Решение на Съда на ЕС по дело С–346/12 P, Съвет/Manufacturing Support & Procurement Kala Naft Co., Tehran

 

Женя Григорова ^[1]

 

Въведение

 „Jesus, George, it was a wonder I was even born.“[2]

На 18 март 2014 година, ден след организирания в Крим референдум за присъединяване към Русия, 28-те министри на външните работи на държавите-членки на ЕС подготвят списък с имената на 21 близки до администрацията в Москва лица, чиито финансови средства, намиращи се на територията на ЕС, са замразени. На 11 май в източна Украйна про-руски сепаратисти организират референдум за обявяване на независимостта на Донецка и Луганска област. В навечерието на предвидено посещение на Председателя на Европейския съвет Херман ван Ромпой в Киев, говорителят на Ръководителя на Европейската служба за външна дейност Катрин Аштън обявява, че за Европейския съюз (ЕС) този референдум също е противозаконен и ЕС не признава резултатите (по първоначални данни – 89% в полза на обявяване на независимостта). ЕС предвижда разширяване на първоначалния списък. Блокиран от руското вето, Съветът за сигурност няма своята дума по отношение на кризата в Украйна. В такава ситуация единствен палиатив се явяват едностранните мерки, които обаче поставят много въпросителни – как и доколко те позволяват да се постигне търсеният ефект, как може да се гарантира тяхното прилагане, какъв е рискът от зпоупотреби при определянето на визираните правни субекти и какви гаранции трябва да им бъдат предложени?

Коментари, дискусии, колоквиуми, лекции, блогове търсят отговори на тези въпроси. Те отбелязват категоричността на Съда на Европейския съюз (СЕС), който през последните вече близо десет години включва систематично мерките по замразяване на финансовите средства в категорията актове, по отношение на които той приема да упражнява „контрол, който по принцип трябва да е пълен“[3], за законосъобразност с оглед на основните права. Повече от необходимост, тази позиция на Съда, потвърдена наскоро от Голям състав във второ решение по делото  Kadi[4], отразява не само неговото желание да упражнява контрол там, където такъв не съществува в международен план, но и търсената от Европейският Съюз водеща роля на гарант на баланса между целеви санкции и основни права[5].

Както СЕС периодично напомня, ограничителните мерки оказват значително негативно въздействие върху човешките права и свободи[6]. Установяването им от Резолюции на Съвета за сигурност предполага защита на тези права и свободи на нивото на Организацията на обединените нации. Въпреки това, въведените в рамките на ООН процедури предлагат прекалено фрагментарни и несигурни гаранции[7]. В границите на своята компетентност СЕС приема да осъществи този контрол на нивото на актовете на ЕС, но така той се поставя и в деликатна ситуация на търсене на непрекъснат баланс между така възприетата отговорност и риска да ограничи значително търсения с ограничителните мерки ефект.

Така през последните години ;ешенията на Съда очертават, невинаги категорично, границите на осъществявания контрол. На фона на мантрата на „по принцип“ пълния контрол, постепенно се налагат някои аспекти, в които СЕС отстъпва пред риска да обезсили прекалено системата на ограничителните мерки.[8]. Решението му по делото Manufacturing Support & Procurement Kala Naft Co (по-нататък – Решението) се вписва в тази линия на съдебна практика. СЕС отказва по различни причини да отмени ограничителна мярка и поставя пред всеки страничен наблюдател въпроса в какво се състои „по принцип“ пълния контрол?

Правни инструменти – „целеви санкции“, „черни списъци“ и полето за действие на европейските институции  

Решението на Съда по делото Manufacturing Support & Procurement Kala Naft Co не е първото и определено няма да бъде последното в една цяла плеяда от дела, отнасящи се до наложените от Съюза ограничителни мерки по замразяване на финансовите средства на физически и юридически лица, свързани с терористична или друга осъдима в международен план дейност. Многобройни са предлаганите анализи и класификациите на тези дела. В настоящия коментар не биха могли да бъдат отразени всички тези различни доктринални гледни точки[9]. Въпреки това, ситуирането на Решението в по-общата тематика на ограничителните мерки налага няколко предварителни уточнения относно  различните ситуации, в които се поставя общият въпрос за контрола на Съда.

След атентатите от 11 септември 2001 година, констатирайки безрезултатността на класическите икономически санкции, Съветът за сигурност постепенно се ориентира към налагането на ново поколение санкции, наричани „целеви“ (smart sanctions). Те се отнасят до конкретни правни субекти (физически или юридически лица), а не директно до определени държави. Макар и за предпочитане пред класическите санкции[10], ограничителните мерки могат да имат значително негативно въздействие върху основните права на визираните лица[11]. Този риск е в основата на горепосочената плеяда от дела, които следват в общи линии идентична структура – лица, чиито имена фигурират в така наречените „черни списъци“, искат от юрисдикциите да отменят законодателните актове, с които Съюзът прилага съответните Резолюции на Съвета за Сигурност.

С първото си решение по делото Kadi [12] Съдът поставя началната точка на бързо развиваща се и търсеща стабилизирането си съдебна практика. Той приема ролята на гарант на личните права и свободи, като подчертава, че „общностните юрисдикции, в съответствие с предоставените им от Договора за ЕО правомощия, са длъжни да осигурят контрол, който по принцип трябва да е пълен, за законосъобразността на всички общностни актове с оглед на основните права, които са неделима част от общите принципи на общностното право, включително по отношение на общностни актове като спорния регламент, чиято цел е да бъдат приложени резолюции, приети от Съвета за сигурност на основание глава VII от Устава на Организацията на Обединените нации“[13].

Всяка ситуация е, разбира се, различна и поставя различен правен проблем. Всички тези проблеми обаче са конктретизацията на един основен правен въпрос, отговорът на който облича в юридически термини и определени политически позиции: къде е балансът между защитата на основните права и необходимостта от достатъчно поле за действие, оставено на политическите институции, в общата тематика на изпълнението на определени международни задължения ?

Няколко алтернативни правни конструкции са в основата на налагането на целеви санкции. Най-често инициативата идва от страна на Съвета за сигурност на ООН. В този случай могат да се разграничат две ситуации. Понякога самият Съвет за сигурност (обикновено чрез създаден специално за това Комитет) съставя „черния списък“ и със същата Резолюция задължава всички държави да замразят финансовите средства на визираните в този списък лица[14]. В тези случаи Европейският съюз обикновено приема Обща позиция и изпълнява Резолюцията с Регламент, който възпроизвежда без промени съставения от Съвета за сигурност списък.

В други случаи, замразяването на финансови средства може отново да е наложено от Съвета за сигурност, но този път с Резолюция, която оставя на всяка държава (или в случая на ЕС) свободата да състави самостоятелно „черния списък“[15].

Разликата между тези ситуации е прекалено очевидна, за да бъде пренебрегната от съдебните институции. Първоначално те модулират интензитета на осъществявания контрол в зависимост от свободата на институциите при съставяне на списъците: колкото по-голяма е тази свобода, толкова по-строг е контролът, и обратно. В първия от представените случаи липсва каквото и било поле за действие на институциите при определяне съдържанието на списъците. Съдът отказва да контролира елементи, които по никакъв начин не зависят от преценката на институциите, и затова първоначално значително ограничава ролята си в тези ситуации[16]. Доколкото режимът на ограничителните мерки в рамките на ООН би следвало да предвижда възможности визираните лица да търсят заличаване и служебно преразглеждане на мерките, контролът би следвало да се осъществява на това ниво. Впоследствие обаче тези процедури, въпреки известно положително развитие, се оказват ако не несъществуващи, поне значително ограничени в своята достъпност и в своя ефект[17].

 Във втория случай  действието на институциите не е ограничено от външен акт и тази специфика обяснява засиления контрол от страна на Съда.

Това разграничение обаче постепенно губи своето значение поради липсата на органична връзка между спецификите на процедурата по определяне съдържанието на списъците (Съвет за сигурност или ЕС) и защитаваните със съответния съдебен контрол права и свободи[18].

Инициативата за налагането на ограничителни санкции може и да не произтича директно от Резолюция на Съвета за сигурност[19]. В тази ситуация отново могат да бъдат разграничени два случая. Понякога ЕС действа изцяло едностранно, без Съветът за сигурност да е бил сезиран или да се е произнесъл по определен въпрос[20]. В други случаи Съветът за сигурност е съставил „черен списък“ и европейското законодателство изпълнява съответната Резолюция с Регламент. Приложение към Регламента възпроизвежда изцяло този списък, но във второ Приложение европейските институции съставят втори „черен списък“. Определени лица и образувания, които не са визирани от първоначалния списък на Съвета за сигурност, са обект на ограничителни мерки по силата на втория списък, съставен едностранно от европейските институции. Ограничителните мерки срещу Ислямска република Иран за предотвратяване на разпространението на ядрено оръжие, в основата на настоящото Решение, принадлежат към тази последна категория.

Факти и обстоятелства

Kala Naft е иранско дружество, притежавано от National Iranian Oil Company (NIOC) –  държавно предприятие под контрола на иранското министерство на петрола[21]. Kala Naft действа като „централа за доставки във връзка с петролната, газовата и нефтохимическата дейност на групата на NIOC“[22].

В последните близо 10 години многобройните доклади на Международната агенция за атомна енергия[23] относно иранската програма за разработване на системи за ядрено оръжие предизвикват силна международна реакция, която се материализира в серия Резолюции на Съвета за сигурност. От интерес за настоящото дело е Резолюция 1737 (2006), която изброява „редица лица и образувания, за които се смята, че участват в разпространението на ядрено оръжие, и финансовите средства и икономически ресурси на които трябва да бъдат замразени“[24].

