Заключение на генералния адвокат Campos Sánchez-Bordona по дело Българска Народна Банка, C‑501/18

Author

Преюдициалното запитване, отправено от Административен съд София-град е тясно свързано с друго преюдициално запитване, по което Съдът вече е постановил решение, а именно запитването от Административен съд Варна по делото Кантарев[1]. И по двете дела става въпрос за иск за ангажиране на имуществената отговорност на Българска народна банка (БНБ) във връзка с вредите, причинени от забавеното изплащане на депозит в Корпоративна търговска банка (КТБ). Тъй като въпросите по двете преюдициални запитвания донякъде се припокриват, след постановяването на решението по делото Кантарев, Съдът уведомява за него Административен съд София-град, като му поставя въпроса дали поддържа преюдициалното си запитване, на който въпрос българският съд дава утвърдителен отговор.

Поради припокриването на част от въпросите, генералният адвокат по настоящото дело разглежда само въпросите, които не са били разгледани в рамките на делото Кантарев.

През 2008 г., 2010 г. и 2011 г. между ищцата BT и КТБ са сключени три договора за безсрочен депозит — в EUR и български лева  — които са защитени от Фонда за гарантиране на влоговете в банките (наричан по-нататък „Фондът“) до 196 000 BGN на едно лице.

След като КТБ изпада в ликвидна криза вследствие на масово изтегляне на депозитите в нея, на 20 юни 2014 г. нейните представители внасят в БНБ искане тази кредитна институция да бъде поставена под специален надзор. Те също така уведомяват БНБ, че КТБ е преустановила разплащанията и всички банкови операции. С решение на Управителния съвет на БНБ от същата дата КТБ е поставена под специален надзор за срок от три месеца. Изпълнението на задълженията на тази кредитна институция е спряно, а дейността ѝ е ограничена. Назначени са квестори, на които БНБ възлага да осигурят оценка на активите и пасивите на посочената институция от независим външен одитор. С решение от 6 ноември 2014 г. БНБ, първо, отнема лиценза на КТБ, второ, приема, че следва да бъдат предприети действия за откриване по отношение на нея на производство по несъстоятелност, и трето, решава, че следва да бъде уведомен Фондът.

С решение на Управителния съвет на БНБ от 30 юни 2014 г., считано от 1 юли 2014 г., са намалени лихвените проценти по депозитите в КТБ до средния пазарен размер и е приета скала на стандартните лихвени проценти.

На 17 октомври 2014 г. на основание член 17, параграф 3 от Регламент № 1093/2010 Европейският банков орган (ЕБО) отправя Препоръка EBA/REC/2014/02 до БНБ и Фонда. В нея се посочва, че БНБ е нарушила правото на Съюза, като не е извършила необходимото за установяване на неналичността на депозитите в съответствие с член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19[2], взела е решение да преустанови изпълнението на всички задължения и не е позволила достъп на вложителите до гарантираните депозити.

Съгласно съображение 27 от тази препоръка решението на БНБ от 20 юни 2014 г. да постави КТБ под специален надзор и да преустанови изпълнението на задълженията ѝ е равнозначно на установяване на неналичността на депозитите по смисъла на член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 и следователно Фондът е трябвало да изплати гарантирания размер на неналичните депозити.

На 7 март 2015 г. Софийски апелативен съд определя 20 юни 2014 г. като начална дата на неплатежоспособността на КТБ, тъй като към този момент собственият капитал на КТБ е станал отрицателна величина.

BT предявява пред запитващата юрисдикция иск за обезщетение за вредите, произтичащи пряко и непряко от действията и бездействията на БНБ във връзка с намесата ѝ по отношение на КТБ, които според ищцата нарушават правото на Съюза.

Двата въпроса, по които Съдът не се е произнесъл по делото Кантарев и върху които основава анализа си генералният адвокат, са свързани от една страна с правната същност на препоръката на европейския банков орган и дали тя поражда права за частните лица и до каква степен клаузите в договорите за депозит имат значение във връзка с приложението на директива 94/19 относно схемите за гарантиране на депозити по отношение на гарантирания размер и срока за изплащане.

