(Решение на Съда на ЕС от 18 април 2013г. по дело С-247/12, Мустафа)

 

Нанчо Нанчев[1]

 

Въведение

Приетият през 2004 г. Закон за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя въвежда в българското законодателство разпоредби на международното право в тази специфична област.

На първо място това е Конвенция № 173 на Международната организация на труда относно защитата на вземанията на работниците в случай на несъстоятелност на работодателя[2], на която се основават изрично мотивите към законопроекта[3].

Освен това, макар и да не е отбелязано в мотивите, законът е съобразен с разпоредбите на Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател[4] или по-точно на предхождащата я, но почти идентична с нея Директива 80/987/ЕИО на Съвета от 20 октомври 1980 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател[5]. Доколкото обаче Директива 2008/94/ЕО кодифицира и отменя предишната Директива 80/987/ЕИО, на която всъщност се позовава Върховният административен съд в своето преюдициално запитване, Съдът на Европейския съюз приема, че позоваването на разпоредбите от Директива 80/987/ЕИО се отнася до съответстващите им разпоредби от новата Директива 2008/94/ЕО (точка 26 от решението по дело „Мустафа“)

Възприетата от българския законодател правна уредба е минималистична по отношение на изискванията на Директива 2008/94/ЕО. Критерият и в двата случая е продължителността на периода на заетост по трудовото правоотношение, а не определена глобална парична сума. Установеният в член 22, ал. 1 от ЗГВРСНР обем на гарантирани средства за работниците или служителите при несъстоятелност на техния работодател е в размер на три начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните шест календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението за откриване на производството по несъстоятелност, но месечно не повече от определения за тези случаи максимален размер на гарантираните вземания, ако работникът или служителят е бил в трудово правоотношение със същия работодател не по-малко от три месеца. Тримесечен е и определеният в член 4 от директивата най-нисък праг на тези вземания.

След като поставя като основна цел пред държавите членки осигуряването на „минимално ниво на защита, в частност за да се гарантира изплащането на дължимите вземания, като се отчита необходимостта от балансирано икономическо и социално развитие в Общността“ (съображение 3), Директива 2008/94/ЕО прави опит да стимулира държавите членки да възприемат и по-щедри разрешения, напомняйки, че все пак се цели и „гарантиране на справедлива защита“ (съображение 4), а също така „осигуряване на правна сигурност“ и „укрепване на правата на работниците в съответствие с практиката на Съда на Европейските общности“ (съображение 6). Всичко това по-нататък в текста на директивата се възприема като нейната социална цел, на която член 4, параграф 3 се позовава специално, за да определи абсолютната долна граница на осигурените вземания в случай, че държавите членки предвидят таван за осъществяваните от техния гарантиращ орган плащания.

Изразена на български нормативен език тази долна граница на социалната цел на директивата е предвиденият в чл. 22, ал. 2 ЗГВРСНР ежегодно определян със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване максимален размер на гарантираните вземания при съществувало не по-малко от три месеца трудово правоотношение със същия работодател, който максимален размер не може да бъде по-малък от две и половина минимални работни заплати, установени за страната към датата на вписване в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност.

Създаденият от ЗГВРСНР компетентен орган е Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към Националния осигурителен институт, който е специализираното звено за изплащане на дължимите по реда на закона вземания на работниците и служителите.

Факти и обстоятелства по делото

Спорът в главното производство е между г-жа Мелиха Вели Мустафа и директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ. В периода юни 2006 г. — април 2011 г. г-жа Мустафа работи по трудов договор като консултант-продавач в плетачната фабрика „Орфей — Кърджали“ ЕООД.

През 2009 г. предприятието изпада в неплатежоспособност, която е констатирана от Окръжен съд Кърджали с решение от 25 февруари 2010 г., с което същевременно се открива производство по несъстоятелност, постановява се продължаване на дейността на дружеството и се назначава временен синдик. Решението е вписано в търговския регистър на 2 март 2010 г.

На 20 април 2011 г. трудовото правоотношение на г-жа Мустафа е прекратено по взаимно съгласие с работодателя.

С решение от 13 май 2011 г. Окръжен съд Кърджали обявява дружеството в несъстоятелност, като постановява прекратяване на дейността му и началото на осребряването и разпределението на имуществото му. Това решение е вписано в търговския регистър на 20 май 2011 г.

Възникналите след вписването в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност вземания на г-жа Мустафа към „Орфей — Кърджали“ ЕООД са за неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец април 2011 г. в размер на 225,29 лв. и за неизплатено обезщетение от 549,85 лв., произтичащо от неизползван платен годишен отпуск. На 16 юни 2011 г. тя предявява тези вземания пред директора на регионално управление „Социално осигуряване“ на НОИ и въз основа на ЗГВРСНР иска да ѝ бъдат изплатени от Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“. Искането е отхвърлено с основен мотив, че претендираното вземане е от периода след датата на вписване в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност на работодателя, а съгласно закона подобни претенции са допустими само ако са възникнали в последните шест месеца преди тази дата. Освен това жалбоподателката не предявила вземането в законоустановения 30-дневен срок от датата на вписване на решението за откриване на производството по несъстоятелност.