ЕС изпълнява тази Резолюция, следвайки традиционната вече схема на имплементиране на този тип международни актове. Тази схема преминава през няколко етапа – първоначално се приема Обща позиция в рамките на Общата външна политика и политика на сигурност (ОВППС), а след договора от Лисабон – Решение по ОВППС. След това прилагането на тази Обща позиция (Решение) се осъществява от ЕС и/или от държавите членки, в зависимост от разпределението между компетенциите по отношение на конкретните действия по прилагането.

В настоящия случай Обща позиция 2007/140/ОВППС относно ограничителните мерки срещу Иран[25] предвижда замразяването на финансовите средства на две категории субекти – лицата и образуванията, включени в приложения към Резолюция 1737 (2006) „черен списък“, и други лица, “които по-специално са заети, пряко свързани или предоставят помощ за ядрените дейности на Иран, имащи отношение към разпространението на ядрено оръжие“[26]. Този втори „черен списък“ е приложен към Общата позиция. Впоследствие съдържанието на Общата позиция е възпроизведено в Регламент (ЕО) № 423/2007 от 19 април 2007 година, приет на основание на членове 60 ЕО и 301 ЕО[27], и съдържащ същия втори „черен списък“ с имената на лица, „участващи във, пряко свързани със или подкрепящи чувствителни от гледна точка на разпространението ядрени дейности на Иран“[28].

През 2010 г. се привежда в сила втора серия ограничителни мерки. Те следват същата логика на развитие. Съветът за сигурност приема Резолюция 1929 (2010), която налага по-строги мерки, засягащи в частност определени, предимно военни, сектори. Санкции по отношение на енергийния сектор не са предвидени, въпреки че в съображенията на Резолюцията се отбелязва двойната важност на този сектор: първо, неговото значение за доходите на Иран, един от най-големите износители на петрол и газ в света; и второ, във връзка със спецификата на използваните в този сектор материали, които представляват риск за двойна употреба или поне са особено близки с използваните в ядрения горивен цикъл материали[29].

Тази Резолюция е на свой ред приведена в действие с Решение 2010/413 на Съвета[30]. Чл. 4 от Решението забранява „продажбата, доставката или трансфер(а) на ключово оборудване и технологии за (…) основни сектори на петролната и газовата промишленост на Иран“. Чл. 20 предвижда, в духа на вече установената практика, замразяването на финансовите средства на две категории лица – тези, визирани от съставения от Съвета за сигурност списък (Приложение I), и други лица, които „участват, имат пряко отношение или предоставят подкрепа за чувствителните ядрени дейности на Иран, свързани с разпространението на ядрени оръжия“ (приложение II).

Разширяването на приложното поле на санкциите налага и преразглеждане на „черните списъци“. Така името на Kala Naft се появява за първи път в новия списък, съставен от ЕС и приложен към Решение 2010/413. Той е впоследствие възпроизведен в Регламент за изпълнение № 668/2010[31]. Списъкът подлежи на няколко последващи изменения (Решение 2010/644[32] и Регламент № 961/2010[33]), но във всеки негов вариант е включено името на Kala Naft. Мотивацията е идентична: „Търгува с оборудване за петролния и газовия сектор, което може да се използва за иранската ядрена програма. Правила е опит за доставяне на материал (шлюзове от много устойчиви сплави), който няма приложение извън ядрената индустрия. Има връзки с дружества, участващи в иранската ядрена програма“.

Kala Naft подава жалба пред Общия съд за отмяна на Решение 2010/413, Регламент № 668/2010, а след тяхното приемане – и на Решение 2010/644 и Регламент № 961/2010 – в частта, в която тези актове се отнасят до него. Жалбата се позовава на девет основания, които най-общо отразяват всички възможни и приети досега по един или друг начин от юрисдикциите основания за отмяна на актове, съдържащи ограничителни мерки. Аргументите на Kala Naft се отнасят най-вече до нарушението на процесуални гаранции (задължението за мотивиране и правото на ефективна съдебна защита), но също така и до грешки при прилагане на правото (нарушение на принципа на пропорционалността, злоупотреба с право) и в преценката на фактите[34].

Решението на Общия съд

С решение от 25 април 2012 Общият съд приема някои от изложените от Kala Naft основания и отменя спорните актове[35].

Съветът и Комисията твърдят, че Kala Naft „трябва да бъде считан за правителствена организация и следователно за еманация на иранската държава, която не може да се позовава на защитата и гаранциите, свързани с основните права“. Те смятат, че доколкото жалбата се основава на твърдяно нарушение на човешките права на жалбоподателя, тя е недопустима[36]. Общият съд отхвърля този аргумент – според него въпросът дали даден правен субект е титуляр на правото, на което се позовава в подкрепа на жалбата, не е свързан с допустимостта, а с основателността на представеното основание за отмяна. При всички положения, като се има предвид, че Съветът и Комисията представят този аргумент за първи път по време на пледоариите, тези доводи относно основателността са недопустими[37]. Съответно, Общият съд приема да се произнесе по същество.

Представеното пред него първо основание оспорва законосъобразността на два члена от Решение 2010/413. От една страна, е визиран чл. 4 от Решението, тъй като „предвижда мерки за забрана, чийто обхват не е определен достатъчно точно“[38]. Общият съд счита, че чл. 275 ДФЕС не му дава компетентност да се произнесе по този въпрос, тъй като оспорваният текст не изпълнява условията на предвиденото във втората алинея на този текст изключение от принципа на съдебен имунитет на разпоредбите относно ОВППС (ал. 1): мерките по чл. 4 от Решението са от общ характер, приложими на базата на обективни критерии, а конкретното им налагане по отношение на Kala Naft се основава на чл. 20, който не е оспорван[39]. От друга страна, първата част от първото основание оспорва чл. 28 от Решението, предвиждащ влизането му в сила в деня на приемането му, който предхожда деня на публикуването му в Официален вестник на Европейския съюз. Общият съд уважава това основание, напомняйки „според един основен принцип на правовия ред на Съюза акт на орган на публична власт не може да се противопоставя на субектите на правото, преди те да са имали възможност да се запознаят с него“[40].

Общият съд уважава и второто основание, изведено от нарушение на задължението за мотивиране, по отношение на представения аргумент, че жалбоподателят поддържа връзки с дружествата, които участват в иранската ядрена програма (трети мотив). Според Общия съд тази формулировка не позволява на Kala Naft „да узнае в какъв вид отношения и с кои образувания всъщност е обвинен, така че той не е в състояние да провери основателността на това твърдение и да го оспори с каквато и да било точност“[41].

Той уважава отчасти и третото основание, свързано с нарушение на правото на защита и на правото на ефективна съдебна защита. Първоначално Съветът представя на Kala Naft уличаващите доказателства по начин, който не нарушава правото на защита. След това обаче той отказва да предостави на дружеството достъп до доказателства и информация, съдържащи се в преписката, която е послужила за основание за включването му в списъка. Това според Общия съд е нарушение на правото на ефективна съдебна защита[42].

Общият съд не разглежда четвъртото и деветото основания и отхвърля петото (липса на компетентност на Съвета да приеме спорните актове) и шестото (злоупотреба с власт).

Той обаче уважава седмото основание, изведено от грешка при прилагане на правото, що се отнася до понятието за участие в разпространението на ядрено оръжие, като аргументацията му по тази точка заслужава споменаване: според Общия съд „(и)зползваната от законодателя формулировка означава, че приемането на ограничителни мерки срещу дадено образувание поради подкрепата, която предоставило за разпространението на ядрено оръжие, предполага, че преди това то е възприело поведение, което съответства на този критерий. За сметка на това, ако такова поведение практически липсва, не е достатъчен само рискът засегнатото образувание да предоставя подкрепа за разпространението на ядрено оръжие в бъдеще“[43]. Общият съд по същество потвърждава доводите, развити от Kala Naft пред първата инстанция, а именно, че „за да може да се разглежда като представляваща подкрепа за разпространението на ядрено оръжие, помощта на лице или образувание за ядрената програма трябва да бъде „действителна и установена, а не само евентуална или възможна“[44].

Накрая, осмото основание се отнася до грешка в преценката на фактите относно дейностите на жалбоподателя. Съдът уважава това основание поради липсата  на представени от Съвета доказателства относно евентуални опити за доставка на определени стоки, които нямат приложение извън ядрената индустрия (втори мотив)[45].

Съветът и Комисията, подават жалба пред СЕС за отмяна на Решението на Общия съд. Те излагат две основания: първото се отнася до допустимостта на жалбата, а второто до допуснати грешки от Общия Съд при прилагането на правото, що се отнася до нарушението на задължението за мотивиране на спорните актове и до основателността на мярката. Това второ основание се състои от три части, в които жалбоподателите критикуват основните елементи от предложения от Общия съд анализ.

Заключение на Генералния Адвокат

1. Общи положения

Представеното на 11 юли 2013 г. Заключение на Генералния адвокат (ГА) г-н Bot предлага, в духа на възприетата вече от него позиция по-рано същата година в Заключението по делото Kadi 2[46], обстоен анализ на международната ситуация с цел подчертаване на спецификата на преследваните от ограничителните мерки цели.

