ЗАЩИТА НА ОСНОВНИТЕ ПРАВА НА ЧОВЕКА ПРИ ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЕВРОПЕЙСКАТА ЗАПОВЕД ЗА АРЕСТ

· MembersOnly, АНАЛИЗИ, Български език, Всички, Наказателно право, Основни права, том VI
Print Post
Author

Решение на Съда на ЕС (Голям състав) от 29 януари 2013г. по дело С-396/11, Radu

 

Радостина Стефанова – Камишева[1]

 

 

І. Въведение

По отправено преюдициално запитване в рамките на производството по чл.267 Договор за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), на 23 януари 2013г. Съдът на Европейския съюз (СЕС) постанови решението си в делото Radu, свързано с тълкуването и прилагането на разпоредбите относно издаване на Европейска заповед за арест в светлината на Хартата на основните права и Европейската конвенция за защита правата на човека.

Имайки предвид централното мястото, което Договорът от Лисабон отреди на защитата правата на човека и имайки предвид дългия път извървян до инкорпорирането на текстовете за защита правата на човека в Договорите, решението по това дело бе чакано с интерес, тъй като считам, че то следваше да отговори на няколко съществени въпроса: Какво е приложното поле на разпоредбите относно правата на човека в рамките на Пространството на свобода, сигурност и правосъдие на Европейския съюз (Дял V ДФЕС)? До каква степен държавите – членки следва да взимат предвид спазването на основните права при изпълнение на механизмите на взаимно признаване на съдебни актове, в частност при изпълнение на Европейска заповед за арест? Предполага ли се достатъчно ниво на гарантиране и зачитане на основните права на човека от страна на държавите – членки на ЕС при изпълнение на механизмите на взаимно признаване?

Генералният адвокат (ГА) по делото, г-жа E.Sharpston, прави задълбочен анализ във връзка с горепоставените въпроси, докато Съдът ги обединява в един и дава конкретен отговор, който да подпомогне националния съд в решаването на основния спор.

ІІ. Правна рамка

Правната рамка, релевантна към настоящото преюдициално запитване, включва:

  • Договорът за Европейски съюз (ДЕС) – чл.6
  • Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата) – чл.6, чл.47, чл.48, чл.52
  • Eвропейска конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ) – чл.3, чл.5, ал.1 т.f, чл.6, ал.1 и ал.2;
  • Рамково решение 2002/584 относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите – членки, което въвежда опростена процедура за предаване на осъдени или заподозрени лица за изтърпяване на наказание или за наказателно преследване, с основна цел превръщане на Съюза в пространство на свобода, сигурност и правосъдие, в частност чл.1, чл.3, чл.4, чл.4а, чл.5, чл.8, чл.11, чл.12-15, чл.17-19, чл.23.

Важно е да се имат предвид и основните съображения, изложени в преамбюла на Рамково решение 2002/584:

„(6) Европейската заповед за арест съгласно настоящото рамково решение е първата конкретна мярка в областта на наказателното право, която прилага принципа за взаимно признаване, който Европейският съвет определя като „крайъгълния камък” на съдебното сътрудничество.”

„(10) Механизмът на европейската заповед за арест се основава на високо равнище на поверителност между държавите- членки. Нейното прилагане може да бъде спряно единствено в случай на съществено и продължаващо нарушаване на един от принципите на държавите-членки, посочени в член 6, параграф 1 от Договора за Европейския съюз…”

„(12) Настоящото рамково решение спазва основните права и се съобразява с принципите, признати в член 6 от Договора за Европейски съюз и отразени в Хартата на основните права на Европейския съюз…”

„(13) Никое лице не може да бъде предавано, експулсирано или екстрадирано, когато съществува сериозна опасност то да бъде подложено на смъртно наказание, изтезание или на друго нечовешко или унизително наказание.”

ІІІ. Факти и обстоятелства

Главното производство, в рамките на което е отправено преюдициално запитване от Апелативния съд на Констанца, Румъния (CurteadeApelConstanta), е относно изпълнение на 4 европейски заповеди за арест (ЕЗА), издадени срещу г-н CiprianVasileRadu. Г-н Radu е румънски гражданин, а европейските заповеди са издадени от германските съдебни власти, с цел провеждане на наказателно преследване за деяния, осъществяващи фактическия състав на престъплението грабеж по смисъла на румънския наказателен кодекс. Г-н Radu не дава съгласие за предаването му на германските власти.

