Проф. д-р Жасмин Попова[1]
Общи бележки
В контекста на все по-сериозни различия, както във визиите относно бъдещото развитие на Съюза, така и в икономическия потенциал на неговите държави членки, въпросите, свързани с отделните проявни форми на диференцирана интеграция, в т.ч. засиленото сътрудничество, придобиват особена актуалност. Факт е, че едва през последните 2-3 години, правната фигура на „засиленото сътрудничество“, нормативно закрепена в първичното право още от Договора от Амстердам от 1999 г., намери реален практически израз в три различни области, някои от които – със значително политическо и икономическо измерение. В началото на 2013 г. съдебната институция на ЕС, сезирана от две държави членки, за пръв път се произнесе по същностни въпроси, свързани със законосъобразността на прието решение на Съвета за разрешаване на засилено сътрудничество в определена област (създаването на единна патентна закрила).
Независимо от съвсем кратката история на практическото реализиране на засиленото сътрудничество, проблематиката, свързана с различните модалитети на диференциацията на европейския интеграционен процес, никога не е преставала да занимава както политическите, така и академичните среди. Това е така, защото още от самото си създаване през 1957 г. общностният метод никога не е изключвал напълно известна степен на диференциация по отношение на ритъма и обхвата на интеграционните процеси, при условие, че тя се схваща като крайно, извънредно и временно средство, и се реализира при запазване на общите принципи и цели на европейското обединение[2]. Съвсем логично инициативите за диференциация се активизират предимно в периоди, предхождащи присъединяването на нови държави към Общностите, респ. Съюза. Така идеята за диференцирана интеграция, съществува далеч преди нормативното закрепване в учредителните договори на възможността за упражняване на законодателна компетентност от няколко, а не от всички държави членки, с цел засилване на сътрудничеството в определени сфери на дейност. В течение на годините тази идея се изразява от политици[3], анализатори и представители на академичните среди чрез множество метафорични термини като “променлива геометрия” ,”твърдо тяло”, “Европа на две скорости”, “Европа на различни скорости”, „Европа à lacarte“, “гъвкавост”, “диференцирана интеграция”, “по-тясно сътрудничество”, “засилено сътрудничество” и пр., като самата терминология е предмет на широк политически дебат и научни дискусии [4]. С основание някои автори отбелязват, че макар и на пръв поглед въпросните термини да се отнасят до едно и също явление, в действителност те изразяват различни схващания за неговото естество, цел и съотношение с “нормалната” интеграция в ЕС от 27 (а от 1 юли 2013 г. 28) държави членки. Оттук и изводът им, че тези различни схващания предопределят различно тълкуване на разпоредбите, регламентиращи диференцираното сътрудничество, като тенденцията към все по- разширителното им тълкуване в крайна сметка би довела до по-голяма хетерогенност и фрагментация на правото на ЕС[5]. Динамиката и развитието на европейската интеграция обаче не рядко са съпроводени от необходимостта от търсене на равновесие между противоречиви интереси и формулата на засиленото сътрудничество е показателен пример в тази насока.
Предмет на настоящото изследване е само една от формите на диференцирана интеграция в рамките на общностната институционална система. Извън неговия обхват остават редица формули, благодарение на които е бил и продължава да се реализира на практика напредъка в интеграционния процес – както случаите на засилена интеграция между държавите членки извън системата на Съюза (т.е. чрез класическите международни споразумения на международното право)[6], така и хипотезите, изрично уредени в учредителните договори и Протоколи и Декларации към тях, част от първичното право на Съюза (случаите на т. нар. opting out и т. нар. in–builtclosercooperation[7]- предварително заложено по-тясно сътрудничество или т.нар. primaryflexibility[8] ). Те са предвидени за пръв път в Договора от Маастрихт, който установява диференциран подход в участието в две общностни политики, без обаче да формулира общо условията и принципите за използуването му. Двете хипотези в ДЕС от Маастрихт, впоследствие доразвити чрез съгласувани изменения на Договорите, са:
– изграждането на икономическия и паричен съюз, който преминава през три етапа, като участието в третия етап е обусловено от изпълнението на определени критерии и може да се реализира в различно време от отделните държави членки, и
– Протоколът относно социалната политика, който позволява прилагането на по-интегрирана социална политика от част от държавите членки (11 от тогавашните 15).
Понастоящем т.нар. “inbuiltcloserco-operation” (или „primaryflexibility“), участието в което зависи от спазването на определени критерии от държавите членки, включва Еврозоната[9]и Шенгенското сътрудничество[10].
И накрая, статията не третира и въведената в Договора от Лисабон фигура на “постоянно структурирано сътрудничество” в рамките на Съюза, чийто режим е уреден в чл. 46 ДЕС в съответствие със специален Протокол, приложен към Договорите. Този вид сътрудничество визира общата политика за сигурност и отбрана и може да бъде установено от тези държави членки, чиито военни способности отговарят на по-високи критерии и които поемат ангажименти в областта на военния капацитет. Следва да се отбележи, че в съответствие с клауза optoutДания изобщо не участва в сътрудничеството в областта на отбраната.[11]
В структурен план, след кратък обзор на историческото развитие на правната уредба, изложението представя приложното поле, условията и процедурните изисквания за реализиране на сътрудничеството, практическото му приложение, както и позицията на Съда по някои от тези елементи.
I.ПРАВЕН РЕЖИМ
1.Първоначалната уредба в Договора от Амстердам
По общ начин възможността за някои държави членки да напредват в интеграционните процеси по-бързо от други, се формализира за пръв път в Договора от Амстердам (по инициатива на френско-немския “мотор” на интеграцията[12]), като използваният от европейския законодател термин е неутралният израз “засилено сътрудничество“[13]. Основният мотив за неговото нормативно закрепване е желанието да се избегне реалният риск от забавяне или даже парализа на процеса на европейското изграждане, предимно в контекста на тогава предстоящото разширяване на ЕС. На перспективата за блокиране на процесите или на интеграция “по най-малкия общ знаменател” се противопоставя възможността някои държави да използват институционалната и правна рамка на Съюза, за да задълбочат интеграцията в определени сфери на дейност. Макар и да звучи парадоксално, водещата идея е, че диференциацията може да бъде използвана като средство за стимулиране на засилена интеграция, но не с участието на всички държави членки.
По дефиниция засиленото сътрудничество предпоставя диференциация на acquiscommunautaire, т.е. различие в правото на ЕС, приложимо по отношение на отделни държави членки. Правните актове, приети в рамките на засиленото сътрудничество, по своята правна същност и правни последици са идентични с всички останали актове на ЕС, но са с ограничено териториално приложение единствено по отношение на участващите държави. Този краен резултат в никакъв случай не е в съзвучие с един от основополагащите принципи на европейското изграждане – принципът за единството и еднообразността на неговото право. Очевидно това е компромисно решение и известно отстъпление от горепосочения принцип, наложено от различията в подхода и визията на отделните държави относно развитието на европейския интеграционен процес и продиктувано от съображения за ефикасност, реализъм и прагматизъм.