В основата на заключението е именно желанието на ГА да ограничи разбудилата се през последните години активност на Съда. Наистина, жалбите от лица, които са предмет на ограничителни мерки, „днес подхранват все по-голям брой спорове пред съдилищата на Съюза“[47], и „почти системно водят до отмяна на оспорваните мерки за замразяване на средства“[48]. Според ГА, систематичната отмяна на тези мерки (която в почти всички случаи се основава на нарушаването на основните права и свободи на визираните лица) е следствие от избрания от Съда стандарт за съдебен контрол, който „не е адаптиран към тяхната специфика“[49]. Тази позиция на г-н Bot не е изненадваща. Сблъсъкът между ГА и Съда по този въпрос датира от доста време. Г-н Bot е на мнение, че осъществявания от СЕС контрол върху актовете по прилагане на ограничителни мерки трябва да бъде приспособен с оглед задължението на Съюза да зачита международното право. Според ГА съдебните институции не са поставени пред избора между две категорични позиции – липса на контрол или задълбочен съдебен контрол. Напротив, г-н Bot смята, че в Решението си по делото Kadi 1 СЕС се обявява срещу липсата на контрол, но не заема ясна позиция относно интензитета на необходимия контрол[50]. В Решението си по делото Kadi 2 обаче Съдът отказва да възприеме предложението на ГА да упражни ограничен контрол и приема радикално противоположната позиция. Тук г-н Bot (отново безуспешно) се опитва да убеди Съда да „приспособи“ интензитета на своя контрол в зависимост от международния контекст, в който се вписва дейността на Съюза.

ГА смята, че в осъществявания досега контрол Съдът не взема предвид три ключови системни елемента. Първо, превантивния характер на ограничителните мерки, който налага по-ограничен контрол от страна на юрисдикциите[51]. Второ, тяхната роля в международен план, която ГА вижда като „алтернатива на войната или на предприемането на военни действия“[52]. И трето, свързаната с този втори елемент необходимост да се гарантира достатъчна свобода за институциите с оглед преценката на всяка представила се ситуация. Имайки предвид този контекст, ГА е на мнение, че единствено явни грешки в преценката на обстоятелствата от страна на компетентния политически орган трябва да са основание за отмяна на оспорваните актове. Този значително по-ограничен стандарт на контрол води логично ГА до заключението, че в настоящия случай ограничителните мерки не трябва да бъдат отменени.

2. Относно допустимостта на жалбата

Първото основание на жалбата се отнася до възможността дружества, които поради органичната си връзка с трети държави биха могли да се смятат за техни еманации, да се позовават на нарушение на основните права и свободи. ГА не вижда защо лица или образувания, свързани с режима на трета държава, би трябвало да се ползват с по-малки правни гаранции от  други[53]. Единствените условия за допустимост на жалбата са предвидени в член 275, втора алинея ДФЕС и засягат въпроса дали оспорваната мярка засяга пряко и лично жалбоподателя. А това е безспорно в настоящия случай.

3. Относно мотивирането на ограничителната мярка и правото на ефективна съдебна защита (процесуални гаранции)

ГА предлага първоначално подробен анализ на контекста, обосноваващ ограничителните мерки, приети срещу Ислямска република Иран[54]. Акцентът при тези мерки е, според ГА, поставен „върху създавания от иранската ядрена програма риск от разпространение на ядрено оръжие и необходимостта от предотвратяване на този риск“[55].

Този контекст оказва пряко влияние върху стандарта на съдебен контрол – превантивният характер на ограничителните мерки предполага ограничена роля на съдебните инстанции, които трябва според ГА да адаптират характеристиките и интензитета на контрола, който упражняват върху вътрешната законосъобразност на тези мерки, „по-специално що се отнася до точното установяване и правната квалификация на фактите“[56].

По отношение на конкретните основания за отмяна на спорните актове, ГА е категоричен, че по всяка една точка Общият съд е допуснал съществени грешки при прилагане на правото. Първо, ГА критикува самия подход на Общия съд, който се състои в констатирането на различни нарушения по отношение на наличните мотиви. Така например, Общият съд е на мнение, че задължението за мотивиране е нарушено, щом дори един от трите мотива не е достатъчно точен и конкретен. Според ГА мотивите трябва да се разглеждат „в тяхната съвкупност и да се приеме, че след като най-малко една част от мотивите може да бъде разгледана като достатъчно точна и конкретна, задължението за мотивиране е спазено“[57]. А за да оцени това, съдът не следва да забравя контекста, в който се вписват ограничителните мерки, и техния превантивен характер. Тази логика води ГА до заключението, че „(о)т момента, в който мотивите на ограничителна мярка, разглеждани в контекста, в който се вписва тази мярка, определят по достатъчно точен и конкретен начин риска, създаван от дейността, поведението или връзките на посоченото лице или образувание по отношение на разпространението на ядрено оръжие, изискването за мотивиране следва да се приема за изпълнено“[58].

Що се отнася до правото на защита и правото на ефективна съдебна защита, ГА също критикува строгостта на Общия съд – според г-н Bot позицията на Общия съд води до порочен кръг, в който Съветът е упрекван, че е нарушил правото на защита, като не е предоставил, информация, „с каквато не е разполагал“[59].

 

4. Относно основателността на мотивите

Относно основателността на мотивите, ГА не е съгласен с избрания от Общия съд стандарт на съдебен контрол, довел съдиите до заключението, че „доколкото Съветът не е доказал изтъкнатите твърдения в рамките на втория мотив, има основания да се отменят спорните актове“[60]. Г-н Bot намира проблематичен не само избора на Общия съд да раздели (според ГА, „изкуствено“[61]) отделните части от мотивите, но и недостатъчността на значението, отдадено на превантивния характер на мерките. Този характер прави ограничителните мерки коренно различни от наказателните мерки и тази разлика „трябва да намери израз в избрания от съда на Съюза стандарт за контрол и в неговата оценка на приноса на дадено лице или образувание към иранската ядрена програма“[62]. Това, което е трябвало да мотивира Общия съд, не е доказателство за действителното използване на икономически или финансови ресурси в полза на иранската ядрена програма[63], а съществуването на риск за подобно използване. И дори в този момент, единствената роля на юрисдикциите трябва да е „да провери с оглед на тезите, развити в хода на административното, а след това, на съдебното производство, дали направената от Съвета преценка относно съществуването на риск не е очевидно погрешна“[64]. С оглед на така определения стандарт на контрол, ГА смята, че Общият съд е надхвърлил ролята си и е „дал прекалено ограничително определение на понятието за подкрепа за разпространението на ядрено оръжие“[65], заменяйки оценката на компетентния орган със своята.

Накрая, ГА подчертава поставилата се пред Съда възможност да санкционира системното позоваване от страна на Съвета и Комисията на аргумента за различие в съдържанието на правото на защита в зависимост от причината, поради която определени лица са включени в списъците. Тази идея, възприета еднократно от Общия съд във впоследствие отмененото от СЕС Решение Tay Za[66], предлага разграничение между лица, на които са наложени ограничителни мерки заради собствените им дейности, и тези, на които са наложени такива поради принадлежността им към обща категория лица.  ГА г-н Bot, подобно на г-н Mengozzi в делото Tay Zа, смята това разграничение за изкуствено и предлага на СЕС да се възползва от представилата се възможност ясно да отхвърли тази теза.

Решение на Съда

В Решението си от 28 ноември 2013 Съдът в общи линии стига до голяма част от изводите, предложени в Заключението на Генералния адвокат. Следваната от съдиите логика обаче е коренно различна – те отдават значително по-малко значение на контекста на ограничителните мерки и търсят баланса между утвърдената вече съдебна практика на строг контрол на действията на органите по отношение на съставянето на „черните списъци“ и отбелязания от Генералния адвокат риск за почти систематична отмяна, която лишава от всякаква ефикасност ограничителните мерки.

1. Общ анализ на пределите на съдебен контрол

В началото Съдът предлага педагогически обзор на съдебната практика до този момент. Той напомня, първо, задължението за юрисдикциите на Съюза „да осигурят контрол, който по принцип трябва да е пълен, за законосъобразността на всички актове на Съюза с оглед на основните права, които са неделима част от общите принципи на правото на Съюза“[67]. Този контрол е „пълен“ именно защото се отнася не само до процедурата по съставяне на „черните списъци“, но и до „проверка на твърдените фактически обстоятелства, съдържащи се в изложението на мотивите“ – проверка, която „не се свежда до преценка на абстрактната вероятност на посочените мотиви, а (…) разглежда въпроса дали тези мотиви, или поне онзи от тях, считан сам по себе си за достатъчен да обоснове същото това решение, са обосновани“[68].

Най-общо в случаите на оспорване на ограничителни мерки дебатите се концентрират върху три основни елемента – задължението за мотивиране, правото на защита и правото на ефективни правни средства за защита[69]. Ако контролът на Съда е по принцип пълен,  тези права обаче не са абсолютни. Тяхното упражняване може да бъде ограничено в определени случаи и при спазване на принципа на пропорционалност[70].

Преценката на мотивите и на обосноваността на спорните актове преминава през първоначалното тълкуване на общите правила от приложимото законодателство[71]. Тук  СЕС намира и първия недостатък на Решението на Общия Съд, който според него не е отчел развитието на правната уредба на Съюза след Резолюция 1929 (2010) на Съвета за сигурност[72].. В този смисъл Съдът смята, че по-пълен и еволютивен анализ на правната уредба би променил позицията на първоинстанционната юрисдикция относно търсения доказателствен праг. Според СЕС приемането на ограничителни мерки срещу дадено образувание не предполага задължително предварително укоримо поведение. В някои случаи е достатъчно да е налице риск да бъде възприето такова поведение в бъдеще[73]. Този риск може да бъде извлечен от самия специфичен характер на съответното образувание, например от общата цел, залегнала в неговия учредителен акт[74].

2. Относно допустимостта на жалбата

Както бе посочено по-горе, Общият съд отхвърля изтъкнатия от Съвета и Комисията довод относно недопустимостта на жалбата поради специфичния характер на Kala Naft като еманация на иранската държава.