Апелативният съд на Констанца (CurteadeApelConstanta) постановява изпълнението на три от европейските заповеди за арест с решение от 5 юни 2009г., а изпълнението на четвъртата е отказано на основание чл.4, пар.2 от Рамковото решение и съответните текстове от румънското законодателство, поради факта, че срещу г-н Radu се води наказателно производство в Румъния за същото деяние, за което е издадена заповедта. Предаването на г-н Radu е отложено до приключване на производството по това дело като му е наложена мярка за неотклонение – задържане под стража за срок от 30 дни. По реда на обжалването на посоченото решение от страна на г-н Radu, Върховният касационен съд на Румъния (ÎnaltaCurtedeCasaţie şiJustiţieaRomâniei) на 18 юни 2009г. връща делото на Апелативния съд (CurteadeApelConstanta) за ново разглеждане и постановява отмяна на мярката за неотклонение, наложена на г-н Radu, но налага определени ограничения на правото му на свободно придвижване.

В рамките на новото разглеждане на делото пред Апелативния съд, г-н Radu иска от съда да интерпретира Рамковото решение относно ЕЗА в съответствие с Хартата и ЕКПЧ, тъй като, според него, Хартата и Конвенцията към момента на приемане на Рамковото решение не са имали задължителна сила, но след влизането в сила на Лисабонския договор, на 1 декември 2009г., Рамковото решение следва занапред да се тълкува и прилага в съотвествие с тези два документа. На второ място той се позовава на принципа на реципрочност в прилагането на Рамковото решение. Г-н Radu твърди още, че правото му на справедлив съдебен процес и правото му на защита, прокламирани съответно в чл.47 и 48 от Хартата и в чл.6 от ЕКПЧ са били нарушени, тъй като не е бил изслушан преди издаването на ЕЗА. В тази връзка, той настоява, че държавата по изпълнение на ЕЗА, Румъния, има задължението да провери дали издаващата държава е спазила правата и свободите, гарантирани с Хартата и Конвенцията, преди да осъществи предаването.

При тези условия Апелативният съд на Констанца, Румъния, решава да спре производство и да отправи 6 преюдициални въпроса към Съда на Европейския съюз.

Предвид факта, че ГА E.Sharpston в структурата на своето становище следва изцяло зададените преюдициални въпроси и прави всеобхватен анализ на всеки един от тях, самите въпроси няма да бъдат изброени отделно, а ще бъдат разгледани и анализирани в хода на настоящото изложение.

ІV. Заключиението на Генералния адвокат

Анализът на ГА започва с някои предварителни бележки, касаещи допустимостта на отправеното преюдициално запитване и на отделните въпроси по него, компетентността на румънския съд да отправи преюдициално запитване и самото Рамково решение 2002/584. Взимайки предвид контекста на приемането на Рамковото решение и преследваните от него цели, ГА отчита и посочва взетите гаранции относно основните права на човека от страна на европейския законодател. Съображения 10, 12 и 13 от преамбюла на Рамковото решение представляват изрични препратки към тези права, както и чл.1, пар.3. Освен това Рамковото решение съдържа и разпоредби, насочени към защита правата на издирваното лице, посочени изчерпателно в Заключението на ГА (т.11).

С първия въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали разпоредбите на Хартата и на Конвенцията са част от първичното право на Съюза. По недвусмислен начин това е потвърдено то ГА. Според чл.6 пар.1 ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите, а според чл.6, пар.3 ДЕС „основните права, както са гарантирани от Конвенцията и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи”.