По начало диференциацията е резултат било на волята на определени държави членки, израз на техните национални интереси, било на причини от обективен характер (например случаите, в които дадена държава не отговаря на конкретни критерии, изискуеми за участие в определена дейност). Така засиленото сътрудничество, уредено в Договора от Амстердам, е способ, който позволява на няколко държави членки да влязат в по-тясно сътрудничество в определени области, по отношение на които не всички държави членки имат готовност, желание, интерес или потенциал да участват на дадения етап, като реализират това сътрудничество в институционалната рамка на Договора – т.е. чрез институциите, правото и процедурите на ЕС, при запазване на съществуващия институционален баланс и контрола на Съда на ЕС. Без съмнение такъв инструмент е особено необходим в рамките на един доста хетерогенен Съюз от 28 или повече членове, при условие на пълно съблюдаване на общата институционална рамка и съществуващата правна регламентация.
Засиленото сътрудничество е опит да се даде политически отговор на растящата хетерогенност на Съюза, без това да наруши солидарността между държавите членки. Реален риск, произтичащ от тази хетерогенност, е рискът от блокиране на интеграционните процеси предвид различията в политическите очаквания и намерения на държавите членки в ситуации на законодателен процес, основан все още в значителна степен на принципа на единодушие в Съвета. Но от друга страна възниква въпросът, ако хетерогенността на държавите членки е пречка за развитие на интеграцията, не остава ли основната цел „все по-тесен съюз между народите на Европа“ утопично пожелание и не е ли това признание за неуспеха на досегашния модел на ЕС?
За да компенсира в известна степен противоречивия характер на формулата за диференцирано третиране, европейският законодател я обуславя от доста сложна система от условия и предпоставки, създадена, за да гарантира равновесието между участващи и неучастващи държави членки, което без съмнение създава трудности по нейното практическо прилагане.[14] Така политическите и правни изисквания, установени в първичното право, които са разгледани по-долу, имат за цел да ограничат рисковете от нарушаване на солидарността между държавите членки и от фрагментация на общностното правно пространство, като рискове иманентно присъщи на всяка форма на диференциация. Същевременно, крайната цел на задълбочаването на интеграцията между няколко държави членки в конкретна област е да се насърчат и останалите държави членки да се присъединят в последващ момент към тази интеграция.
Първоначалната уредба на ДЕС от Амстердам съдържа някои елементи, които затрудняват практическото използване на засиленото сътрудничество:
– Такъв елемент е например предоставеното право на вето на нежелаещите да участват по причини, формулирани по много общ начин: всяка държава членка може да блокира засиленото сътрудничество, позовавайки се на “важни причини на националната политика” (т.е. чисто вътрешни причини, свързани с национален интерес). С такова широко понятие няма как да се ограничи възможността на дадена държава по вътрешно-политически причини да препятства упражняването на засилено сътрудничество от други държави членки.
– Въведено е изискване за участие на най-малко мнозинство от държавите членки , кворум, прекалено голям при Съюз с повече от 15 члена.
– Приложното поле на засиленото сътрудничество в ДЕС от Амстердам са само първият и третият стълб (при тогавашната стълбова структура на Съюза); общата политика по външни отношения и сигурност е изключена от обхвата му.
Тези нормативни препятствия са основните съображения Европейският съвет във Фейра през юни 2000 г. да разшири мандата на междуправителствената конференция за ревизия на ДЕС, включвайки освен нерешените въпроси от Амстердам /т.нар. left-overs/, също и въпроса за засиленото сътрудничество, което, според Резолюцията на Европейския парламент от април 2000 г., “трябва да стане гравитационна сила, която да позволи на Съюза да се развива“.
2.Действащият правен режим (Договорът от Лисабон)
Договорът от Лисабон въвежда съществени изменения в режима, установен в ДЕС от Амстердам и в ДЕС от Ница, в посока опростяване на процедурите и премахване на част от неподходящите разрешения, описани по-горе. Основният текст в материята, дефиниращ принципите и целите на засиленото сътрудничество, е чл. 20 ДЕС, конкретизиран с условията за осъществяването му, уредени в специалните разпоредби на дял ІІІ ДФЕС (чл.326-334). Анализът на действащата правна уредба дава възможност да се очертаят следните характерни белези на разглежданата форма на сътрудничество:
2.1.Цели и принципи
Целта на засиленото сътрудничество е задълбочаване на интеграционните процеси, защита на интересите на Съюза и подпомагане осъществяването на неговите цели; то е отворено за всички държави членки по всяко време, при условие, че се зачитат евентуалните условия за участие, определени в решението за разрешаването му, както и приетите в тази насока актове (чл. 20, §1, ал. 2 ДЕС). Засиленото сътрудничество не може да бъде използвано като средство за раздробяване или за отслабване на Съюза, нито да е в противоречие с неговите принципи, цели и интереси, тъй като крайната цел е постепенното включване и присъединяване на неучастващите държави в осъществяването му .
Основният принцип за упражняване на компетентност в рамките на засиленото сътрудничество е то да се извършва в институционалната и законодателна рамка на Съюза и да запазва нейното единство. Това предполага участието на пълния състав на всички институции на Съюза (освен на Съвета) и съблюдаването на предвидените в първичното право процедурни правила за провеждане на нормотворческия процес при реализирането на сътрудничеството, както и забрана за създаване на структури и процедури, непредвидени в институционалната и правна рамка на Съюза. С други думи, както изрично указва чл. 326, §1 ДФЕС, “Засиленото сътрудничество се осъществява в съответствие с Договорите и с правото на Съюза “.[15]
2.2.Приложно поле
Засиленото сътрудничество може да бъде установено само за области, които не попадат в изключителната компетентност на Съюза (дефинирани в чл. 3 ДФЕС). Естествено е в сфери, в които държавите членки са прехвърлили компетентността си на Съюза, те да не могат да използват формулата на засиленото сътрудничество. В случай на несъгласие на всички държави членки с необходими промени в правната уредба (първична или производна) на област от изключителната компетентност на Съюза, изискваща единодушие, единственият възможен способ за вземане на решение е сключването на междуправителствено споразумение извън рамката на Съюза. Така например поради противопоставянето на Обединеното Кралство на изменение на Договорите с въвеждане на правила, свързани с фискалната политика, се стигна до сключването през м. март 2012 г. на отделен междуправителствен договор за стабилност, координация и управление в Икономическия и паричен съюз (т. нар. Фискален пакт). Тъй като тази дейност попада в изключителната компетентност на Съюза, държавите членки бяха принудени да прибягнат до класическата междуправителствена договорна процедура, уредена от правилата на класическото международно право, като крайната им цел е новият международен договор, подписан от 25 държави членки, да стане част от правото на ЕС в рамките на 5 години след ратифицирането му.