Пред СЕС Съветът се опитва да доразвие представения на първа инстанция аргумент. Според него Kala Naft е еманация на иранската държава по смисъла на член 34 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) и като такава не може да се ползва от основното право на защита на собствеността, нито от други основни права. От тук следва и липсата на всякаква процесуална легитимация (locus standi) за позоваване на тези основни права. Следвайки същата позиция като пред Общия съд, Съветът подчертава, че не оспорва самото право на Kala Naft да иска отмяна на спорните актове, а характера му на титуляр на правата, на които се позовава, за да иска тази отмяна[75].

Предложената от Съвета солидна аргументация относно правната квалификация на Kala Naft като еманация на иранската държава се оказва отново ненужна. Въпросът според Съда не е дали Kala Naft е или не е правителствена организация, а какво една подобна правна квалификация променя по отношение на допустимостта на жалбата. Процесуалната легитимация на даден правен субект да оспорва пред Съда акт на Съюза зависи единствено и само от това дали спорният акт засяга пряко и лично жалбоподателя по смисъла на чл. 263, ал. 4 ДФЕС[76]. В този смисъл Съдът е съгласен с първоинстанционното решение – „въпросът дали жалбоподателят е титуляр на правото, на което се позовава в подкрепа на основание за отмяна, не засяга допустимостта на същото това основание, а неговата основателност“[77]. Следвайки аргумента относно късното представяне на тези доводи относно основателността, СЕС отхвърля първото основание от жалбата.

3. Относно мотивирането на ограничителната мярка и правото на ефективна съдебна защита (процесуални гаранции) и относно основателността на мотивите

Второто основание на жалбата е свързано със задължението за мотивиране на спорните актове и с преценката на основателността на мярката. Съветът по същество твърди, че „Общият съд е допуснал грешка при прилагането на правото, от една страна, като е приел, че предвидените в спорните актове мотиви са недостатъчни, и от друга, като е постановил, че Съветът не е имал основание да приеме спорните актове в частта им относно Kala Naft,тъй като нито един от трите мотива, изложени в тези актове, не можел да обоснове приемането на разглежданата мярка спрямо това дружество“[78].

След първоначално напомняне на ролята на юрисдикциите що се отнася до преценката на законосъобразността на ограничителните мерки[79], СЕС прилага тези общи позиции по отношение на задължението за мотивиране. Това задължение трябва всъщност да се разглежда на две нива. Първо, по отношение на самото наличие на мотиви в оспорвания акт и предоставената на визираното лице възможност да се запознае с тях. И второ, по отношение на обосноваността на мярката, т.е. контрол по същество на представените мотиви с цел оценка на тяхната достатъчност. В този смисъл СЕС уточнява, че неговата роля е „да се увери, че решението, което придобива индивидуален характер за съответното лице или образувание, почива на достатъчно солидна фактическа база. Това предполага проверка на твърдените фактически обстоятелства, съдържащи се в изложението на мотивите (…)“[80].

Този контрол трябва да бъде упражнен по отношение на всеки от представените мотиви, но е достатъчно само един от тези мотиви да премине теста, т.е. да е достатъчно точен, конкретен и  подкрепен с доказателства, като сам по себе си представлява достатъчно основание за поддържането на решението за вписване[81].

Що се отнася до първия мотив, съгласно който Kala Naft търгува с оборудване за петролния и газовия сектор, което може да се използва за иранската ядрена програма, СЕС го смята за достатъчно точен и конкретен, т.е. задължението за наличието на мотивация в случая не е нарушено. По отношение на обосноваността, Съдът анализира твърдените факти и ги определя като достатъчно доказани, за да обосноват включването на Kala Naft в списъците. Тук обаче не може да не се отбележи известно ограничаване на контрола върху съдържанието на мотивацията. Основната причина, поради която на базата на този първи мотив Kala Naft е визирана, е специфичният характер на дружеството. Разбира се, Съдът вече е напомнил, че превантивният характер на мерките предполага наличието на риск за осъществяване на определена дейност, а не доказателство за реалното й осъществяване. Въпреки това тук той не търси доказателства за конкретната дейност на дружеството, а смята за достатъчно да напомни, че функциите му са пряко свързани с петролния и нефтохимическия сектор[82]. В този смисъл макар и интензитетът на осъществявания контрол да е запазен, удовлетворяването на задължението за мотивация е de facto улеснено. Достатъчно е институциите да изтъкнат елементи, свързани с характера на дружеството (дейност по търгуване с оборудване за петролния и газовия сектор, органична свързаност с NIOC), за да бъде мотивацията достатъчно обоснована. Това положение не може да избегне определени критики, доколкото то ограничава смисъла на задължението за мотивация – визираното лице не е в състояние да обори фактическите аргументи по отношение на характера на своята дейност, неговата единствена аргументация би следвало да се позове на липсата на достатъчна причинно-следствена връзка между тази дейност и горепосочения риск. А тук именно Съдът ограничава своя контрол.

Стигнал до заключението, че първият мотив е точен, конкретен, обоснован и сам по себе си достатъчен, за да обоснове включването на Kala Naft в списъците Съдът не счита за необходимо да провери дали вторият и третият мотив са достатъчно точни, конкретни и подкрепени с доказателства[83].

4. Решение на Съда по жалбата

Чл. 61 от Статута на Съда му позволява „сам да постанови окончателно решение по делото, когато фазата на производството позволява това, или да върне делото на Общия съд за постановяване на решение“. В настоящия случай СЕС смята, че условията за това са изпълнени и решава сам да постанови окончателно решение по жалбата за отмяна, подадена от Kala Naft[84].

Той анализира всяко от горепосочените основания по реда на тяхното представяне.

По отношение на първото основание, свързано с незаконосъобразността на чл. 4 и чл. 28 от Решение 2010/413, Съдът смята, подобно на Общия съд, че няма компетентност да се произнесе по този въпрос. Второто и третото основание, свързани със задължението за мотивация и правото на защита, са също отхвърлени въз основа на направения вече анализ.

Централната част на анализа на Съда по същество е съсредоточена върху четвъртото и деветото основания, свързани с принципа на пропорционалността. Kala Naft твърди, че „не е налице цел от общ интерес, която може да обоснове ограниченията за упражняването на правото на собственост и на правото на свободно извършване на икономическа дейност, тъй като нито Съветът за сигурност, нито Европейският съвет са предвидили приемането на мерки относно петролния и газовия сектор. В допълнение, дори да съществувала такава цел, не било спазено изискването използваните средства да са пропорционални на преследваната цел“[85]. Този аргумент дава възможност на Съда да се произнесе не само по отношение на конкретното приложение на пропорционалността в случая, но и по по-общия въпрос за границите на упражнявания контрол. Характерът на ограничителните мерки е такъв, че законодателят има широко право на преценка. В този случай, Съдът следва предложението на Генералния адвокат за ограничаване на контрола – единствено явно неподходящият характер на ограничителна мярка с оглед преследваната цел може да засегне законосъобразността на мярката[86]. Ако целта на отделните спорни актове е „да се предотврати ядреното разпространение и следователно да се упражни натиск върху Ислямска република Иран да преустанови съответните дейности“[87], и ако ограничителните мерки засягат права и свободи, които по начало не са абсолютни, Съдът стига до заключението, че накърняването на тези права е постепенно и пропорционално на преследваните цели[88].

Така Съдът не само отменя Решението на Общия съд, но и отхвърля всички основания и оставя без уважение първоинстанционната жалба.

Коментар  

I. Обзор на основните разглеждани процесуални гаранции

Изискваните процесуални гаранции при налагане на ограничителни мерки, които в същността си представляват процесуалната страна на основните лични права, намират правното си основание в Европейската конвенция за защита правата на човека и в Хартата на основните права. Те биха могли доста общо да се разграничат в три категории.

Първо, по силата на чл. 296, ал. 2 ДФЕС, „(п)равните актове са мотивирани и се позовават на предложенията, инициативите, препоръките, исканията или становищата, предвидени в Договорите“. В конкретния контекст на ограничителните мерки, задължението за мотивиране „има за цел, от една страна, да предостави на заинтересованото лице достатъчно данни, за да установи дали актът е обоснован, или евентуално страда от порок, който позволява да се оспори валидността му пред съда на Съюза, и от друга страна, да позволи на последния да упражни контрол за законосъобразността на този акт“[89]. Интензитетът на упражнявания контрол относно задължението за мотивация варира в зависимост от всеки конкретен случай, но в настоящото Решение Съдът се позовава на широко използваната формулировка, според която „увреждащият акт е достатъчно мотивиран, при положение че е издаден в познат за заинтересованото лице контекст, който му позволява да разбере обхвата на наложената му мярка“[90]. Съдържанието на мотивацията трябва да е достатъчно точно и конкретно, за да позволи на визираното лице да разбере защо именно то е посочено в ограничителната мярка – то не може да е клиширано и идентично за всички визирани лица[91]. От друга страна, Съдът тълкува понякога доста свободно това задължение – той не изисква, например, мотивацията да обясни с какво замразяването на финансовите средства на съответното лице ще допринесе за постигане на преследваната цел[92]. Освен това, СЕС приема, че задължението за мотивиране не може да се превърне в задължение за разкриване на поверителна информация[93]. В настоящото дело Съветът се позовава на поверителния характер на информацията, но този аргумент не е разгледан в детайли от съда.

