Европейска заповед за арест, издадена от прокурора в досъдебната фаза на наказателното производство, не отговаря на изискванията за ефективна съдебна защита

Author

Решение от 10 март 2021 г., PI, C‑648/20 PPU

Заключение на генералния адвокат Richard de la Tour по дело PI, C‑648/20 PPU

Преюдициално запитване от уестминстърския районен съд всъщност поставя въпроса за съвместимостта с рамковото решение на ЕЗА на българската процесуалноправна система, при която, когато и европейската заповед за арест, и националната заповед за задържане, на която се основава тази европейска заповед за арест, са издадени от прокурор в досъдебната фаза на наказателното производство, съдебният контрол върху тези актове може да се осъществи в издаващата държава членка само след предаването на издирваното лице на тази държава членка. Според генералния адвокат по делото, подобна процесуалноправна система не отговаря на изискванията за ефективна съдебна защита.

Нека да видим защо генералният адвокат стига до това заключение.

Производството пред Westminster Magistrates’ Court (Районен съд Уестминстър, Обединено кралство) се отнася до европейска заповед за арест, издадена от Районна прокуратура Свищов (България) на 28 януари 2020 г., с която се иска предаването на Република България на българския гражданин PI с цел провеждането на наказателно преследване срещу него за кражба, извършена на 8 декември 2019 г. Въз основа на европейската заповед за арест PI е задържан в Обединеното кралство на 11 март 2020 г. и спрямо него е определено задържане под стража до окончателното му предаване. В главното производство PI възразява срещу изпълнението на издадената по отношение на него европейска заповед за арест, като твърди, че българската правна уредба не осигурява защитата на две равнища, която трябва да се гарантира на лицата, по отношение на които е издадена европейска заповед за арест.

Съгласно българското право на основание член 64, алинея 2 от НПК прокурорът може да постанови задържане под стража до 72 часа, въз основа на което същият прокурор може да издаде европейска заповед за арест. Според PI и в двата случая основните и процесуалните права на издирваното лице не били защитени чрез осъществяване на съдебен контрол, включително по отношение на пропорционалността на мярката. Пред запитващата юрисдикция прокурорът от Районна прокуратура Свищов твърди обратното — че интересите на съответното лице били защитени чрез участието на адвокат, действащ от негово име.

С оглед на двете поддържани пред нея тези запитващата юрисдикция иска да се установи дали е осигурена изискваната от практиката на Съда защита на две равнища на правата на издирваното лице, когато и европейската заповед за арест, и националната заповед за задържане, на която се основава тази заповед за арест, са издадени от прокурор и няма възможност за осъществяването на съдебен контрол върху тези актове преди предаването на издирваното лице на издаващата държава членка.

Следва да се има предвид, че запитващата юрисдикция не поставя под съмнение квалифицирането на прокурора като издаващ съдебен орган по смисъла на Рамковото решение 2002/584 т.е. не оспорва нито участието му в наказателното правораздаване, нито независимостта му при упражняване на функциите му, свързани с издаването на европейска заповед за арест. Всъщност Съдът е приканен да се произнесе единствено по въпроса дали българската процесуалноправна система отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита.

На първо място генералният адвокат припомня, че от практиката на Съда е видно, че „системата на европейската заповед за арест съдържа защита на две равнища на процесуалните и основните права, от които трябва да се ползва издирваното лице, доколкото към съдебната защита, предвидена на първото равнище, каквато е националната заповед за арест, се добавя тази, която трябва да се осигури на второто равнище, при издаването на европейската заповед за арест, до което евентуално може да се стигне в кратък срок след приемането на посоченото национално съдебно решение“. Следователно според Съда, що се отнася до мярка като европейската заповед за арест, която може да засегне правото на свобода на съответното лице, тази защита предполага приемането на решение, което отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита, поне на едно от двете равнища на посочената защита.

Така от тази съдебна практика следва, че в процесуалноправна система, която предоставя компетентност за издаване на европейска заповед за арест на прокурора, първото равнище на защита изисква предварителното издаване на национален съдебен акт като национална заповед за задържане, който подлежи на съдебен контрол.

Освен това следва да се припомни във връзка с второто ниво на защита, че когато с правото на издаващата държава членка се предоставя компетентност за издаване на европейска заповед за арест на орган, който, въпреки че участва в правораздаването на тази държава членка, сам по себе си не е юрисдикция, решението за издаване на такава заповед за арест, и по-специално пропорционалният характер на такова решение, трябва да може да подлежи в посочената държава членка на обжалване по съдебен ред, което изцяло отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита.

Съдът е приел, че „наличието в националния правен ред на процесуални разпоредби, съгласно които условията за издаване на европейска заповед за арест, и по-специално нейният пропорционален характер, могат да подлежат на съдебен контрол в издаващата държава членка преди или едновременно с приемането ѝ, но и в по-късен момент, отговаря на изискването за ефективна съдебна защита“. Според ГА разглежданото дело приканва Съда да уточни момента, в който трябва да се упражни този съдебен контрол, за да може съдебната защита да се счита за ефективна.