Засиленото сътрудничество не може да засяга вътрешния пазар, нито икономическото, социално и териториално сближаване; упражняването му не може да представлява пречка или дискриминация спрямо търговията между държавите членки, нито да предизвиква нарушения на конкуренцията между тях. Същевременно засиленото сътрудничество трябва да е съобразено с основополагащия принцип на предоставена компетентност и не би могло да обхваща инициативи и дейности излизащи извън сферата на дейност на Съюза.
Общата външна политика и политиката за сигурност попада изцяло в предметния обхват на засиленото сътрудничество, като разкрива известни различия по отношение на процедурните изисквания, които ще бъдат посочени по-долу.
Договорите предвиждат специална хипотеза (чл.82, §3, ал.2 ДФЕС) на засилено сътрудничество в областта на съдебното сътрудничество по наказателно правни въпроси и в частност приемането на директиви за установяване на минимални правила относно отделни аспекти на наказателното производство с цел улесняване на взаимното признаване на присъдите и съдебните решения, както и на полицейското и съдебно сътрудничество по дела с трансгранично измерение. В случай на разногласие между държавите членки по приемането на проект за подобна директива, цитираният текст урежда предпоставките за установяване на засилено сътрудничество по въпроса от желаещите държави.
2.3.Условия за разрешаване на засилено сътрудничество. Понятие за „крайна мярка“ и „разумен срок“
В съответствие с чл. 20, § 2 ДЕС Съветът може да разреши засилено сътрудничество само като „крайна мярка“, след като установи, че целите на това сътрудничество не могат да бъдат постигнати „в разумен срок“ от Съюза като цяло. Нито условието за „крайна мярка“, нито понятието „разумен срок“ имат легални дефиниции в Договорите и могат да бъдат обект на различно тълкуване.
Ясно е, че засиленото сътрудничество е предвидено да се използва само след като възможностите за регламентиране на дадена дейност, предвидени в Договорите, са изчерпани. За това е необходимо Съветът, като институцията, оправомощена да разрешава прибягването до тази формула на диференцирана интеграция, да установи невъзможност за постигане на неговите цели в разумен срок от Съюза като цяло (чл. 20, §2 ДЕС). Формулата “крайна мярка” предполага да са били направени достатъчно сериозни демарши за постигане на съгласие, като на практика “разумният ” срок може да обхване доста дълги времеви периоди (5-10 години).
Един от основните въпроси, на които е бил призван да отговори Съдът по вече посочения първи и засега единствен казус по темата (съединени дела С-274/11 и С-295/11), е именно дали са спазени тези условия, които обуславят валидността на засиленото сътрудничество. Жалбоподателите (Испания и Италия) поддържат, че в случая нормативно установените предпоставки не са налице, тъй като не са били изчерпани възможностите за преговори между всички заинтересовани страни. Ответникът по делото (Съветът), напротив, изтъква че след изключително дълги преговори се е стигнало до напълно безизходно положение и практическа невъзможност да се постигне съгласие.
В заключението си по делото от 11.12.2012 г. генералният адвокат Вot посочва, че условието „крайна мярка“ „явно не означава непременно да се констатира отхвърляне след гласуване на законодателно предложение, а наличие на действително блокиране, което би могло да настъпи на всички равнища на законодателния процес и свидетелства за невъзможността да се постигне компромис. Ето защо засиленото сътрудничество би било средство, използвано като крайна мярка, когато се окаже, че чрез обичайната законодателна процедура не може да се постигне никакъв компромис“ (т.111).
Както генералният адвокат, така и Съдът обуславят становищата си в светлината на широкото право на преценка, с което разполага Съветът относно условията за крайна мярка и разумен срок.[16]
2.4.Минималният брой държави
Минималният брой държави, необходим за формиране на засилено сътрудничество, е фиксиран на 9, независимо от общия брой на държавите членки на ЕС. За отбелязване е ясната тенденция за намаляване на изискуемия минимален брой държави, тъй като преди Договора от Лисабон този брой е бил 8 от общо 15 държави членки, т.е. повече от 50%, до 1 юли 2013 г. е 9 от 27, т. е. 1/3, а след присъединяването на Хърватия от 1.07.2013 г. този процент става още по-малък.[17] Същевременно предвиденият брой държави е достатъчен, за да се гарантира, че диференциацията няма да се превърне в инструмент за блокиране в ръцете на малка група държави. Без съмнение колкото е по-голям броят на участващите, толкова по-големи са гаранциите за действителната необходимост и целесъобразност от предприеманата инициатива.
Комисията и държавите членки, които вече участват в засиленото сътрудничество, гарантират, че възможно най-голям брой от останалите държави ще бъдат насърчавани да вземат участие в него. От друга страна, държавите членки, неучастващи в засиленото сътрудничество, не могат да възпрепятстват прилагането на сътрудничеството от държавите, които участват в него; те не разполагат с право на вето, което по самата си същност противоречи на необходимостта от преодоляване на ситуации, блокиращи процеса на вземане на решения.
Разходите, произтичащи от прилагането на засиленото сътрудничество (с изключение на административните разходи на институциите) се поемат от участващите държави членки, освен ако Съветът не вземе друго решение (с единодушие на всички членове и след консултация с Европейския парламент (чл.332 ДФЕС).
3.Процедурни изисквания за установяване на засилено сътрудничество
Процедурните правила, уредени в чл. 329 ДФЕС, разкриват известни различия в зависимост от областта на засиленото сътрудничество. По начало и при липса на специфична уредба за определени области, разрешението да се пристъпи към засилено сътрудничество се дава с решение на Съвета, прието с квалифицирано мнозинство, по предложение на Комисията и след одобрение на Европейския парламент, по инициатива на желаещите държави членки. Независимо от решаващата роля на Съвета в рамките на посочената процедура и трите въвлечени институции са призвани да направят съответни политически преценки и избор.
Процедурата се задейства по искане на желаещите държави, отправено до Комисията, в което те уточняват обхвата и целите на инициативата си. Комисията приема предложение за установяване на засилено сътрудничество по нормалната процедура на вземане на решения от тази институция, т.е. с обикновено мнозинство. В това предложение тя извършва проверка, за да установи дали предлаганото сътрудничество отговаря на императивните условия, предвидени в Договорите. Ако Комисията реши да не подкрепи инициативата на държавите, тя ги уведомява за съображенията си. При гласуване на одобрението в Европейския парламент право на вот имат всички депутати, включително тези от държавите, които няма да участват в сътрудничеството. Общото правило за начина на вземане на решение с квалифицирано мнозинство от Съвета се съдържа в чл. 329, § 1 ДФЕС. Този избор на авторите на учредителните договори препятства възможността една или повече държави да блокират установяването на засилено сътрудничество.