Второ, при налагане на ограничителни мерки компетентните органи трябва да предоставят достатъчни гаранции, за да зачитат правото на защита на визираните от мерките лица, закрепено в член 41, параграф 2 от Хартата на основните права на Съюза[94]. С други думи, правните субекти, чиито права са ограничени със съответната мярка, трябва да бъдат информирани своевременно, да им бъде предоставено право на изслушване и на достъп до документите по преписката (доколкото тези документи не се основават на информация от поверителни източници). Съдилищата намират основание за това задължение също така в „общите за Държавите членки конститутиционни традиции, потвърдени в чл. 6 и 14 от ЕКЗПЧ“[95]. Правото на защита се материализира в две задължения за компетентния орган – primo, изпращане на конкретните мотиви за включване на съответното лице в „черния списък“[96], и secundo, задължение заинтересуваното лице да бъде изслушано[97]. Не са редки случаите, в които съдилищата отменят актове, съдържащи ограничителни мерки, поради неизпращане на мотивите[98]. Този порок не може да бъде отстранен чрез последващи доказателства: че жалбоподателят е бил наясно с включването си в „черния списък“[99] или че компетентният орган не е имал физическата възможност да изпрати мотивите[100].  Въпреки това, правото на защита не е абсолютно. Редица обстоятелства могат да ограничат неговото упражняване. Така например търсеният ефект на изненадата (с цел ограничаване на риска визираното лице да реорганизира финансовите си средства)[101], неотложността[102] или други „изключителни обстоятелства“[103] оправдават закъснението при изпращане на мотивите. В Решението си по делото Pye Phyo Tay Za Общият съд дори предвижда възможността липсата на информация да не бъде санкционирана, ако е ясно от преписката, че дори и да е било своевременно информирано, визираното лице не би могло да представи каквито и да било аргументи в подкрепа на изключването на името му от списъка[104].

 Накрая, на заинтересуваните лица трябва да бъде предоставена възможност да оспорят взетото решение. С това се гарантира тяхното право на ефективни правни средства за защита. Бъдещият жалбоподател трябва „да може (…) да защити правата си при възможно най-добрите условия и да реши, разполагайки с цялата необходима информация, дали е необходимо да сезира компетентния съд, както и за да се предостави на този съд пълна възможност за упражняване на контрол за законосъобразността на разглежданото решение“[105]. Това е гаранцията на гаранциите – възможността всеки един акт да бъде оспорен пред съдебните институции.

 II. Заключението на Генералния Адвокат – апология на „контекста“

Въпреки че ситуацията в настоящия случай е по съществото си различна от делото Kadi (където „черният списък“ е съставен от Съвета за сигурност), позицията на ГА г-н Bot е очаквана – още през март 2013 (дело Kadi II) той подчертава, че „Тероризмът е вдъхновена от тоталитаризма престъпна дейност, която отрича принципа за лична свобода и има за цел да завземе политическата, икономическата и съдебната власт в дадено общество, за да внедри залегналата в основата му идеология. Непредсказуемостта и разрушителното въздействие на терористичните действия изискват от държавните органи да разгърнат всички възможни средства за превенция. От тази гледна точка безспорен приоритет има защитата на средствата за получаване на информация и на нейните източници. Тя трябва да позволява да се оцени степента на потенциална заплаха, на която следва да се отговори със съответстваща на установения риск превантивна мярка. Това начинание изисква значителна гъвкавост в подхода, произтичаща от разностранния характер на конкретната действителност. Всъщност условностите на заплахата и на борбата срещу нея могат да са твърде разнообразни в зависимост от мястото и историческия момент, доколкото действителният характер и степента на риска могат значително да варират според ритъма на промените в геополитическите условия по света“[106].

В заключението си по настоящото дело ГА г-н Bot потвърждава тази своя позиция. Още в самото начало, той ясно заявява своето мнение по отношение на почти системната отмяна на мерки за замразяване на средствата. В общи линии, ГА смята, че ако се налага Съдът толкова често да отменя тези мерки, това не е защото налагането им системно нарушава основните права, а защото Съдът си е изградил грешна представа за границите на своята роля по този въпрос. Тук обаче може да се отбележи, че както сам напомня г-н Bot в Заключението си по делото Kadi II, обхватът на контрола на Съда зависи от свободата, с която разполагат институциите в изготвянето на „черните списъци“[107]. Ако в случая на Yassin Abdullah Kadi неговото име е вписано от Съвета за сигурност (чрез създадения от него Комитет по санкциите), тук името на Kala Naft е включено във втори списък, изцяло изготвен от европейските институции[108].  ГА избягва тази дискусия, като фокусира аргументите си не толкова върху свободата на действие, оставена на институциите, колкото върху превантивния характер на ограничителните мерки. В този смисъл, не можем да не се съгласим с него, че „прилагането на превантивната мярка по принцип не може да се обуславя от доказването, че засегнатото (физическо или юридическо) лице е склонно и действително решено да извърши конкретно противоправно деяние, или че вече го е извършило, а на констатация, че съществува обективен риск то да извърши такова“[109].

Тази логика обаче се основава на два постулата, които не биха могли да бъдат приети без резерви. Първо, посоченият превантивен характер често се оказва само формален. На теория ограничителните мерки са наистина временни и превантивни. На практика обаче повечето от тях се прилагат без ограничение във времето, или се продължават автоматично. Това превръща превенцията в наказание, а аргументът, основан на превантивния характер на мярката, губи своята сила.

Второ, трудно е да се разбере къде би следвало да бъде връзката между превантивния характер на ограничителната мярка и обхвата на осъществявания контрол. Този контрол все още може да бъде „по принцип пълен“, ако се отнася не само до процесуалната съобразност на акта, но и до представените от органите доказателства. Просто доказателствата трябва да се отнасят не до реално извършено деяние, а до риска от подобно деяние. А ГА, почти en passant, споменава, че Съдът трябва да контролира само дали преценката на съответния орган тук е „явно погрешна“[110]. Според ГА това се налага от контекста, в който са приети ограничителните мерки. И наистина, предложеното Заключение периодично, почти системно, се позовава на международния контекст, в който се вписват оспорваните мерки[111]. Описанието на този контекст е забележително детайлно и се съсредоточава върху важността на преследваната от ограничителните мерки цел. Според ГА, „приетите в тази област мерки са алтернатива на войната или на предприемането на военни действия и поради това имат особен характер“[112]. Тази бележка може би цели да подчертае спецификата на превантивните мерки. Нейният общ и абсолютен характер обаче отразява по-скоро политическа позиция – според г-н Bot Съдът не може да си позволи системно да отменя ограничителните мерки, защото по такъв начин пречи на възпирането на военните действия. С други думи, неговата активност в тази сфера е несъвместима с приоритетите на ООН, в частност с целта за поддържане на международния мир и сигурност[113].

Този поглед на ГА върху контекста на оспорваните мерки  обяснява и отношението му спрямо ролята на Съда. Във вътрешноевропейски план, важността на преследваните цели предполага увеличена свобода на действие за институциите. В този смисъл, ГА подчертава, че Съдът „трябва стриктно да бди да не се намесва в прерогативите на институциите на Съюза в областта на ОВППС“[114]. Вероятно наясно с категоричността на предложението си, г-н Bot осъзнава възможността Съдът да не възприеме тези позиции, които биха превърнали контрола му в „празна черупка“[115]. Според него обаче отново контекстът е по-важен. Дори контролът да е наистина „празна черупка“ това е за общото благо, в случая – ограничаването на „нелегалността“[116] на поведението на Иран. И в този смисъл именно в тази „празна черупка“ е единственият „достоверен и реалистичен контрол“[117], който Съдът може да си позволи.

Така Заключението на ГА предлага една истинска „апология на контекста“ – голяма част от аргументите са основани именно на спецификата на този контекст. Съдът не следва същата логика. Той отдава по-малко значение на контекста, търсейки по-конкретни правни критерии в „специфичните във всеки един случай обстоятелства“, „и по-специално от естеството на разглеждания акт, от контекста, в който е бил приет, както и от правните норми, уреждащи съответната област“[118].

 III. Решението на Съда – завръщане в бъдещето?

1. Относно допустимостта на жалбата

С първото представено пред Съда основание, Съветът оспорва допустимостта на жалбата. Както бе посочено, по този въпрос СЕС е съгласен с Общия съд и с ГА и отхвърля това основание, считайки, че то не се отнася до допустимостта на жалбата, а до съществото на делото.

Тази позиция не би следвало да бъде критикувана – както посочва в Заключението си ГА, ако бъде приета предложената от Съвета логика, тя би означавала, че определена категория правни субекти са автоматично лишени от основните си права поради органичната си връзка с трета държава. А не това е ratio legis на предвиденото в ЕКПЧ изключване на правителствените образувания – чл. 34 от тази конвенция цели само да избегне случаите, в които пред ЕСПЧ страна по Конвенцията е едновременно жалбоподател и ответник[119].

От гледна точка на процесуалните предпоставки по допустимостта на жалбите пред европейските юрисдикции тази позиция на СЕС също е издържана – от чисто техническа гледна точка допустимостта на жалбата пред всеки съд е единствено и само ограничена от съответния текст. Докато в случая на ЕСПЧ това включва чл. 34 от Конвенцията, допустимостта на жалбата пред СЕС в случая е единствено ограничена от чл. 275 ДФЕС.

2. Относно основните права и свободи

На пръв поглед Съдът отказва да измени съществено обхвата на упражнявания контрол. Въпреки че интензитетът на този контрол остава непроменен, Съдът облекчава съдържанието на конкретните си изисквания към институциите почти неусетно. Няма как да не се отбележи стъпката назад, която е направена спрямо значително по-категорични позиции относно задължението за мотивиране[120]. Понятно е, например, защо изискването на Общия съд органите да представят доказателства не само за риска от евентуално участие в разпространението на ядрено оръжие, но и за конкретно поведение в тази насока, е неприемливо, имайки предвид превантивния характер на ограничителните мерки. Въпреки това, както бе посочено по-горе, Съдът на практика освобождава органите от всякакво задължение за доказване на риска, считайки, че в определени случаи този риск произлиза единствено и само от органичната връзка между две образувания или от общата цел, залегнала в учредителния акт на едното от тях.