От гледна точка на момента на приемането на Рамковото решение, няма съществена промяна в начина на прилагане на основните права и принципи. Хартата още от създаването си през декември 2000г. става част от т.нар. softlaw на Съюза, видно и от цитираната от ГА практика на Съда. Що се отнася до Конвенцията, нейната роля в тълкуването и прилагането на правото на Съюза има много дълбоки корени. Освен цитираното от ГА решение по делото Stauder (дело 29/69 – т.49 от Заключението), може да се добави и решението по делото Rutili от 1975г., където СЕС за първи път директно се позовава на ЕКПЧ, което в последствие се превръща в практика (Der Grune Punkt, С-385/07 Р). Постепенно юриспруденцията относно защитата правата на човека е включена в текстовете на Договорите. Т.е. гарантираните от Конвенцията права било под формата на общи принципи на общностното право, определени като такива в практиката на Съда, било чрез изричното им определяне като такива в учредителните договори, са част от общностния правен ред още от 1969г.

Втори и трети въпрос ГА разглежда заедно, като с тях запитващата юрисдикция „иска да се установи дали лишаването от свобода и принудителното предаване на издирваното лице, които предвижда процедурата за изпълнение на европейската заповед за арест, представляват намеса в правото на свобода на лицето и дали тази намеса трябва да отговаря на изискването за необходимост и за пропорционалност, за да бъде разрешена от член 5, параграф 1 от Конвенцията и от член 6 от Хартата” (т.53).

Според ГА лишаването от свобода и насилственото предаване на лице в изпълнение на ЕЗА, особено за целите на наказателното преследване, представлява намеса в правото на свобода, така както е гарантирано в чл.5 от Конвенцията и чл.6 от Хартата. Поради тази причина задържането не трябва да бъде произволно, а напротив редица фактори следва да бъдат отчетени при постановяването му – добросъвестност, да бъде обвързано с основанието за задържане; подходящи условия и място на задържане; разумен срок на продължителността на задържането т.е. следва да се проверят условията за пропорционалност (т.62).

Четвъртият, и считам най-важният въпрос от преюдициалното запитване, е насочен към установяване възможността изпълняваща държава членка да откаже изпълнението на ЕЗА, с аргумент, че изпълненито й би довело до нарушаване или до риск от нарушаване на правата на издирваното лице.

ГА предлага решение, което е протекционистично относно правата на издирваното лице. Тя признава, че на практика, въпреки че „при бегъл прочит на рамковото решение би могло да се заключи, че подобнинарушения (независимо от техните последици във времето) не следва да се вземат предвид” (т.66), „тясно тълкуване, изключващо изцяло съображенията, свързани с правата на човека” (т.69) е неприемливо. Чл.1, пар.3 от Рамковото решение, който посочва, че то не засяга задължението за спазване на основнте права, би могъл да послужи като основание при вземането на решение за неизпълнение на ЕЗА.

Подобно на Генералния адвокат Cruz Villalón по делото I.B.(С-306/09), ГА Sharpston също приема, че ако взаимното признаване е инструмент, който стои в основата на Европейското пространство на свобода, сигурност и правосъдие, то и защитата правата на човека имат същата значимост за развитието на това пространство. В този смисъл тя заключава, че „съдебните органи на изпълняваща държава членка са длъжни да вземат предвид основните права, установени в Конвенцията и в Хартата, когато преценяват дали да изпълнят европейска заповед за арест” (т.73).

От друга страна ГА отбелязва, че неизпълнението на ЕЗА следва да бъде само в изключителни случаи. В анализа си ГА се позовава на практиката на ЕСПЧ по делото Soering (решение от 7 юли 1989), в което решение ЕСПЧ за първи път приема, че отговорността на държавата може да бъде ангажирана при вземане на решение за екстрадиране на лице, застрашено от подлагане на нечовешко или унизително отнасяне в приемащата държава по смисъла на чл.3 ЕКПЧ или застрашено от отказ от справедлив съдебен процес по смисъла на чл.6 ЕКПЧ. Така, в обощение на разгледаната практика, ГА приема като част от позитивното право принципа, че неизпълнение на екстрадирането/изпращането към друга държава би могло да бъде оправдано само по изключение „когато бежанецът е получил или има риск да получи явен отказ от справедлив съдебен процес в страната, отправила искане за предаване“ (т.75).

Взимайки предвид скорошната съдебна практика по делото NS (СЕС, NS 21 декември 2011, C-411/10 et C-493/10), относно трансфериране на лица, поискали убежище, ГА приема също, че високото ниво на взаимно доверие между държавите, на което се основава и взаимното признаване на събени актове, няма абсолютен характер.