В сферата на външната политика и сигурността искането на желаещите държави членки се отправя до Съвета (а не до Комисията). То се предоставя както на Комисията, така също и на Върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, който дава становище относно съответствието на предвиденото сътрудничество с общата политика по външни отношения и сигурност, докато Комисията дава становище относно съответствието с другите политики на Съюза. Искането се изпраща само за сведение (а не за одобрение) на Европейския парламент, като решението се взима от Съвета с единодушие, а не с квалифицирано мнозинство (чл. 329, §2 ДФЕС).
Договорите уреждат и две специфични процедури за установяване на засилено сътрудничество – за създаване на европейска прокуратура и в областта на полицейското сътрудничество, при които не се прилага условието за „разумен срок“, а нормативно фиксирани срокове, а в процедурата е въвлечен и Европейският съвет. Така, що се отнася до учредяването на Европейската прокуратура, чл. 86, §1, ал.2 и 3 ДФЕС предвижда, че при липсата на единодушие относно създаването на този орган, група от най-малко 9 държави членки може да поиска отнасянето на проекта за регламент до Европейския съвет, като процедурата пред Съвета се спира. В срок от 4 месеца, ако не се постигне съгласие и ако най-малко 9 държави членки желаят да установят засилено сътрудничество на базата на този проект, те информират за това Съвета, Парламента и Комисията. В такъв случай разрешението да се пристъпи към засилено сътрудничество се счита за предоставено. Идентична е процедурата, предвидена в чл.87, §3, ал. 2 и 3 ДФЕС относно сферата на полицейското сътрудничество и в чл. 82, §3 относно приемането на директива относно взаимното признаване на присъдите и съдебните решения по наказателно правни въпроси с трансгранично измерение.
4.Нормотворческият процес в рамките на засиленото сътрудничество
С решението за разрешаване на засилено сътрудничество се определя процесуалната рамка, в която ще се приемат нормативните актове за неговото практическо реализиране. Всички основни характеристики на процеса на вземане на решения в ЕС: право на инициатива на Комисията, участие на Европейския парламент (обикновена и специална законодателна процедура) и съдебен контрол, осъществяван от Съда на ЕС, са приложими и към последващия законодателен процес в рамките на засиленото сътрудничество.
Формулата на засиленото сътрудничество представлява изключение от общото правило, че всички държави членки участват в гласуването в Съвета, тъй като в съответствие с чл. 330 ДФЕС във връзка с чл. 20, ал.3 ДЕС единствено представителите на държавите, които участват в засиленото сътрудничество имат право на глас, докато останалите могат само да участват в дискусията по съответния акт, без да гласуват. Така единодушието се формира единствено с гласовете на участващите в сътрудничеството държави. Приетите нормативни актове са задължителни за участващите държави, като всеки друг акт, приет по законодателните процедури на Съюза. Те обаче не обвързват неучастващите държави и не са част от acquis, което следва да се приеме от страните кандидатки за членство.
Съществено улеснение за нормотворческия процес в рамките на засиленото сътрудничество е предвидената в чл. 333 ДФЕС “клауза-мост” (passarelle, bridge clause), позволяваща преминаване от вземане на решение с единодушие (когато разпоредба от първичното право го изисква) към гласуване с квалифицирано мнозинство (ал. 1) или използване на обикновената законодателна процедура вместо предвидената в Договорите специална законодателна процедура (ал. 2). Решението за задействане на тези клаузи се взема с единодушие на членовете на Съвета, участващи в засиленото сътрудничество, по реда и условията, предвидени в чл. 330 ДФЕС. Процедурата създава възможност за улесняване на законодателния процес между група държави членки, които желаят да се преодолее изискването за единодушно вземане на решения, предвидено в първичното право, когато не е налице воля за промяна на съответната юридическа база в Договорите.
5.Присъединяване към и оттегляне от участие в засиленото сътрудничество
Всяка неучастваща първоначално държава членка във всеки последващ момент може да се присъедини към вече установено засилено сътрудничество при съблюдаване на условията, предвидени в решението на Съвета, което го разрешава. Процедурата за присъединяване към засилено сътрудничество в области, невключващи общата външна политика и сигурността, е регламентирана в чл. 331 ДФЕС и започва с нотифициране на Съвета и Комисията за намерението на съответната държава. Комисията разполага с 4 месечен срок, за да провери наличието на изискуемите обективни предпоставки, да приеме преходни мерки по отношение на прилагането на вече приети нормативни актове в рамките на сътрудничеството и да разреши присъединяването. В рамките на тази проверка Комисията може да реши, че обективните условия за участие в сътрудничеството не са налице и да определи срок за преразглеждане на искането. В случай на повторен отказ от страна на Комисията заинтересуваната държава може да сезира Съвета, който се произнася по искането в съответствие с процедурата по чл. 330 ДФЕС, т.е. с квалифицирано мнозинство, като гласуват само представителите на участващите държави членки.
В хипотеза на присъединяване към засилено сътрудничество в областта на общата външна политика и сигурността желаещата държава нотифицира за своето намерение Съвета, Върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност и Комисията. Разрешението се дава от Съвета, действащ с единодушие, след консултация с Върховния представител. Ако Съветът счете, че не са изпълнени условията за участие, той определя срок за преразглеждане на искането, като същевременно посочва и мерките, които следва да се предприемат за изпълнение на условията (чл. 331, §2 ДФЕС).
За разлика от присъединяването на нови държави към засиленото сътрудничество, въпросът за оттегляне от участие не е изрично уреден в първичното право и в литературата с основание се реферира към теоретичните разрешения относно оттеглянето на държава членка от ЕС преди правната уредба, въведена с Договора от Лисабон[18]. Без всяко съмнение преди приемането на решението на Съвета, разрешаващо засиленото сътрудничество, всяка от държавите, заявили желание за участие, може да се оттегли, като Комисията следва да следи дали в резултат на това оттегляне продължава да е налице нормативно установеният минимален брой на участващи държави. В малко вероятната, но все пак теоретично възможна хипотеза на оттегляне след приемането на решението на Съвета, което разрешава сътрудничеството, но преди приемане на нормативни актове в областта, спадаща в материалния обсег на сътрудничеството, авторите изтъкват като аргумент свободата на всяка държава да промени становището си за участие и да напусне процеса, независимо от факта, че това би засегнало правната рамка, създадена с решението на Съвета.[19] В подобен случай би било необходимо ново разрешение на Съвета при спазване на процедурата, предвидена в чл. 329 ДФЕС. След приемане на нормативен акт в рамките на засиленото сътрудничество е немислимо оттегляне на държава членка, тъй като това би застрашило правната сигурност предвид задължителния характер на приетите актове по отношение на всички участващи държави.