Един последен елемент от упражнения от Съда контрол заслужава внимание в настоящия коментар. Вече установил, че първият мотив е достатъчно точен, конкретен и обоснован, СЕС отбелязва, че за това заключение е без значение моментът на представяне на доказателствата: „(д)ори ако доказателствата, които обосновават първия мотив за включване, следват от разменените в хода на производството пред съдилищата на Съюза писмени становища, а не от пълни и изрични мотиви, подкрепени от релевантни данни, това не накърнява законосъобразността на посочените актове, тъй като Kala Naft е можело да разбере мотивите и му е била известна релевантната информация, а именно учредителният акт на това дружество“[121]. Тук отново няма как да се отбележи поредната стъпка назад. Досегашната съдебна практика ясно декларира, че оспорван акт не може да бъде мотивиран за първи път пред съда a posteriori^[122]. Мотивирането трябва да бъде представено в момента на приемане на акта. В противен случай, жалбоподателят би имал на разположение само процесуалното право на реплика, за да представи своите аргументи, опровергаващи представените доказателства, а това съществено нарушава правото на съдебна защита^[123]. Разбира се, по-общи причини за отказ на представяне на мотивацията, като рискът с това да бъде разкрита поверителна информация, биха могли да обосноват евентуално забавяне[124]. Въпреки това в тези случаи Съдът следва да осъществи съответния контрол, макар и a posteriori – той трябва да се убеди, че е налице равновесие между необходимостта за запазване поверителността на някои данни и задължението да се осигури достатъчна защита на процесуалните права[125].

Заключение

С Решения като това си по делото Kadi 2 Съдът се опитва да затвърди търсената от ЕС водеща роля като гарант на правата на визираните от „черните списъци“ лица. Тази логика обаче постепенно губи значението си и не можем да не си поставим въпроса дали, скрито зад камуфлажа на техничните детайли, това оттегляне не отразява нова обща насока.  Заключението  на ГА предлага интересен първи поглед върху тази нова насока. Ако е вярно, че системната отмяна на ограничителни мерки отслабва ролята на ЕС в международен план, и ако ЕС търси водеща роля не в опазването на основните права, а в осигуряването на ефикасността на ограничителните санкции, то в бъдеще Съдът вероятно все по-често и по-очевидно ще се връща на позициите от преди Kadi, въпреки че има стъпки назад, които вероятно никога не би направил[126]. Завръщане в бъдещето.

Библиография

Съдебни решения

Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 2 юли 1992 г., Dansk Pelsdyravlerforening срещу Комисия на Европейските общности, Дело T-61/89, Сборник съдебна практика, 1992 II-01931

Решение на Първоинстанционния съд (първи състав) от 18 ноември 1992 г, Rendo NV, Centraal Overijsselse Nutsbedrijven NV и Regionaal Energiebedrijf Salland NV срещу Комисия на Европейските общности, Дело T-16/91, Сборник съдебна практика, 1992 II-02417

Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 21 март 1996 г., Frederick Farrugia срещу Комисия на Европейските общности, Дело T-230/94, Сборник съдебна практика, 1996 II-00195

Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 12 декември 2006 г., Organisation des Modjahedines du peuple d‘Iran срещу Съвет на Европейския съюз, T-228/02

Решение на Първоинстанционния съд (седми състав) от 23 октомври 2008 г., People’s Mojahedin Organization of Iran срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-256/07, Сборник съдебна практика, 2008 II-03019

Решение на Първоинстанционния съд (седми състав) от 4 декември 2008 г, People’s Mojahedin Organization of Iran срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-284/08, Сборник съдебна практика, 2008 II-03487

Решение на Съда (голям състав) от 21 декември 2011 г., Френска република срещу People’s Mojahedin Organization of Iran , Сборник съдебна практика, 2011 I-13427

Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 11 юли 2007 г., Stichting Al-Aqsa срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-327/03, Сборник съдебна практика, 2007 II-00079

Решение на Съда (голям състав), 3 септеври 2008 година, Yassin Abdullah Kadi и Al Barakaat International Foundation срещу Съвет на Европейския съюз и Комисия на Европейските общности, съединени дела C-402/05 P и C-415/05 Р, Сборник, 2008 I-06351

Решение на Съда (голям състав) от 18 юли 2013 г., Европейска комисия и други срещу Yassin Abdullah Kadi, Съединени дела C-584/10 P, C-593/10 P и C-595/10 P, все още непубликувано

Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 14 октомври 2009 г., Bank Melli Iran срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-390/08, Сборник съдебна практика, 2009 II-03967

Решение на Общия съд (осми състав) от 19 май 2010 г., Pye Phyo Tay Za срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-181/08, Сборник съдебна практика, 2010 II-01965

Решение на Съда (голям състав) от 13 март 2012 г., Pye Phyo Tay Za срещу Съвет на Европейския съюз, Дело С-736/10 Р, все още непубликувано

Решение на Общия съд (пети разширен състав) от 8 юни 2011 г., Nadiany Bamba срещу Съвет на Европейския съюз, Сборник съдебна практика, 2011 II-02749

Решение на Съда (трети състав) от 15 ноември 2012 г., Съвет на Европейския съюз срещу Nadiany Bamba, Дело C-417/11 P, все още непубликувано

Решение на Общия съд (втори разширен състав) от 23 ноември 2011 г., Jose Maria Sison срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-341/07, Сборник съдебна практика, 2011 II-07915

Решение на Общия съд (четвърти състав) от 7 декември 2011 г., HTTS Hanseatic Trade Trust & Shipping GmbH срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-562/10. Сборник съдебна практика 2011 II-08087

Решение на Общия съд (четвърти състав) от 21 март 2012 г. Fulmen (T-439/10) и Fereydoun Mahmoudian (T-440/10) срещу Съвет на Европейския съюз, все още непубликувано

Решение на Общия съд (четвърти състав) от 5 декември 2012 г., Qualitest FZE срещу Съвет на Европейския съюз, дело Т-421/11, все още непубликувано

Решение на Общия съд (четвърти състав) от 29 януари 2013 г., Bank Mellat срещу Съвет на Европейския съюз, Дело Т-496/10, все още непубликувано

ЕСПЧ, Решение от 13 декември 2007 г., Compagnie de navigation de la République islamique d’Iran с/у Турция, Recueil des arrêts et décisions, 2007-V

 

Доктрина

Charlotte Beaucillon, « Sanctions ciblées et rapports de systèmes : la mise en œuvre par l’UE des résolutions du Conseil de sécurité des Nations Unies » в SIMON, D. (ed.), Actualités des relations entre l’Union européenne et l’Organisation des Nations Unies : coopération, tensions, subsidiarité?, IREDIES Paris 1, Pedone, 2014, pp. 169-189

Giacinto della Cananea, « Global security and procedural due process of law between the United Nations and the European Union: Yassin Abdullah Kadi & Al Barakaat International foundation c. Council », Columbia Journal of European Law, лято 2009, стр. 511-534

Ulas Candas и Alina Miron, « Assonances et dissonances dans la mise en œuvre des sanctions ciblées onusiennes par l’Union européenne et les ordres juridiques nationaux », Journal du droit international (Clunet), n°3, юли 2011, хроника 8

Olivier Cotte, « Des précisions bienvenues quant aux garanties applicables lors de l’adoption de mesures de gels de fonds dans le cadre de la lutte contre le terrorisme : À propos de l’arrêt du Tribunal du 12 décembre 2006, Organisation des Modjahedines du peuple d’Iran c. Conseil, soutenu par le Royaume-Uni, T-228/02 », L’Europe des libertés, януари 2007, n°22 (http://leuropedeslibertes.u-strasbg.fr/article.php?id_article=330&id_rubrique=63)

Edouard Dubout и Sébastien Touzé, « La fonction des droits fondamentaux dans les rapports entre ordres et systèmes juridiques » в Edouard Dubout и Sébastien Touzé, Les droits fondamentaux : charniers entre ordres et systèmes juridiques, Pédone, Париж, 2009, стр. 20-35

Bardo Fassbender, « Targeted sanctions imposed by the UN Security Council and due process rights », International Organizations Law Review, n° 3, 2006, стр. 437-485

Jared Genser и Kate Barth, « When due process concerns become dangerous: the Security Council’s 1267 regime and the need for reform », Boston College International and comparative law review, зима 2010, n°33, стр. 1-19

Jénya Grigorova, « L’évolution des garanties procédurales dans l’ordre juridique de l’UE depuis les affaires Kadi – une évolution illusoire ? » в  SIMON, D. (dir.), Actualités des relations entre l’Union européenne et l’Organisation des Nations Unies : coopération, tensions, subsidiarité ?, IREDIES, Paris 1, Pedone, 2014, стр. 189-215

Marie Gautier, « Lutte contre le terrorisme et droits fondamentaux : le droit international sous la surveillance de la CJUE », La Semaine juridique, édition générale, n°45, 5 ноември 2008, II 10186

Jean-Paul Jacqué, « Primauté du droit international versus protection des droits fondamentaux – Cour de justice des Communautés Européennes, arrêt du 3 septembre 2008 (Grande Chambre), Kadi c. Conseil et Commission (affaires jointes C-402/05 P et C-415/05 P) », Revue trimestrielle de droit européen, 2009, стр. 161 и сл.