Предид всичко гореизложено ГА приема, че в отговор на четвъртия въпрос следва да се посочи, че ”компетентният съдебен орган на държавата, изпълняваща европейска заповед за арест, може да отхвърли искането за предаване, без да наруши задълженията, установени в Учредителните договори и в другите разпоредби на общностното право, в случаите, когато е доказано, че човешките права на лицето, чието предаване се иска, са били нарушени или ще бъдат нарушени в хода на процедурата за предаване или в резултат от нея. Такъв отказ обаче ще бъде допустим само при изключителни обстоятелства. В случаи, които се отнасят до членове 5 и 6 от Конвенцията и/или членове 6, 47 и 48 от Хартата, съответното нарушение трябва да бъде такова, че да унищожава из основи справедливостта на процеса. Лицето, което твърди, че е извършено нарушение, трябва да убеди компетентната да вземе решение инстанция, че възраженията му са по същество основателни. Минали нарушения, които може да бъдат поправени, не са основание за подобно възражение.”

В отговора на петия въпрос, който между другото е подкрепен с недвусмислена практика от страна на СЕС (Виж решение по дело 232/78), ГА приема, че неизпълнение на ЕЗА не може да се обоснове с липсващо или неправилно транспониране на рамковото решение от страна на издаващата държава, без с това да се нарушат задълженията по Учредителните договори и другите разпоредби на правото на ЕС.

Шестият въпрос, относно съвместимостта на определени разпоредби от националното право с Конвенцията и Хартата, както относно транспонирането на рамковото решение, ГА намира за недопустим, тъй като „съгласно установената съдебна практика (С-489/09) в рамките на производството по чл.267 ДФЕС Съдът няма за задача да се произнася по съответствието на националните разпоредби с правото на Съюза” (т.106).

V.Решението на Съда

Съдът не следва нито направения анализ от ГА, нито структурата на отправените до него въпроси. Съдът преформулира отправените 6 въпроса като ги свежда до един, а именно относно възможността да се откаже изпълнение на ЕЗА, издадени с цел провеждане на наказателно преследване с мотива, че издаващите съдебни органи не са изслушали издирваното лице преди издаването на ЕЗА. Така по – общите въпроси, формулирани от румънската запитваща юрисдикция, са приведени до един съвсем конкретен.

Освен това Съдът приема петия въпрос, относно прилагане принципа на реципрочността за недопустим поради хипотетичност, тъй като Рамково решение 2002/584 е транспонирано от Федерална република Германия към момента на издаване на европейските заповеди за арест. Съдът от друга страна допуска шестия въпрос, който според ГА би следвало да бъде обявен за недопустим.

Още в самото начало на решението си (т.28), Съдът ограничава неговия обхват като изрично определя, че то се отнася единствено до ЕЗА, издадени с цел да се проведе наказателно преследване, а не и за такива, издадени с цел да се изпълни присъда за лишаване от свобода.

След това, преди да разгледа поставения въпрос по същество, Съдът определя, че релевантният документ за позоваване относно защитата правата на човека е не ЕКПЧ, а Хартата за основните права на ЕС (т.32) и подчертава целта на въведения с процедурата по издаване на ЕЗА механизъм (т.33). ЕЗА улеснява и ускорява съдебното сътрудничество, в частност при предаването на лица, и се основава на принципа на взаимно признаване на съдебни решения, в рамките на което държавите трябва да имат висока степен на взаимно доверие. Така държавите по принцип са длъжни да изпълнят ЕЗА. Съдът, както и в цитираната практика, и сега приема, че основанията за отказ да се изпълни ЕЗА, посочени в чл.3, чл.4 и чл.4а са изчерпателно изброени. Дори чл.4а да предвижда възможността държава – членка да откаже да изпълние ЕЗА при нарушаване правата на издирваното лице по време на съдебния процес, то това се отнася сяма до случаите на издадена ЕЗА за изпълнение на присъда лишаване от свобода, но не и за провеждане на наказателно преследване (т.38).