6.Съдебен контрол
Първичното право предоставя на Съда на ЕС компетентност да осъществява контрол за законосъобразност на решението за установяване на засилено сътрудничество, като определи сам границите и обхвата на този контрол. Като се ръководи от основния принцип на разделение на властите в Общностите , респ. Съюза, в постоянната си практика Съдът приема, че в случаите, в които Договорите предоставят на Съвета широки законодателни правомощия, обхватът на съдебния контрол за законосъобразност е ограничен[20]. Както вече бе отбелязано, Съветът, като институцията, оправомощена да разрешава прибягването до засилено сътрудничество, разполага с широка дискреция при преценката за наличието на нормативно установените предпоставки за използване на формулата. Поради това и контролът на Съда по отношение на решението на Съвета, разрешаващо сътрудничеството, е ограничен и се свежда само до проверката дали упражняването на правото от страна на институцията не е опорочено от явна грешка или от злоупотреба с власт, дали тя явно не е превишила обхвата на това право и дали е мотивирала заключението си.[21] Съдебният контрол не може да се разпростира върху актове, приети впоследствие в рамките на вече разрешено засилено сътрудничество, освен ако има изрично искане за това.
II.ПРАКТИЧЕСКО ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ЗАСИЛЕНОТО СЪТРУДНИЧЕСТВО
Формулировката на чл. 20, §1, ал.1 ДЕС “Държавите членки, които желаят да установят помежду си засилено сътрудничество … могат да ползват ….” институциите на Съюза, би могла да се тълкува в смисъл, че държавите имат възможност да прибягнат и до други форми на сътрудничество, извън институционалната рамка на Съюза и следователно извън засиленото сътрудничество, стига това да не засяга неговата изключителна компетентност. Подобно тълкуване дава повод за основателни възражения от анализаторите, които повдигат въпроса за съвместимостта на подобни действия с основния принцип на лоялно сътрудничество на държавите членки.[22] Факт е обаче, че в продължение на дълъг период от време след създаването на правната регламентация, държавите членки се въздържат да я прилагат, като предпочитат да прибягват до диференциация извън институционалната рамка на Съюза (като например Договорът от Прюм, ангажиращ държавите от Бенелюкс, Франция, Германия, Испания и Австрия, в засилено трансгранично сътрудничество[23]). Причините за това въздържане без съмнение се крият не толкова в строгите условия и предпоставки за задействане на процедурата[24], колкото са отражение на политически съображения, свързани с избягване създаването на Европа на две скорости[25]. Заслужава да припомним, че в годините, предхождащи Петото разширяване, понятието „засилено сътрудничество“ има определено негативна конотация сред държавите-кандидатки за членство, вкл. България, отразяваща техните опасения въпросната правна формула да бъде използвана като средство за създаване на Европа на 2 или повече скорости и съответно – различни категории държави членки.
Все пак в течение на годините са предприемани спорадични инициативи и предложения за използване на тази диференцирана интеграция от някои европейски депутати, останали без последващо развитие.[26]
Едва след влизане в сила на Договора от Лисабон засиленото сътрудничество престава да бъде мъртва буква и намира практическа реализация в три конкретни области на споделена компетентност на Съюза, които не са обект на хармонизирана уредба на ниво Съюз – две от тях с голям икономически и политически интерес – създаването на единна патентна закрила и хармонизирането на законодателството в областта на косвеното данъчно облагане на финансовите сделки. Тяхното по-подробно представяне в хронологичен ред е с цел да се илюстрират нагледно условията и процедурата за установяване на тази форма на диференцирана интеграция.
1.Приложим закон за развод и фактическа (законна) раздяла с международен елемент[27]
За пръв път формулата на засиленото сътрудничество се прилага в една сравнително ограничена сфера на международното частно право – стълкновителните норми при развода с международен елемент – която попада в компетентността на ЕС и държавите членки по силата на чл. 81, §2 и 3 ДФЕС. Разводът между съпрузите е област, по отношение на която държавите членки имат не само съществени различия в материалноправната уредба – от много либерален (Швеция, Финландия), до много ограничителен режим (Ирландия, Малта), но също и различни правила относно приложимото право. С цел хармонизиране на националните колизионни норми в тази материя на семейното право на 17 юни 2006 г. Комисията представя предложение за регламент на Съвета за изменение на Регламент (ЕО) № 2201/2003 по отношение на компетентността и за въвеждане на правила във връзка с приложимото право при брачни дела (“Рим III”)[28]. Законодателното предложение се основава на разпоредба от първичното право, която изисква единодушие в рамките на Съвета за приемането му.[29] Още в средата на 2008 г. става ясно, че редица държави членки имат сериозни резерви по проекта, като една от тях (Швеция) има специфичен проблем, поради който категорично отказва да приеме предложения регламент. В Швеция разводът се схваща като „основно право“ и не може да бъде отказан при никакви условия, поради което тя категорично изключва евентуалната възможност нейните съдилища да прилагат чуждо право в областта на развода, което тя счита за по-ограничаващо от собствения й национален правен режим. Затова позицията на тази държава е, че ще продължава да прилага своето материално право при всяка молба за развод, с която е сезирана нейна национална юрисдикция. Поради категоричната позиция на Швеция на заседанието си от 5 и 6 юни 2008 г. Съветът стига до заключението, че “липсва единодушие за приемане на предложения регламент и съществуват непреодолими трудности, които правят невъзможно приемането на решение, за което се изисква единодушие, сега и в близко бъдеще”, и че “целите на предложения регламент не могат да бъдат постигнати в разумен срок чрез прилагане на съответните разпоредби на Договорите“.