Dick Marty, Listes noires du Conseil de sécurité des Nations Unies et de l’Union européenne, Доклад, Парламентарна Асамблея на Съвета на Европа, Комосия по правните въпроси и правата на човека, Doc. 11454, 16 ноември 2007, Резюме

Flavien Mariatte, « Lutte contre le terrorisme, sanctions économiques et droits fondamentaux», Revue Europe, n°2, февруари 2007, коментар 45

Yves Moiny, « Le contrôle, par le juge européen, de certaines mesures communautaires visant à lutter  contre le financement du terrorisme », Journal de droit européen, май 2008, n° 149

Mehrdad Payandeh и Heiko Sauer, « European Union : UN sanctions and EU fundamental rights », International Journal of Constitutional Law, април 2009, стр. 306-315

Pasquale de Sena и Maria Chiara Vitucci, « The European Courts and the Security Council: between dédoublement fonctonnel and balancing of values », European Journal of International law, февруари 2009, n° 20, стр. 193-216

Denys Simon и Flavien Mariatte, « Le Tribunal de première instance des Communautés : professeur de droit international ? – A propos des arrêts Yusuf, Al Barakaat International Foundation et Kadi du 21 septembre 2005 », Revue Europe n°12, декември 2005, доклад 12

Denys Simon, « Sanctions contre le Myanmar et ses dirigeants », Revue Europe, n°7, юли 2010, коментар 229

Erika de Wet, « The Role of European Courts in the development of a hierarchy of norms within International Law: evidence of constitutionalisation? », European Constitutional Law Review, n° 5, 2009, стр. 284–306

***

[1]  Докторант, Университет Paris 1 Panthéon Sorbonne, асистент по международно право, Париж, Франция; Магистър по международно икономическо право от същия университет и Магистър по право от Софийски Университет „Св. Климент Охридски”

[2] Марти Макфлай, герой от филма „Завръщане в бъдещето“

[3] Решение на Съда (голям състав), 3 септември 2008 година, Yassin Abdullah Kadi и Al Barakaat International Foundation срещу Съвет на Европейския съюз и Комисия на Европейските общности, съединени дела C-402/05 P и C-415/05 Р, Сборник, 2008 I-06351, т. 358

[4] Решение на Съда (голям състав), 18 юли 2013 година, Европейска комисия и други срещу Yassin Abdullah Kadi, Съединени дела C-584/10 P, C-593/10 P и C-595/10 P, Сборник съдебна практика, все още непубликувано (Общ сборник) (по-нататък – Kadi 2)

[5] Както самият Съд споменава в Решението си по делото Kadi 2, неговият контрол е „Този съдебен контрол е абсолютно необходим, за да се гарантира справедлив баланс между опазването на международния мир и сигурност и закрилата на свободите и основните права на засегнатото лице“ (Виж например Решение на Съда, 18 юли 2013 година, Kadi 2 (цитирано по-горе), т. 131)

[6] Пак там, т. 132

[7] Виж по-долу

[8] За повече детайли относно различните степени на контрол – виж Jénya Grigorova., « L’évolution des garanties procédurales dans l’ordre juridique de l’UE depuis les affaires Kadi – une évolution illusoire ? » в  SIMON, D. (dir.), Actualités des relations entre l’Union européenne et l’Organisation des Nations Unies : coopération, tensions, subsidiarité ?, IREDIES, Paris 1, Pedone, 2014, стр. 189-215

[9] За подобно представяне виж например Charlotte Beaucillon, « Sanctions ciblées et rapports de systèmes : la mise en œuvre par l’UE des résolutions du Conseil de sécurité des Nations Unies » в SIMON, D. (ed.), Actualités des relations entre l’Union européenne et l’Organisation des Nations Unies : coopération, tensions, subsidiarité?, IREDIES Paris 1, Pedone, 2014, pp. 169-189

[10] Виж в този смисъл например MARTY, D., Listes noires du Conseil de sécurité des Nations Unies et de l’Union européenne, Доклад, Парламентарна Асамблея на Съвета на Европа, Комисия по правните въпроси и правата на човека, Doc. 11454, 16 ноември 2007, Резюме

[11] Това негативно въздействие е „свързано, от една страна, със сериозното смущаване както на професионалния, така и на личния живот на засегнатото лице поради ограниченията върху упражняването на правото му на собственост, които произтичат от общия им обхват и, както в случая, от действителната продължителност на прилагането им, както и, от друга страна, с общественото опозоряване и недоверие, което предизвикват по отношение на това лице“ (Кади 2 132). За по-пълно представяне виж  Ir. Coizigou,  « La lutte du Conseil de sécurité contre le terrorisme international et les droits de l’homme », Revue Générale de Droit International Public, tome 112, 2008 (1), pp. 49-85 ; P. Hilpold, « EU law and UN law in conflict : the Kadi case », Max Planck Yearbook of United Nations law, 2009, pp. 141-181.

[12] В което Той критикува позицията на Общия Съд, който отказва да се произнесе по законосъобразността на ограничителните мерки, смятайки че те се ползват от имунитет от съдебен контрол, поради това, че с тях се прилагат резолюции на Съвета за сигурност (резолюции, които като такива не подлежат на съдебен контрол)

[13] Решение на Съда (голям състав), 3 септември 2008 година, Yassin Abdullah Kadi и Al Barakaat International Foundation срещу Съвет на Европейския съюз и Комисия на Европейските общности, съединени дела C-402/05 P и C-415/05 Р, Сборник, 2008 I-06351, §326. С тази си позиция Съдът отменя решението на Първоинстанционния съд, който отказва да изпълнява подобен контрол поради спецификата на материята – виж Решение на Първоинстанционния съд от 21 септември 2005 г., T‑315/01, Сборник, стр. II‑3649

[14] Такъв е случаят например със Резолюция 1267 (1999), в основата на делото Kadi

[15] Такъв е случаят например на Резолюция 1373 (2001), в основата на делото Френска република срещу People’s Mojahedin Organization of Iran (Решение на Съда (голям състав) от 21 декември 2011 г., Сборник съдебна практика, 2011 I-13427)

[16] Виж по този въпрос Ulas Candas и Alina Miron, « Assonances et dissonances dans la mise en œuvre des sanctions ciblées onusiennes par l’Union européenne et les ordres juridiques nationaux », Journal du droit international (Clunet), n°3, юли 2011, хроника 8

[17] Виж в този смисъл Решение на Съда, 18 юли 2013 година, Kadi 2 (цитирано по-горе), т. 133

[18] Този парадокс е особено критикуван от Генералния Адвокат г-н Mengozzi в Заключението му по делото Pye Phyo Tay Za : „При определяне на интензитета на контрола е важна не толкова обстановката, в която са приети ограничителните мерки като борбата срещу тероризма, колкото голямото значение на посочените мерки за индивидуалното положение на изброените в списъка лица, които безспорно са сериозно засегнати“ (Заключение на  Генералния Адвокат г-н P. MENGOZZI, представено на 29 ноември 2011 година, Дело C‑376/10 P, Pye Phyo Tay Za срещу Съвет на Европейския съюз, т. 80)

[19] В този случай въпросът за интензитета на съдебния контрол не се поставя, тъй като не би бил възможно да се поддържа аргумент за какъвто и било имунитет на ограничителните мерки, доколкото ролята на Съвета за сигурност при определяне на визираните субекти е несъществуваща.

[20] Така например ЕС сам замразява финансовите средства на определени личности от Република Съюз Мианмар – виж Решение на Съда (голям състав) от 13 март 2012 г., Pye Phyo Tay Za срещу Съвет на Европейския съюз, Дело С-736/10 Р, все още непубликувано. Тук биха били категоризирани и горепосочените санкции по отношение на Русия

[21] Точка 4 от Заключението на ГА

[22] Точка 19 от Решението

[23] Създадена през 1968 с Договора за неразпространение на ядрено оръжие, тази Агенция контролира изпълнението на Договора и следи за евентуални отклонявания на ядрена енергия от мирното ѝ използуване за производство на ядрено оръжие или на други ядрени съоръжения (член III, параграф 1 от Договора)

[24] Точка 6 от Решението

[25] ОВ L 61, стр. 49

[26] Чл. 5, параграф 1, т. б

[27] ОВ L 103, стр. 1

[28] Чл. 7,  параграф 2

[29] Виж точка 12 от Решението и 17-то съображение от Резолюцията

[30] Решение от 26 юли 2010 година относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Обща позиция 2007/140/ОВППС (ОВ L 195, стр. 39)

[31] Регламент от 26 юли 2010 година за прилагане на член 7, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 423/2007 относно ограничителни мерки срещу Иран (OB L 195, стр. 25)

[32] Решение от 25 октомври 2010 година за изменение на Решение 2010/413 (OB L 281, стр. 81)

[33] Регламент от 25 октомври 2010 година относно ограничителни мерки срещу Иран и за отмяна на Регламент (ЕО) № 423/2007 (ОВ L 281, стр. 1)

[34] СЕС предлага много кондензирана версия на тези основания, която изглежда удобно да представим на този етап с цел най-вече създаване на обща представа за разглежданите проблеми: „Първото — незаконосъобразност на член 4 от Решение 2010/413 и на член 28 от същото, който се отнася до датата на влизане в сила на това решение. Второто — нарушение на задължението за мотивиране. Третото — нарушение на неговото право на защита и на правото му на ефективна съдебна защита. Четвъртото — нарушение на принципа на пропорционалност. Петото — липса на компетентност на Съвета да приеме спорните актове. Шестото — злоупотреба с власт. Седмото — грешка при прилагане на правото, що се отнася до понятието за участие в разпространението на ядрено оръжие. Осмото — грешка в преценката на фактите, що се отнася до дейностите на Kala Naft. Деветото основание, изложено при условията на евентуалност — явна грешка в преценката и нарушение на принципа на пропорционалност“ (Точка 33 от Решението)

[35] Решение на Общия съд (четвърти състав) от 25 април 2012 г., Manufacturing Support & Procurement Kala Naft Co., Tehran срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-509/10, все още непубликувано