ГА посочва, че съгласно наличните данни, следва да се приеме, че нито националният акт, постановен на основание член 64, алинея 2 от НПК, нито решението на същия този прокурор да издаде европейска заповед за арест подлежат на обжалване пред съд.

Българското правителство и Европейската комисия твърдят, че националното производство по издаване на европейска заповед за арест е в съответствие с изискваната от Съда защита на две равнища на правата на издирваното лице, тъй като след осъществяване на предаването на лицето, същото трябва да бъде изправено незабавно пред съда, който е компетентен в издаващата държава членка да се произнесе относно прекратяването или продължаването на задържането. Следователно според българското правителство и Комисията съществуването в българския правен ред на възможност за упражняването на съдебен контрол върху условията за издаване на европейската заповед за арест след предаването на издирваното лице е достатъчно, за да се приеме, че производството по издаване на европейска заповед за арест от прокурор в досъдебната фаза на наказателното производство отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита.

ГА обаче не е съгласен с това твърдение, като счита, че за да бъде изцяло ефективна съдебната защита на лицето, по отношение на което е издадена европейска заповед за арест, то трябва да може да се ползва от такава защита преди предаването му на тази държава членка, и то поне на едното от двете равнища на защита, изисквани от практиката на Съда.

Анализирайки съответната практика на Съда на ЕС, на която се позовават и българското правителство и Комисията, ГА отбелязва, че в процесуалноправните системи, разгледани от Съда в решения Parquet général du Grand-Duché de Luxembourg и Openbaar Ministerie (Прокурори на Лион и Тур) (C‑566/19 PPU и C‑626/19 PPU, EU:C:2019:1077) и Openbaar Ministerie (Прокуратура на Швеция) (C‑625/19 PPU, EU:C:2019:1078), европейската заповед за арест, издадена от прокурор, се основава на национален съдебен акт, който отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита. Всъщност във всяка една от тези правни системи този национален съдебен акт е бил издаден от съдия или юрисдикция и в този смисъл е предоставена защита на т.нар. първо ниво.

Следователно според ГА не е възможно въз основа на практиката на Съда да се изгради извод, че е достатъчно в процесуалноправна система, при която както европейската заповед за арест, така и националната заповед за задържане, на която тази заповед за арест се основава, са издадени от орган, който не е съдия или юрисдикция, подобни решения да подлежат на инцидентен съдебен контрол в издаващата държава членка след предаването на съответното лице, за да се приеме, че такава система отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита.

В заключение, според ГА българското производство по издаване на европейска заповед за арест от прокурор в досъдебната фаза на наказателното производство не отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита.

До същия извод достига и Съда на ЕС в своето решение от 10 март 2021г.

Съдът, подобно на ГА, отхвърля довода на българското правителство, което се позовава на решение от 13 януари 2021 г., MM (C‑414/20 PPU, EU:C:2021:4), съгласно който довод след предаването на издирваното лице в резултат от изпълнението на европейска заповед за арест, то веднага ще бъде изправено пред съд, който ще разгледа необходимостта да му бъде наложена превантивна мярка за лишаване или ограничаване на свободата, и по този начин ще пристъпи и към проверка на пропорционалния характер на тази заповед. Според Съда на ЕС тази практика не е от естество да гарантира съответствието на българската процесуална система с изискванията на Рамково решение 2002/584.

Всъщност в това решение Съдът не се произнася изрично по въпроса дали българското производство по издаване на европейска заповед за арест от прокурор в досъдебната фаза на наказателното производство отговаря на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита, а само постановява, че при липсата на отделно правно средство за защита в правото на издаващата държава членка правото на Съюза предоставя на юрисдикция на тази държава членка компетентност да упражнява инцидентен контрол на валидността на европейската заповед за арест. Поради това от това решение не може да се направи извод, че в него Съдът е решил, че наличието на такава възможност за последващ съдебен контрол може да отговори на изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита на правата на издирваното лице.

С оглед на всичко това Съдът на ЕС отговаря на поставения му въпрос, че член 8, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2002/584 във връзка с член 47 от Хартата и практиката на Съда трябва да се тълкува в смисъл, че не са изпълнени изискванията, присъщи на ефективната съдебна защита, от която трябва да се ползва лице, срещу което е издадена европейска заповед за арест за целите на наказателното преследване, ако както европейската заповед за арест, така и съдебният акт, на който тя се основава, са издадени от прокурор, който може да бъде квалифициран като „издаващ съдебен орган“ по смисъла на член 6, параграф 1 от това рамково решение, но не подлежат на съдебен контрол в издаващата държава членка преди предаването на издирваното лице от изпълняващата държава членка.

Радостина Стефанова Камишева

Радостина Стефанова Камишева

Юридически сътрудник в кабинета на съдия Александър Корнезов в Общия съд на ЕС.