При това положение през август 2008 г. девет държави членки (вкл.България) и впоследствие още шест[30], заявяват намерението си да установят засилено сътрудничество в областта на приложимото право по брачни дела, която не попада в сферата на изключителната компетентност на Съюза и отправят искане към Комисията в този смисъл. Проверката за съответствие с условията и предпоставките, установени в чл. 20 ДЕС и в чл. 326-334 ДФЕС, извършена от Европейския парламент в контекста на големия брой “международни” бракове и приблизително 140 000 развода с международен елемент в рамките на Съюза през 2007 г., разкрива следните елементи, подкрепящи извода, че предлаганотозасилено сътрудничество може да се разглежда като укрепващо целите на Съюза, защита на неговите интереси и засилване процеса на интеграция [31] :
– предвид съществуването на 26 различни групи стълкновителни норми в материята на развода в държавите членки, участващи в съдебното сътрудничество по гражданско-правни въпроси ,хармонизирането на стълкновителните норми ще улесни взаимното признаване на решенията в областта на свободата, сигурността и правосъдието, ще засили взаимното доверие и в крайна сметка ще доведе до засилване на процеса на интеграция;
– засиленото сътрудничество в тази област няма да засегне достиженията в областта на правото на ЕС (т. нар. acquis), тъй като единствените действащи разпоредби на Съюза в тази област се отнасят до юрисдикцията, признаването и прилагането на съдебните решения (Регламентът BruxellesIIbis), а не до приложимото право. Предложените стълкновителни норми ще се прилагат за всички страни пред съдилищата на участващите държави членки, независимо от тяхната националност или местожителство, което ще изключи всяка дискриминация въз основа на национална принадлежност;
– засиленото сътрудничество ще улесни правилното функциониране на вътрешния пазар чрез премахване на възможните пречки пред свободното движение на хора и ще опрости положението на физическите лица и практикуващите юристи в участващите държави членки;
– то ще зачита правата, компетентността и задълженията на държавите членки, които не участват в него, доколкото последните ще запазят своите действащи норми на международно частно право в тази област. Известно е, че не съществуват международни споразумения между участващите и неучастващите държави членки, които да бъдат нарушени от засиленото сътрудничество, както и че това сътрудничество няма да засегне Хагските конвенции относно родителската отговорност и задълженията за издръжка.
Така след положителното становище на Европейския парламент с решение от 12/07/2010 Съветът за пръв път дава разрешение за установяване на засилено сътрудничество в областта на приложимия закон за развод и законна раздяла[32]. Съветът приема решение по чл. 333, §2 ДФЕС за прилагането на обикновената законодателна процедура при приемането на регламент на Съвета за прилагане на засилено сътрудничество в областта на приложимото право при развод и законна раздяла. Само 5 месеца след решението на Съвета, разрешаващо използването на формулата за засилено сътрудничество, през декември 2010 г. е приет първият в историята на ЕС регламент EС № 1259/2010 – т.нар. Регламент Рим ІІІ, целящ опростяване на процедурите по развод на съпрузи с различна националност в рамките на засиленото сътрудничество.
2.Създаване на единна патентна закрила
Въпреки широко застъпеното и обосновано мнение, че единен патент на ЕС би бил безспорно най-ефективен от икономическа гледна точка и че отсъствието на единна патентна закрила се отразява неблагоприятно на конкурентоспособността на европейския бизнес, поради причини, изясняването на които надхвърля рамките на тази статия, и до този момент патентната защита в Европа остава разпокъсана. За пръв път на 1 август 2000 г. Комисията предлага Регламент на Съвета относно патент на Общността.[33] Няколко месеца след това Евопейският парламент приема законодателна разолюция по това предложение за Регламент[34], а през 2003 г. Съветът приема общ политически подход[35], без да се достигне до окончателно споразумение по регламента. Последващите десет години на продължителни дискусии и преговори в Съвета, съпроводени с приемането на редица важни документи на Комисията относно усъвършенстването на патентната система в Европа и с въвеждането на конкретно правно основание за създаването на европейски права върху интелектуалната собственост в Договора от Лисабон (чл.118, §1 ДФЕС) показват, че предложеният вариант за регламент не е политически осъществим. Затова през декември 2010 г. Съветът по конкурентоспособността потвърждава съществуването на непреодолими трудности, които в обозримо бъдеще правят невъзможно установяването на единна патентна закрила в целия ЕС.[36]Тази декларация е последвана от искане за установяване на засилено сътрудничество в тази област, отправено от 12 държави членки[37]. Впоследствие Комисията представя на Съвета предложение за разрешаване на засиленото сътрудничество,[38] което е последвано от молба, отправена от други 13 държави членки, желаещи да участват в това сътрудничество.[39] На 15 февруари Европейският парламент дава съгласие за започването на засилено сътрудничество[40] и на 10 март 2011 г. Съветът по конкурентоспособността дава разрешение за засилено сътрудничество между 25 държави членки всички без Италия и Испания) във връзка със създаване на еднообразна закрила чрез общ патент на ЕС. В края на м. май 2011 г. двете неучастващи държави атакуват пред Съда решението на Съвета за разрешаване на основание на чл. 263 ДФЕС, като искат отмяната му поради липса на компетентност, злоупотреба с власт и нарушение на Договорите. Съдът отхвърля жалбите им с вече посоченото решение от 16 април 2013 г.
Междувременно институциите предприемат необходимите правни действия за създаване на хармонизираната правна уредба, като на 13 април 2011 г. Комисията представя предложението си за Регламент на Европейския парламент и на Съвета относно осъществяването на засилено сътрудничество в областта на създаването на единна патентна закрила[41] и предложение за Регламент на Съвета относно осъществяването на засилено сътрудничество в областта на създаването на единна патентна закрила по отношение на приложимите разпоредби за превод.[42] Регламентът е приет в съответствие с обикновената законодателна процедура на 17.12.2012 г.[43]
Скоро след това, на 19 февруари 2013 г. 23 от 25-те държави, участващи в засиленото сътрудничество, сключват международно споразумение за създаване на бъдещия Европейски патентен съд.[44] Една от неучастващите в сътрудничеството държави – Италия, заявява готовността си да се присъедини към споразумението. Макар и това да не е все още краят на „епопеята“ по създаването на единната патентна закрила, все пак – благодарение на формулата на засиленото сътрудничество – голямата част от пътя е измината.
3.Създаване на обща система на данък върху финансовите сделки
В контекста на финансовата и икономическа криза в Европа и осъзнатата необходимост финансовият сектор, допринесъл в значителна степен за възникването й, да поеме справедлив и съществен принос в разходите за нейното преодоляване, чрез допълнителното му данъчно облагане, на 28 септември 2011 г. Комисията приема предложение за Директива на Съвета относно обща система за данък върху финансовите сделки и за изменение на Директива 2008/7/ЕО.[45] Няколкомесечната дискусия в рамките на Съвета разкрива фундаментални и непреодолими различия в становищата на държавите членки относно хармонизирането на законодателството в областта на косвеното данъчно облагане на финансовите сделки, което прави невъзможно постигането на единодушието, изискуемо от чл. 113 ДФЕС – правното основание на законодателното предложение на Комисията. Тази констатация, която се потвърждава в заключенията на Европейския съвет от 29 юни 2012 г. и на Съвета от 10 юли 2012 г., отваря пътя за използване на формулата на засиленото сътрудничество.