[36] Точка 43 от Решението на Общия съд

[37] Точка 46 от Решението на Общия съд

[38] Точка 32 от Решението на Общия съд

[39] Точки 36- 39 от Решението на Общия съд

[40] Точка 64 от Решението на Общия съд

[41] Точка 79 от Решението на Общия съд

[42] Точка 101 от Решението на Общия съд

[43] Точка 115 от Решението на Общия съд

[44] Точка 146 от Заключението на Генералния Адвокат

[45] Точка 126 от Решението на Общия съд

[46] Решение от 18 юли 2013 г. по дело Комисия и др./Kadi, C‑584/10 P, C‑593/10 P и C‑595/10 P, все още непубликувано в Сборника, Заключение на Генералния адвокат г-н Bot

[47] Точка 5 от Заключението на Генералния Адвокат

[48] Точка 6 от Заключението на Генералния Адвокат

[49] Точка 7 от Заключението на Генералния Адвокат

[50] Точка 60 от Заключението на Генералния Адвокат по делото Kadi 2

[51] Точки 8 и 12 от Заключението на Генералния Адвокат

[52] Точка 18 от Заключението на Генералния Адвокат

[53] Точка 67 от Заключението на Генералния Адвокат

[54] Вж. по-долу

[55] Точка 104 от Заключението на Генералния Адвокат

[56] Точка 157 от Заключението на Генералния Адвокат

[57] Точка 131 от Заключението на Генералния Адвокат

[58] Точка 133 от Заключението на Генералния Адвокат

[59] Точка 142 от Заключението на Генералния Адвокат

[60] Точка 151 от Заключението на Генералния Адвокат

[61] Точка 154 от Заключението на Генералния Адвокат

[62] Точка 164 от Заключението на Генералния Адвокат

[63] Нещо, което според ГА „противоречи на превантивното предназначение на мерките за замразяване на средства“ (Точка 189 от Заключението на Генералния Адвокат)

[64] Точка 174 от Заключението на Генералния Адвокат

[65] Точка 181 от Заключението на Генералния Адвокат

[66] Решение на Съда (голям състав) от 13 март 2012 г., Pye Phyo Tay Za срещу Съвет на Европейския съюз, Дело C-376/10 P, все още непубликувано

[67] Точка 65 от Решението

[68] Точка 73 от Решението

[69] За обзорно представяне на всеки един от тези елементи – виж по-долу

[70] Точка 69 от Решението

[71] Точка 74 от Решението

[72] Точка 75 от Решението

[73] Точка 84 от Решението

[74] Точка 85 от Решението

[75] Точка 44 от Решението на Общия съд

[76] Точка 50 от Решението

[77] Точка 45 от Решението

[78] Точка 64 от Решението

[79] Виж по-горе

[80] Точка 73 от Решението

[81] Точка 72 от Решението

[82] Точка 89 от Решението

[83] Точка 91 от Решението

[84] Точка 95 от Решението

[85] Точка 119 от Решението

[86] Точка 120 от Решението

[87] Точка 124 от Решението

[88] Точка 126 от Решението

[89] Решение на Съда (трети състав) от 15 ноември 2012 г., Съвет на Европейския съюз срещу Nadiany Bamba, Дело C-417/11 P, все още непубликувано, точка 49

[90] Точка 71 от Решението

[91] Решение на Общия съд (втори разширен състав) от 23 ноември 2011 г., Jose Maria Sison срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-341/07, Сборник съдебна практика, 2011 II-07915, точка 216; Решение на Общия съд (четвърти състав) от 5 декември 2012 г., Qualitest FZE срещу Съвет на Европейския съюз, дело Т-421/11, все още непубликувано, точка 33; Решение на Общия съд (четвърти състав) от 29 януари 2013 г., Bank Mellat срещу Съвет на Европейския съюз, Дело Т-496/10, все още непубликувано, точка 73.

[92] Решение на Общия съд (пети разширен състав) от 8 юни 2011 г., Nadiany Bamba срещу Съвет на Европейския съюз, Сборник съдебна практика, 2011 II-02749

[93] Решение на Общия съд (четвърти състав) от 21 март 2012 г. Fulmen (T-439/10) и Fereydoun Mahmoudian (T-440/10) срещу Съвет на Европейския съюз, все още непубликувано

[94] Вж. в този смисъл Решение на Съда (голям състав) от 21 декември 2011 г., Френска република срещу People’s Mojahedin Organization of Iran, Сборник съдебна практика, 2011 I-13427, точка 66

[95] Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 12 декември 2006 г., Organisation des Modjahedines du peuple d‘Iran срещу Съвет на Европейския съюз, T-228/02, точка 110. Решението не  е преведено на български език

[96] Виж Решение на Съда (голям състав), 3 септември 2008 година, Yassin Abdullah Kadi и Al Barakaat International Foundation срещу Съвет на Европейския съюз и Комисия на Европейските общности, съединени дела C-402/05 P и C-415/05 Р, Сборник, 2008 I-06351, точка 336

[97] Виж Решение на Съда (голям състав) от 18 юли 2013 г., Европейска комисия и други срещу Yassin Abdullah Kadi, Съединени дела C-584/10 P, C-593/10 P и C-595/10 P, все още непубликувано, точка 98

[98] Виж например Решение на Съда (голям състав) от 21 декември 2011 г., Френска република срещу People’s Mojahedin Organization of Iran , Дело C-27/09 P, Сборник съдебна практика, 2011 I-13427

[99] Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 14 октомври 2009 г., Bank Melli Iran срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-390/08, Сборник съдебна практика, 2009 II-03967, точка 80

[100] Пак там, точка 87

[101] Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 12 декември 2006 г., Organisation des Modjahedines du peuple d‘Iran срещу Съвет на Европейския съюз, T-228/02, точка 128

[102] Решение на Първоинстанционния съд (седми състав) от 4 декември 2008 г, People’s Mojahedin Organization of Iran срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-284/08, Сборник съдебна практика, 2008 II-03487, точка 40

[103] Решение на Първоинстанционния съд (седми състав) от 23 октомври 2008 г., People’s Mojahedin Organization of Iran срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-256/07, Сборник съдебна практика, 2008 II-03019, точка 133

[104] Решение на Общия съд (осми състав) от 19 май 2010 г., Pye Phyo Tay Za срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-181/08, Сборник съдебна практика, 2010 II-01965

[105] Точка 68 от Решението

[106] Решение на Съда (голям състав) от 18 юли 2013 г., Европейска комисия и други срещу Yassin Abdullah Kadi, Съединени дела C-584/10 P, C-593/10 P и C-595/10 P, все още непубликувано, Заключение на Генералния Адвокат, точка 5

[107] Пак там, точка 71 : „Тъй като решението за включване на лице или образувание в списъка се взема от Комитета по санкциите, съдебният контрол, провеждан в рамките на Съюза, трябва да бъде в съответствие с ограничената свобода на преценка на институциите на Съюза.“

[108] Подобно на Решение на Съда (голям състав) от 21 декември 2011 г., Френска република срещу People’s Mojahedin Organization of Iran , Сборник съдебна практика, 2011 I-13427

[109] Точка 12 от Заключението на Генералния Адвокат

[110] Точка 23 от Заключението на Генералния Адвокат

[111] Думата „контекст“ е употребена 33 пъти в Заключението

[112] Точка 18 от Заключението на Генералния Адвокат

[113] Чл. 1 от Устава на ООН

[114] Точка 16 от Заключението на Генералния Адвокат

[115] Точка 25 от Заключението на Генералния Адвокат

[116] Точка 26 от Заключението на Генералния Адвокат

[117] Точка 26 от Заключението на Генералния Адвокат

[118] Т. 70

[119] Виж в този смисъл ЕСПЧ, Решение от 13 декември 2007 г., Compagnie de navigation de la République islamique d’Iran с/у Турция, Recueil des arrêts et décisions, 2007-V, точка 81

[120] Вж например Решение на Общия съд (четвърти състав) от 7 декември 2011 г., HTTS Hanseatic Trade Trust & Shipping GmbH срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-562/10. Сборник съдебна практика 2011 II-08087

[121] Точка 92 от Решението

[122] Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 2 юли 1992 г., Dansk Pelsdyravlerforening срещу Комисия на Европейските общности, Дело T-61/89, Сборник съдебна практика, 1992 II-01931, точка 131; Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 21 март 1996 г., Frederick Farrugia срещу Комисия на Европейските общности, Дело T-230/94, Сборник съдебна практика, 1996 II-00195, точка 36; Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 11 юли 2007 г., Stichting Al-Aqsa срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-327/03, Сборник съдебна практика, 2007 II-00079, т. 65

[123] Виж в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд (втори състав) от 11 юли 2007 г., Stichting Al-Aqsa срещу Съвет на Европейския съюз, Дело T-327/03, Сборник съдебна практика, 2007 II-00079 точка 65

[124] Решение на Общия съд (четвърти състав) от 21 март 2012 г. Fulmen (T-439/10) и Fereydoun Mahmoudian (T-440/10) срещу Съвет на Европейския съюз, все още непубликувано

[125] Виж в този смисъл J.P. Jacqué,  « Primauté du droit international versus protection des droits fondamentaux : Note sous Cour de Justice des Communautés européennes, Arrêt du 3Septembre 2008 (Grande Chambre), Kadi c. Conseil et Commission (aff. jtes. C-403/05 P et C-415/05 P) », Revue trimestrielle de droit européen, 2009 (1), стр. 161-181, стр. 76

[126] Например отказ за осъществяване на съдебен контрол

 

***

Link to the summary in French language: MESURES RESTRICTIVES DE GEL DES AVOIRS ET DROITS FONDAMENTAUX – RETOUR VERS LE FUTUR?

***