Решение Кантарев се отнася до иск за обезщетение за вреди, претърпени от лице, чиито депозити в КТБ несъмнено са били платими (изискуеми) още към момента на установяването на неналичността на депозитите. Докато, в разглеждания понастоящем случай въпросът е да се установи дали същите разпоредби от Директива 94/19 осигуряват защита и за вложител, чиито депозити в КТБ не са били платими към посочения момент.

За по-голяма яснота, генералният адвокат (ГА) идентифицира три основни етапа на процедурата, позволяваща гарантирането на банковите депозити:

  • Първоначален — за установяване на неналичността на депозитите в дадена банка, като това е задача на националния компетентен орган.
  • Междинен — през който се идентифицират депозитите, които трябва да бъдат изплатени от схемата за гарантиране на депозититите.
  • Краен етап — през който по схемата за гарантиране на депозититите (СГД) се изплащат гарантираните депозити на техните титуляри.

Както е установено и с решение Кантараев, що се отнася до първия етап: компетентният орган трябва да установи, че депозитите са неналични, колкото е възможно по-скоро и не по-късно от пет работни дни, след като се е уверил за първи път, че дадена кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми. Неналичността на депозитите трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган и не може да бъде извеждана от други актове на националните органи. Срокът от пет дни за установяване на неналичността е императивен и не е предвидена никаква възможност за дерогиране, поради което националният орган също не може да въвежда изключения. Решението депозитите да се приемат за неналични зависи единствено от условията по Директивата 94/19 и не може да зависи от неплатежоспособността на кредитната институция, нито от отнемането на банковия ѝ лиценз.

В решение Кантарев обаче не е разгледан въпросът, отправен понастоящем от запитващата юрисдикция: дали определението за „неналичен депозит“ обхваща и такъв, който заради определена договорна клауза не е нито дължим, нито платим, защото договорът препраща към националния закон, съгласно който депозитът става изискуем само в случай на отнемане на банковия лиценз. Според генералният адвокат депозит с тези характеристики не може да се квалифицира като „неналичен депозит“ в този първоначален етап на процедурата. Според него обаче е „достатъчно да се констатира, че посочената кредитна институция не е изплатила някои депозити и че са изпълнени условията, по Директивата 94/19, за да се обявят за неналични всички депозити в тази институция“. Т.е., установяването на неналичността „е свързан[о] с обективното финансово положение на кредитната институция и се отнася общо до всички депозити в тази институция, а не до всеки един от тях“.

През втория етап от процедурата националният компетентен орган трябва да прецени кои депозити трябва да бъдат изплатени по схемата за гарантиране на депозитите. СГД трябва да изплати (разбира се, до съответните гарантирани размери) всички депозити в банка, за която е установена неналичност на депозитите, освен обхванатите от някое от изключенията. В решение Кантарев се отхвърля възможността установяването на неналичността на депозитите да зависи от това да е направено предварително искане за плащане, което не е изпълнено (т. 81), от неплатежоспособността на кредитната институция или от отнемането на банковия ѝ лиценз (т. 51), или от предварителното поставяне под специален надзор от страна на банковите органи (т. 60). На второ място, неналичността се установява от компетентния орган, след като е преценил затрудненията, които кредитната институция има при изплащането на депозитите заради финансовото си състояние. Въпреки че — според генералния адвокат — не би било логично за приемането на това решение да се отчитат само депозитите, които трябва да бъдат изплатени в бъдещ момент, преценката на компетентния орган — щом бъде трансформирана в решение — засяга всички депозити в тази кредитна институция. От това следва, че считано от този момент, общото правило е изплащане на всички депозити във финансовата институция, независимо от тяхната дължимост и изискуемост (с изключение на изчерпателно изброените в член 2 от Директива 94/19).

Според генералния адвокат, ако недължимите и неплатими депозити в дадена кредитна институция, която е включена в СГД, не подлежаха на изплащане в този момент чрез механизма за гарантиране, вложителите биха били изложени на опасността да не могат в бъдеще да получат своите спестявания в рамките на производствата по оздравяване и несъстоятелност на кредитната институция в затруднение. Освен това стабилността на финансовата система би била накърнена поради липсата на доверие на клиентите в сигурността на техните депозити в средно- и дългосрочен план.