В периода 28 септември – 23 октомври 2012 г. 11 държави членки на Еврозоната[46] отправят искания до Комисията за установяване на засилено сътрудничество, чието приложно поле и цели съвпадат с първоначалното предложение за директива на Комисията от 2011 г. Съветът, като взима предвид предложението на Комисията от 23 октомври 2012 г.[47] и одобрението на Европейския парламент, и след като констатира, че са изпълнени всички условия за установяване на засилено сътрудничество, предвидени в чл. 20 ДЕС и чл. 326 и 329 ДФЕС, на 22 януари 2013 г. приема решение за разрешаването му.[48] По-малко от месец след това решение Комисията представя законодателното си предложение за въвеждане в действие на вече разрешеното сътрудничество в областта на данъка върху финансовите сделки – предложение за Директива на Съвета[49], която се основава на първоначалното предложение от 2011 г. и се концентрира върху определянето на обща структура на хармонизиран данък върху финансовите сделки и общи разпоредби за изискуемостта му, като същевременно предоставя достатъчно свобода на участващите държави членки за определяне на реалните данъчни ставки над минималния фиксиран размер, както и редица делегирани и изпълнителни правомощия на Комисията.
Към момента на предаване на статията на печат[50] се очаква пленарното заседание за първото (и единствено) обсъждане и гласуване на предложението в Европейския парламент, в което ще участват представителите на всички държави членки на Съюза, които са „напълно асоциирани“ в техническите и политически разисквания с отворена възможност да се присъединят във всеки един момент към засиленото сътрудничество.
В рамките на Съвета обаче могат да гласуват единствено 11-те участващи държави и предложението трябва да се приеме с единодушие.
***
Повече от 10 години след цитираната резолюция на Европейския парламент засиленото сътрудничество е все още далеч от “гравитационната сила“, която позволява на Съюза да се развива, независимо от наличието на доста обнадеждаващи признаци на „раздвижване“ в съществени сфери, свързани с успешното функциониране на вътрешния пазар. Дали въздържането на държавите да използват тази възможност се дължи на политическа воля да се съхрани единството на ЕС и неговото право вместо да се създаде Европа на “две“ или на „повече скорости” с авангард от няколко държави членки, които да напредват по-бързо в интеграционните процеси, дали е резултат от желанието за забавяне на интеграцията или е израз на слабост на институциите и липса на ясна визия за бъдещето на европейското обединение – това са въпроси, заслужаващи задълбочен и сериозен анализ, надхвърлящ целта на настоящото изследване.
Във всички случаи, предвид твърде ограничения брой реализирани случаи на тази форма на диференцирана интеграция, което не позволява формулирането на изводи и препоръки за бъдещето, дебатът все още остава в значителна степен теоретико-спекулативен. Все пак досегашният скромен опит дава основание да се очертаят някои тенденции :
– На първо място, противно на институционалната логика и на очакванията, че наднационалните институции, призвани по дефиниция да защитават общностното начало, няма да бъдат поддържници на използването на формулата на засилено сътрудничество, на практика и в трите реализирани процедури, както Комисията, така и Европейският парламент сътрудничат напълно и конструктивно на желаещите държави членки, с цел да улеснят и ускорят въвеждането на диференцирания режим;
– Кръгът на участващите, респ. неучастващите държави членки варира от една област в друга и в този смисъл не може да се констатира група държави, които са постоянно част от , или респ. извън сътрудничеството;
– Неучастието досега не е било резултат на обективни причини – липса на капацитет или други подобни, а единствено на причини от национален интерес. В някои случаи този национален интерес би могъл да се изрази в желанието за засилване на интеграцията в Съюза като цяло (което за по-малките и по-бедни държави по начало съвпада с националния интерес);
– Само бъдещото развитие ще покаже дали засиленото сътрудничество стимулира неучастващите първоначално държави да се присъединят впоследствие или напротив – задълбочава центробежните сили и разделението. Показателно е, че по-голямата част от държавите учредителки и в частност Германия, Франция и Белгия досега участват във всички процедури и с известен смисъл са мотор за инициирането им;
– С изключение на Полша държавите от Петото разширяване по принцип участват в сътрудничеството; това може би е и реминисценция от опасността да бъдат третирани като „втора категория“ и желанието да избегнат допълнително маргинализиране. Изключение прави засиленото сътрудничество в областта на данъка върху финансовите сделки, в което участват единствено държави от еврозоната.
Към момента няма основания да се твърди, че засиленото сътрудничество ще доведе до разделение и „Европа на различни скорости“. Такова разделение – и то би било изключително съществено – би настъпило единствено ако в бъдеще само една постоянна група от държави – „ядро“ на ЕС, провеждат засилена интеграция в различни области на сътрудничество. Днес такова ядро не съществува, защото държавите – членки на еврозоната и тези, принадлежащи към Шенгенското пространство, не са едни и същи. Сценарият на Европа на „две скорости“ обаче, не само че е напълно възможен, но и отново излиза на преден план като алтернатива на статуквото в политико-обществената дискусия за бъдещето на Европейския съюз.[51]
***
[1]Началник отдел в Съда на ЕС. Публикацията изразява личното мнение на автора.
[2]Предвидените в Римските договори и в техни приложения (а впоследствие и в редица договори за присъединяване), „защитни клаузи“ и дерогационни норми са по същество форма на диференцирано третиране на определени държави в определени области.
[3]Преди близо 3 десетилетия, през 1974 г., като реакция на негативната позиция на Обединеното Кралство относно хармонизирането на банковото и дружественото право, германският канцлер Вили Бранд за пръв път лансира идеята за Европа „на различни скорости“, идея, впоследствие подкрепена от белгийския премиер Лео Тиндеманс. Подробен исторически обзор на развитието на идеите за диференциация в рамките на ЕО и ЕС вж. в статията на M. Avbelj. DifferentiatedIntegration – FarewelltotheEU-27?.- GermanLawReview, vol. 14(2013) N°1, 195-196 и цитираните от него автори.
[4]Вж. V. Constantinesco. Les clauses de « coopération renforcée »–inRTDE, 1997, p.751s, G.Gaja. HowflexibleisflexibilityundertheAmsterdam Treaty, 1998, p.885, Elermann.- Differentiation, flexibility, closer cooperation: The New provisions of the Amsterdam Treaty.- ELJ, 1998, p.29 и др.
[5]Вж. Enhancedcooperation: AUnion à tailleréduiteor à portetournante ?, EditоrialComments.- CMLR, 2011, 48, p.327 и цитираните там автори.
[6]Примери за практическа диференцирана интеграция извън общностната правна рамка са сътрудничеството в рамките на Бенелюкс и Шенгенското споразумение от 1990 г. преди включването на Шенгенското acquisв правото на ЕС. Съгласно чл. 350 ДФЕС „Разпоредбите на настоящия договор не изключват съществуването или осъществяването на регионалните съюзи между Белгия и Люксембург или между Белгия, Люксембург и Нидерландия, доколкото целите на тези регионални съюзи не са постигнати посредством прилагането на настоящия договор”. Последен пример в този контекст е Договорът за (създаване на) Европейски механизъм за стабилност (ЕСМ). За коментари на последния, вж. сп. „Европейски правен преглед“, т. V (2013).
