият хотелиер го използва за лични нужди.

Коментар

Предизвикателствата между принципите, регулиращи единния пазар, и тези, защитаващи правото на интелектуална собственост

С оглед постигане на целите, поставени в член 3 от Договора за ЕС (ДЕС), правният ред на Съюза гарантира равните възможности пред конкурентите на вътрешния пазар. Концепцията за свободен достъп до пазара е развита под формата на забранителен режим. От една страна, е принципът за свободно движение, а от друга, лежи автономията на държавите членки да регулират вътрешните си политики. Последните трябва въпреки това, упражнявайки тези си правомощия, да се придържат към правилата на европейското право, и по-специално към разпоредбите на Договорите, уреждащи вътрешния пазар и премахването на пречките пред свободното движение на територията на Съюза.

Свободата за упражняване на търговия или професия, както и правото на собственост са част от общите принципи на европейското право. Тези принципи обаче не са абсолютни и могат да бъдат ограничавани, като се държи сметка ограниченията да отговарят на целите от общ интерес, преследвани от ЕС. В този смисъл защитата на собствеността на авторите и продуцентите представлява основание от общ интерес, което може да обоснове ограниченията за свободно движение на стоки и услуги[20]. Отклонението от принципите за свободно движение, предвидено в член 36 ДФЕС, включва правата на интелектуалната собственост до степента, до която отклонението е обосновано с оглед гарантиране на права, съдържащи се в предмета на тази собственост[21]. Последиците от предоставянето на изключителни права за защита на носителите на монополни[22] права не може да се разглеждат като непропорционални и крайни. По този начин, изследвайки процеса на включване на правата на интелектуалната собственост в концепцията за забрана създаването на пречки пред търговията, отчитайки техния изключителен и териториален характер, се налага извода, че те представляват сериозно предизвикателство пред създаването на единен пазар[23].

В заключение

Икономическият подход на Съда в разглежданите решения е неоспорим. Именно този подход определя дали хотелиерът и зъболекарят ще заплащат справедливо възнаграждение за използването на звукозаписите. Гостите на хотела, правейки свой избор, ще се влияят от наличието или липсата на телевизия и/или радио в стаите, докато това не важи за пациентите на зъболекаря. Всъщност излъчването на звукозаписи изобщо не е присъщо на зъболекарската практика, защото клиентите на зъболекаря отиват в кабинета му с цел да бъдат лекувани и е малко вероятно да предпочетат само на това основание зъболекар, който излъчва като музикален фон звукозаписи пред такъв, който не го прави[24].

По отношение на понятието публика приемането на теста de minimis е с несигурен изход. Трудно е да се определи колко лица представляват „неопределен брой потенциални адресати“ и „доста голям брой лица“, позовавайки се на установения минимален праг, изключващ от понятието групи лица, които са твърде малки или незначителни[25]. Условията за прилагане на подобен тест трябва да бъдат определени внимателно и задълбочено. Включването или изключването на много елементи, които го съставляват, крие риск за неговата надеждност.

В тази връзка е необходимо, изследвайки понятието публично съобщаване при съобразяване с критериите, установени от Съда на ЕС за излъчването на звукозаписи, да се държи сметка за всеки конкретен случай, тъй като определянето на публиката не е винаги очевидно.

 

***

Link to the summary in English language: THE USE OF TELEVISION AND RADIO IN HOTEL BEDROOMS AND DENTAL PRACTICES

***

 

[1]Магистър по европейско процесуално право (LL. M.) в Университета на Люксембург. Стажант в кабинета на председателя на Общия съд на ЕС.

[2] Решение от 15 март 2012 г. по делоSocietà ConsortileFonografici (SCF) (C‑135/10, все още непубликувано в Сборника) и Решение от 15 март 2012 г. по делоPhonographicPerformance (C‑162/10, все още непубликувано в Сборника).

[3] Решение от 7 декември 2006 г. по дело SGAE(C‑306/05, Сборник, стр. I‑11519).

[4] Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 22 май 2001 г. относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество.

[5] Директива 2006/115/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 12 декември 2006 г. за правото на отдаване под наем и в заем, както и за някои права [сродни на] авторското право в областта на интелектуалната собственост, която кодифицира и отменя Директива 92/100/ЕИО на Съвета от 19 ноември 1992 г.

[6] Съдът прави уговорка, че предвид датата на настъпване на фактите в спора по главното производство, разглежда настоящите въпроси в светлината на Директива 92/100,

[7] По дело SCF (С‑135/10) запитването е отправено от Corte d’appellodiTorino (Италия), а при дело Phonographic Performance (С‑162/10) запитващ съд е High Court (Commercial division) (Ирландия).

[8] Въпросът не е отнесен към дело SCF (С‑135/10), но тълкуването на Съда в конкретния случай би представлявало интерес в светлината на критериите, установени в разглежданите решения.

[9] Решение от 12 декември 2007 г. по делоJundt(C‑281/06, Сборник, стр. I‑12231, точка 32 и точка 33).

[10] Заключение на генералния адвокат по дело Hoasa (C‑293/98, точка 22).

[11] Решение по дело SGAE(CaseC‑306/05, точка 42); Решение на Съда (голям състав) от 4 октомври 2011 г. по съединени дела PremierLeague (C‑403/08 и С‑429/08, все още непубликувано в Сборника, точка 195); Решение по дело SCF (C‑135/10, точка 82); Решение по дело PhonographicPerformance (C‑162/10, точка 31).

[12] Заключение на генералния адвокат по дело Hoasa (C‑293/98, точка 26).

[13]Решение по дело SCF (C‑135/10, точка 84).

[14] Речника на СОИС; Решение по дело SCF (C‑135/10, точка 85).

[15]Решение по дело SCF (C‑135/10, точка 86 и точка 87).

[16] Заключение на генералния адвокат по дело PhonographicPerformance (C‑162/10, точка 151).

[17]Заключение на генералния адвокат по дело Hoasa (C‑293/98, Сборник, стр. I‑00629, точка 23).

[18] Заключение на генералния адвокат по дело PhonographicPerformance (C‑162/10, точка 113).

[19] Решение по дело SCF (C‑135/10, точка 91).

[20] Решение от 28 април 1998 г.Metronome(C‑200/96, Сборник, стр. I‑01953, точка 23).

[21] Решение от 8 юни 1971 г.DeutscheGrammophon(78‑70, Сборник, стр. 487, точка 11).

[22]Walter, MichelM., vonLewinski, Silke, EuropeanCopyrightLaw(ed.) (2010), (OxfordUniversityPress), точка 3.0.2.

[23] Barnard, Catherine (2010), The substantive law of the EU. The four freedoms. (Oxford University Press), A supplementary chapter covering intellectual property and the free movement of goods.

[24]Решение по дело SCF (C‑135/10, точка 97 и точка 98).

[25]Решение по дело SCF (C‑135/10, точка 86).