Така Съдът на ЕС отхвърля претенцията на г-н Radu, според която изпълняващата държава може да откаже изпълнение на ЕЗА с мотив, че издирваното лице не е било изслушано преди издаването на заповедта. Приемането на тази хипотеза, според Съда, би „провалило самата система за предаване, предвидена от Рамково решение 2002/584, и следователно осъществяването на пространството на свобода, сигурност и правосъдие, след като, по-специално с цел да се избегне бягството на съответното лице, такава заповед за арест трябва да има определен изненадващ ефект.” (т.40)

За по – голяма убедителност на това твърдение, Съдът припомня, че членове 8, 13 и 15 от Рамковото решение предоставят на издирваното лице определен брой гаранции, именно и чрез въвеждането на правото да бъде изслушан в изпълняващата държава.

Европейският съдия така се ограничава до стриктното прилагане на Рамковото решение и отказва да се произнесе по-генерално относно прилагането на системата за защита правата на човека в процедурите, въвеждащи механизмите на взаимно признаване между държавите – членки на Съюза. Подходът на Съда е произнасяне с оглед на конкретния проблем в главното дело, за да бъде постигната и целта на преюдициалното запитване, а именно улесняване на националната юрисдикция в решаването на основния спор пред нея.

VІ. Коментар

Това решение представлява особен интерес на фона на натрупаната до момента юриспруденция и законодателни изменения във връзка със защитата правата на човека в рамките на Европейския съюз. Съдът, преформулирайки въпросите, отправени до него, не дава отговор на четвърти въпрос и не следва заключението, дадено от ГА E.Sharpston.

Всъщност това не са непознати явления за практиката на Съда: Съдът може да обединява или разделя въпроси, да ги допълва, да тълкува правна норма, за която не е питан (106/77 Simmenthal), да трансформира въпроси (С-334/95); от друга страна Съдът не е обвързан от заключението на ГА, както и от досегашната си практика.

Появата обаче на тези явления в съвкупност, както и обхвата на разглежданата материя, правят разгледжаното решение особено интересно.

Ще се спра последователно на поставените в увода на настоящото изложение въпроси, които не намериха своя отговор в решението на Съда.

  • Какво е приложното поле на разпоредбите относно правата на човека в рамките на Пространството на свобода, сигурност и правосъдие на Европейския съюз?

На първо място следва да се припомни, че основните принципи на правото, в частност и защитата правата на човека, са с ранг на конституционни норми в европейския правен ред (виж решение по дело Kadi от 30.09.2008г. (C-402/05 P) и по дело Audiolux от 15.10.2009г. (C-101/08)).

На второ място, следва да се отчете и фактът, че след приемането на механизма на Европейската заповед за арест и особено след влизането в сила на договора от Лисабон, се наблюдава постепенно и поетапно засилване на акцента към запазване и зачитане на правата на човека в рамките на този механизъм. В този смисъл са и Резолюция на Съвета от 30 ноември 2009г. относно Пътна карта за укрепване на процесуалните права на заподозрени лица или на обвиняеми в рамките на наказателното производство (ОВ С 295, 4.12.2009г., стр.1 – „Същевременно бе постигнат сериозен напредък в съдебното и полицейското сътрудничество в областта на мерките за улесняване на наказателното преследване. Вече е време да се пред приемат действия за подобряване на баланса между тези мерки и защитата на процесуалните права на лицата”), и Докладът на Комисията по прилагане на ЕЗА от 2011г. (СОМ(2011)175): „Държавите-членки, европейски и национални парламентаристи, групи на гражданското общество и отделни граждани изразиха известни опасения, свързани с дейстивето на европейската заповед за арест и по – специално с нейното въздействие върху основните права. … Наскоро Комисията прие стратегия за осигуряване на съблюдаването на Хартата на основнитеправа на ЕС и тази стратегия ще направлява подхода към всички нови или съществуващи законодателни и незаконодателни инициативи (включително европейската заповед за арест), както и подхода на държавите-членки при изпълнение или прилагане на рамковото решение на Съвет.”.