[7]Терминът е използван от J.-Cl. Piris. TheLisbonTreaty, ALеgalandPoliticalAnalysis.CambridgeUniversityPress, 2011, p.89.
[8] Термин, използван в основния курс на WyattandDashwood’s « EuropeanUnionLaw », SixthEdition, HartPublishing, 2011.
[9] 17 държави членки, които отговарят на критериите за конвергентност, предвидени в чл. 140 ДФЕС и Протокол № 13 към Договорите (след присъединяването на Латвия към еврозоната на 1 януари 2014 – 18 държави членки).
[10]22 държави членки ( условията за участие са предвидени в Протокол № 19 относно Шенгенското acquis).
[11]Вж. Протокол № 22 към Договорите относно позицията на Дания.
[12]Съвместно писмо на държавните ръководители на Германия и Франция – канцлера Шрьодер и президента Ширак в края на 1995 г.
[13] “enhanced cooperation” според английската версия – езикът, на който е съгласуван текста на Договора от Амстердам.
[14] вж. в този смисъл V.Constantinesco, op.cit. и цитираните от него автори
[15] Без съмнение Договорите са също част от правото на Съюза, като вероятно тази тавтология цели да се подчертае значението на първичното право на ЕС.
[16] т.114 от Заключението на Генералния адвокат и т.53 от Решението на Съда.
[17]За сведение, неприетият Договор за Конституция за Европа предвиждаше 1/3 от държавите членки, т.е. повече от 9 при повече от 27 държави членки.
[18]Вж. EditоrialComments.- CMLR, 2011, 48, p.322-326.
[19]Вж. EditоrialComments.- CMLR, 2011, 48, p.325.
[20]Вж. съдебната практика, цитирана в заключението на генералния адвокат Y.Bot, по съединени дела С-274/11 и С-29511, т. 29.
[21] т.115-117 от заключението на генералния адвокат, т. 53 и 54 от решението на Съда по горецитираните дела.
[22] Вж. в този смисъл S.vanRaepenbusch.-LaréformeinstitutionnelleduTraitédeLisbonne: l’émergencejuridiciairedel’UnionEuropéenne.- Cahiersdudroiteuropéen, 2007, 5/6, стр.
[23]Сключен на 27.05.2005 г. Третира мерки за борба с тероризма, организираната престъпност и нелегалната имиграция.
[24]Редица автори изтъкват обаче тези строги условия като причина за практическото неизползване на засиленото сътрудничество
[25] Вж. в този смисъл J.Cl.Piris. TheLisbonTreaty, ALеgalandPoliticalAnalysis.CambridgeUniversityPress, 2011, p.89
[26] Така например в писмен въпрос на евродепутата Alexander de Roo (Партия на Зелените) от 6/6/2001 г. до Комисията (JO №350E от 11/12/2001 г.), институцията е призована да поеме инициативата за засилено сътрудничество с оглед въвеждането на европейска енергийна такса върху СО2, поради наложеното вето от страна на Испания за приемане на директива в тази материя. В отговора си комисарят Болкенщайн не изключва по принцип използването на засиленото сътрудничество в сферата на косвеното данъчно облагане, в частност в областта на околната среда и енергетиката.
[27] Вж. по-подробно статията на Jan-JaapKuipers. The Law Applicable to Divorce as Test Ground for Enhanced Cooperation.- European Law Journal, vol.18, N°2, 2012, p.201-229.
[28] (COM(2006)0399).
[29] Чл. 61, буква в) и чл. 67, § 1 от ДЕО (отменени с Договора от Лисабон).
[30] Австрия, Белгия, България, Франция, Германия, Унгария, Италия, Латвия, Люксембург, Малта, Португалия, Унгария, Румъния, Словения и Испания.
[31] Вж. Законодателна резолюция на Европейския парламент от 16 юни 2010 г. относно проекта за решение на Съвета за разрешаване на засилено сътрудничество в областта на приложимото право при развод и законна раздяла (09898/2/2010 – C7-0145/2010 – 2010/0066(NLE)) , ОВ C 236 E , 12/08/2011 стр. 0179 – 0181
[32] Решение на Съвета (2010/405/ЕС), ОВ L 189/2010
[33] СОМ(2000)412.
[34] публикувана в ОВ С 127Е,от 29/5/2003г., стр. 519-526.
[35] док. 7159/03 на Съвета.
[36]Съобщение за пресата 17668/10.
[37] Дания, Естония, Финландия, Франция, Германия, Литва, Люксембург, Нидерландия, Полша, Словения, Швеция и Обединеното Кралство.
[38]COM(2010) 790.
[39] Белгия, България, Австрия, Ирландия, Португалия, Малта , Румъния, Чешката република, Словакия, Унгария, Латвия, Гърция и Кипър.
[40]P7_TA(2011)0054.
[41] СОМ(2011)0215 окончателен.
[42] СОМ(2011)0216 окончателен, SEC (2011) 482 окончателен.
[43] Регламент (ЕС) № 1257/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2012 година за осъществяване на засилено сътрудничество в областта на създаването на единна патентна закрила, ОВL 361/31.12.2012г., стр.1-8.
[44] Полша и България не са сред подписалите държави, като неучастието на България е поради формални причини (в България подписването съвпада с оставката на кабинета Борисов).
[45] СОМ(2011) 594 окончателен.
[46] Белгия, Германия, Естония, Гърция, Испания, Франция, Италия, Австрия, Португалия, Словения и Словакия.
[47] СОМ( 2012)0631 окончателен.
[48] Решение 2013/52/ЕС на Съвета от 27 януари 2013г. за разрешаване на засилено сътрудничество в областта на данъка върху финансовите сделки, ОВ № L 22 , 25/01/2013, стр.11-12. Единствените държави, които са се въздържали от гласуване в полза на инициативата за установяване на засилено сътрудничество, са Обединеното кралство, Малта, Люксембург и Чехия.
[49]СОМ(2013) 071 окончателен.
[50]30 юни 2013 г.
[51] Вж. сериозни аргументи в подкрепа на тази теза у J.Cl.Piris. TheFutureofEurope : TowardsaTwo-SpeedEU?.- Cambridge University Press, Cambridge,2012.
***
Към резюмето на френски : LA COOPÉRATION RENFORCÉE COMME FORME D’INTÉGRATION DIFFERENCIÉE EXERCÉE PAR UNE PARTIE DES ÉTATS MEMBRES DE L’UE