В крайния етап – СГД изплаща депозитите. Сумата, чието изплащане е гарантирано от държавите членки, възлиза на 100 000 EUR. Като това изплащане трябва да се извърши в кратък срок (20 дни), за да не бъдат вложителите лишени от спестяванията си и поради това да не могат да поемат ежедневните си разходи. Стабилността на банковата система също изисква бързо изплащане. Изплащането на депозитите не може да се постави в зависимост и от условието да е направено предварително искане за плащане, което не е изпълнено. Ако СГД не спази срока от 20 дни за изплащане на гарантираните депозити, вложителите могат да претендират и за заплащане на съответните лихви.

Според Съда член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19 „има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права“. Когато сезират националните съдилища, вложителите могат да се позовават на принципа на предимство на правото на Съюза. Принципът на предимство на правото на Съюза предполага също така, че когато вътрешната разпоредба, която е несъвместима с правото на Съюза, е включена в съдържанието на договорна клауза, националният съд може да приеме, че последиците от несъвместимостта на вътрешната разпоредба с правото на Съюза важат и за тази клауза. В разглеждания случай според ГА нищо не пречи националният съд да приложи принципа на предимство на правото на Съюза: а) ако националната разпоредба поставя задължението на СГД да изплати на титулярите депозитите, които все още не са дължими, нито платими, в зависимост от условието за предварително отнемане на лиценза на съответната финансова институция, чиито депозити са обявени за неналични, и б) ако същата правна уредба е пренесена в договорна клауза, която вътрешното право допуска.

На второ място що се отнася до препоръката на Европейския банков орган (ЕБО), Запитващата юрисдикция иска да установи: а) дали, макар да не са нейни адресати, вложителите могат да я изтъкват в производство по иск за обезщетение за вреди, причинени от нарушаването на правото на Съюза, и б) дали е тя е валидна.

Както отбелязва ГА, Препоръките на ЕБО не са правно обвързващи. Както личи от наименованието им, те не налагат задължение, а съдържат само покана за действие.

Щом ЕБО забележи евентуално неправилно или недостатъчно прилагане на разпоредби от правото на Съюза от страна на даден национален орган, той му отправя препоръка, посочваща действията, които следва да приеме. Ако националният компетентен орган не се съобрази с тази препоръка и продължи да не спазва правото на Съюза, може да се намеси Комисията. Тя го прави посредством официално становище, в което изисква този орган да предприеме необходимите действия за спазване на правото на Съюза.

В крайния етап на процедурата ЕБО може да приеме индивидуално решение, чийто адресат е отделна финансова институция и в което се изисква тя да предприеме необходимите действия за спазване на своите задължения съгласно правото на Съюза, Следователно става въпрос за правни актове със задължителна сила за финансовите институции адресати и също за националните компетентни органи, до които е отправено официалното становище на Комисията.

Според ГА националният съд може да вземе предвид препоръка от този вид само ако нейното съдържание съответства на разпоредбите на правото на Съюза, чието прилагане тя цели да улесни, като в случай че има съмнения относно съвместимостта ѝ с тези разпоредби, той трябва да отправи до Съда преюдициално запитване за преценка на валидността ѝ.

В конкретния случай препоръката EBA/REC/2014/02 от 17 октомври 2014 г. към Българската народна банка и Фонда за гарантиране на влоговете в банките относно необходимите действия за спазване на Директива 94/19 противоречи на член 1, точка 3, подточка i) от тази директива, доколкото в нея се приема, че решението на посочената централна банка да постави кредитна институция под специален надзор и временно да преустанови изпълнението на задълженията ѝ, е равнозначно на установяване на неналичност на депозитите“. Това е така, защото Решение Кантарев не допуска такова приравняване. Напротив, в него Съдът приема, че неналичността на депозитите трябва да се установи с изричен акт на компетентния национален орган, без да може да бъде извеждана от други актове на националните органи (като например решението на БНБ, с което КТБ е поставена под специален надзор), нито да бъде презумирана въз основа на обстоятелства като тези във въпросното производство.

[1] решение от 4 октомври 2018 г., Кантарев, C‑571/16, EU:C:2018:807

[2] Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити, OB 1994, L 135, стр. 5. Посочената директива вече не е в сила.

Радостина Стефанова Камишева

Юридически сътрудник в кабинета на съдия Александър Корнезов в Общия съд на ЕС.