От друга страна, фактът че механизмът на европейската заповед за арест следва да се тълкува и прилага в съответствие със защитата на правата на човека, е изрично посочен в преамбюла на Рамковото решение. В този смисъл е заключението на ГА – т.36, 37, 38, 70, 73, както и заключение на ГА CruzVillalon по дело I.B. C‑306/09).В преамбюла на Рамковото решение относно ЕЗА се съдържат допълнителни основания за отказ за изпълнение и според съдия Павлина Панова (Европейската заповед за арест и правата на засегнатото от нея лице, сп. Адвокатски преглед, Брой 7, 2008 г.): „Макар основните права на човека да не са сред изрично предвидените основания за отказ по чл. 3 и чл. 4 от РР за ЕЗА (респ. чл. 39 и чл. 40 от нашия Закон за екстрадицията и европейската заповед за арест – ЗЕЕЗА), РР за ЕЗА съдържа разпоредби и в тази насока, превръщайки ги в самостоятелни основания за отказ. Преамбюлът на РР за ЕЗА няма силата само на обяснителни бележки към съдържанието на РР за ЕЗА, но и съдържа своебразни допълнителни норми. Именно те могат да се разглеждат като самостоятелна група основания за отказ[2].” Това становище обаче не съответства на постоянната практика на Съда, според която основанията за отказ за изпълнение на ЕЗА са изчерпателно посочени в чл. 3, 4 и 4а от Рамковото решение.

В съответствие със становището на съдия Павлина Панова може да се цитира решение на Софийски апелативен съд (САС) по ВНЧД № 205/2007г., в което, наред с разглеждането на наличието на основанията за отказ да се изпълни ЕЗА по чл.39 и 40 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА), който възпроизвежда съответните разпоредби на Рамковото решеиние, се отчита също и че „Няма данни, от които да се направи извод, че в издаващата /родната му/ държава лицето би могло да бъде подложено на насилие, изтезание или друго нечовешко отношение, както и че няма да му бъдат гарантирани правата в наказателния процес, които предвижда българският НПК”.

Съдът на Европейския Съюз приема, че в Рамковото решение относно ЕЗА се съдържат достатъчно гаранции за изслушване на лицето в изпълняващата държава-членка (т.42 от Решението на Съда) и че неизслушването на издирваното лице в издаващата държава членка преди издаването на тази заповед за арест не може да се приеме като основание за отказ да се изпълни ЕЗА за провеждане на наказателно преследване.

Подобно тълкуване на разпоредбите на ЗЕЕЗА може да се види и в решение на Софийски апелативен съд по делоВНЧД № 56/2009 год.[3]

Според мен е безспорно мястото, което имат правата на човека в рамките на механизмите за взаимно признаване на съдебни решения, но ако излезем извън обхвата на конкретния казус, въпросът дали незачитането на правата на човека може да послужи като основание за отказ на изпълнение на ЕЗА не следва да се приема за затворен с това решение.

  • До каква степен държавите – членки следва да взимат предвид спазването на основните права при изпълнение на механизмите на взаимно признаване на съдебни актове, в частност при изпълнение на Европейска заповед за арест?

Всъщност този въпрос се отнася главно до взаимното доверие между държавите в рамките на механизмите на вазимно признаване и до презумпцията за високо ниво на защита на правата на човека във всяка една от тях.

В решението си по делото Radu, Съдът на ЕС на няколко места подчертава целта на въвеждането на механизма на ЕЗА, и че взаимното доверие стои в основата на успешното му осъществяване. Това е потвърдено и в заключението на ГА.

От друга страна обаче с решение по делото N.S.(С-411/10), Съдът посочва, че системата на предоставяне на убежище, в рамките на ЕС не може да функционира на основата на „необорима презумпция”, че всички държави – членки спазват основните права на Съюза (т.105). Подобно е становището на ГА SHARPSTON, коятов т.41 от заключението си по делото Raduприема, че „Макар резултатите от усилията на държавите членки да спазват задълженията си в областта на защитата на правата на човека да са похвални, те не са безукорни. Не може да се предположи, че само защото се иска предаване на издирваното лице от друга държава членка, човешките му права ще бъдат автоматично гарантирани при пристигането му там”. В този смисъл е и раздел 4 от Доклада на Комисията по прилагане на ЕЗА от 2011г. (СОМ(2011)175): „От въпросите, повдигнати във връзка с функционирането на европейската заповед за арест изглежда, че въпреки че правото и наказателните процедури във всички държави- членки са подчинени на стандартите на Европейския съд по правата на човека, често има известни съмнения относно адекватността на стандартите в различни части на ЕС”.

Вярно е, че принципът на взаимно признаване, който е в основата на текста на Рамковото решение, предполага високо ниво на доверие между държавите – членки (виж решение на САС по дело ВНЧД № 205/2007г.[4]). Вярно е също така, че това доверие е от изключително значение за развитието на Пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Именно поради това Съдът е особено загрижен да се минимизира възможността за подкопаване на доверието между държавите – членки. Така, за да избегне появата на домино ефект относно принципа на взаимно признаване и за предпазване на европейското наказателно право, Съдът стига до приемането на настоящото решение. В конкретния спор по главното производство няма основание да се смята, че неизслушването на г-н Radu преди издаването на ЕЗА е съществено нарушение на неговите права, което да обуславя отказ за изпълнението на заповедите. Но считам, че това решение не следва да се тълкува като възпиращо националните юрисдикции да обсъждат и да приемат като основание за отказа за изпълнение на ЕЗА „наличието на такъв недостатък в съдебния процес, унищожаващ из основи справедливостта му” (т.83 от Заключението на ГА).

Предвид всичко гореизложено, националният съд е натоварен с нелеката задача да балансира между принципа за взаимно признаване и зачитането правата на човека. Наличието на обосновано и доказано предположение за нарушение на правата на човека би следвало да бъде прието като мотив за отказ за изпълнение на ЕЗА, но само в изключителни случаи и без това да води до накърняване на високата степен на доверие между държавите – членки. Тежестта на доказване на такова нарушение би следвало да пада върху страната, която го твърди, а самите механизми биха варирали според твърдяното нарушение във всеки конкретен казус.

 

 ***

Link to the summary in French language: LES DROITS FONDAMENTAUX DANS LE CADRE DE L’EXECUTION D’UN MANDAT D’ARRET EUROPEEN

***

 

[1] Магистър по Право на Европейски съюз, програмен координатор в Национален институт на правосъдието. В настоящия анализ е представено личното мнение на автора.

[2]S. deGroot, Mutualtrustin(European) extraditionlaw, HandbookontheEuropeanArrestWarrant, T.M.C. AsserPress, 2005, p. 83-97.

[3] „Законосъобразни са и изводите на окръжния съд, че не е налице нито едно от основанията да бъде отказано изпълнението на Европейската заповед за арест по чл. 39 от ЗЕЕЗА… Правилна е и преценката, че не съществуват и основанията на чл. 40 от ЗЕЕЗА, при които съдът може, но не е длъжен да откаже изпълнението на Европейската заповед за арест… Действително разпоредбата на чл. 41, ал. 1 от ЗЕЕЗА изисква представянето на гаранции от издаващата страна, когато лицето не е знаело за наказателното преследване срещу него, но наред с посоченото условие, кумулативна предпоставка за изискването на такива от РБ в качеството и на изпълняваща държава е и осъждането на лицето с влязъл в сила съдебен акт задочно, без негово участие в наказателното производство. Европейската заповед за арест – предмет на първоинстанционното съдебно решение попада под съвсем различна хипотеза – тя е издадена за осъществяване на наказателното преследване, а не за изпълнение на наказание лишаване от свобода, наложено с влязла в сила присъда, поради което е ирелевантно обстоятелството, че Л. Й. не е бил уведомен за образуване на наказателното производство в Р. Италия и не е знаел за повдигнатото срещу него обвинение…”

[4] „Настоящият състав отчита обстоятелството, че Полша е страна-членка както на ЕС, така и на Съвета на Европа, страна е по Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКПЧОС/ и няма основание да се счита от съд на изпълняващата държава, че тя чрез своите органи на правосъдието ще допусне нарушаване на човешките права, които се е ангажирала за зачита и гарантира, както и нормите на провеждане на справедлив наказателен процес по чл.6 от ЕКПЧОС.”