Последвалата жалба до Административен съд Кърджали е отхвърлена със същата аргументация. Г-жа Мустафа подава касационна жалба до Върховния административен съд, който отправя преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз със следните въпроси по същество:

1. Следва ли понятието за неплатежоспособност по Директива 2008/94/ЕО да се тълкува в смисъл, че обвързва държавите членки да предвидят гаранции за вземанията на работниците и служителите в производство по несъстоятелност във всеки етап от това производство до обявяването на несъстоятелността, а не само до откриването на производството?
2. Директива 2008/94/ЕО допуска ли национална норма, която предвижда възможност за погасяване от гарантиращия орган на вземания на работници и служители, представляващи плащания по дължими вземания, които са възникнали само до датата на вписване на решението за откриване на производството по несъстоятелност, когато с това решение не се прекратява дейността на дружеството работодател и не се обявява неговата несъстоятелност?
3. При положителен отговор на предходния въпрос, има ли непосредствено действие и може ли да бъде пряко приложена от националния съд разпоредбата на член 2, параграф 1 Директива 2008/94/ЕО, съгласно която се счита че неплатежоспособността е настъпила когато е поискано откриване на процедура за колективно удовлевторяване на кредиторите?
4. При положителни отговори на предходните въпроси, допустимо ли е при липса на конкретна национална уредба за срока на предявяване пред гарантиращия орган на вземания на работниците и служителите, възникнали до датата на вписване на решението за обявяване на работодателя в несъстоятелност, да се приложи в съответствие с принципа на ефективност определеният в националното право 30-дневен срок за упражняване на това право и в други хипотези, като за начална дата се приеме датата на вписване на решението за обявяване на несъстоятелност в търговския регистър?

 

Решението на Съда

От държавите членки в хода на производството интерес към делото проявява единствено Германия, която представя свое писмено становище заедно с пряко заинтересованите от изхода на делото директор на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към НОИ, българско правителство и Европейска комисия. Предложените от всички тях отговори по същество съвпадат с диспозитива на самото решение на Съда.

Съдът (пети състав) приема, че делото не повдига въпроси с фактическа или правна сложност и в светлината на своята съдебна практика може да го разгледа без необходимост от представяне на заключение от генералния адвокат.

Решението по делото е произнесено на 18 април 2013 г.

Съдът групира първите два въпроса отделно и ги разглежда заедно, доколкото задължението държавите да предвидят гаранции за вземанията на работниците и погасяването на тези вземания от гарантиращият орган са свързани функционално. Впоследствие се установява, че поради отговорите, които Съдът дава на първите два въпроса, необходимостта от произнасяне по останалите два отпада.

Най-напред в своя анализ Съдът се спира на констатацията на ВАС, че Директива 2008/94/ЕО използва понятието „неплатежоспособност“ със смисъл на „несъстоятелност“ по българското право. Действително, една от особеностите на решението по това дело е извеждането на преден план на това терминологично несъответствие. В акта за преюдициално запитване ВАС обстойно се спира на значението по Търговския закон както на несъстоятелността, така и на неплатежоспособността, като посочва фазите в развитието на производството по несъстоятелност. Във връзка с това се обръща внимание на значението, което има моментът на настъпването във времето на всеки от елементите на производството. Докато националният закон детайлизира конкретните разпоредби с оглед на точното им прилагане от съдилищата, директивата, предвид на координиращата ѝ роля за държавите членки, използва понятия с възприети за тях най-общи характеристики. Поради това в директивата няма разпоредба относно настъпването на интересуващото запитващата юрисдикция обстоятелство — вписването в търговския регистър на решението за образуване на производство по несъстоятелност.

Съдът посочва, че за да са гарантирани вземанията съгласно Директива 2008/94, две предвидени в нея условия трябва да са налице. От една страна, да е било поискано откриването на колективна процедура, основана на неплатежоспособността на работодателя, и от друга страна, трябва да е постановено решение за откриване на тази процедура или при недостатъчно имущество, което да обоснове откриването на процедурата, да е постановено окончателното прекратяване на предприятието (точка 32). При наличието на подобно решение за откриване на процедура обаче директивата не изисква колективната процедура непременно да води до прекратяване на дейността на работодателя (точка 33).

Съдът лесно преодолява неяснотата относно конкретното название на тази колективна процедурна, като обръща внимание, че член 630, алинея 1 от ТЗ, който определя съдържанието на решението за откриване на производство по несъстоятелност, изрично предвижда с това решение да се обяви неплатежоспособността и да се определи нейната начална дата. Следователно тази разпоредба в случая използва същото понятие „неплатежоспособност“, което е използвано и в българската редакция на член 2, параграф 1 от Директива 2008/94 (точка 35).

Въпреки тази допирна точка, следва да се посочи, че терминологичният проблем, на който се спира ВАС, действително съществува. Понятието „неплатежоспособност“ в директивата е пояснено чрез легално определение в член 2, параграф 1, от което става ясно, че то обхваща началната фаза на процедурата (поискано е откриване на процедурата и компетентният орган е взел решение за това), но, както вече бе споменато, не се изисква колективната процедура непременно да води до прекратяване на дейността на работодателя (точка 33 от решението). Използването на правилното по смисъл в случая понятие „производство по несъстоятелност“ е избягнато в превода на български очевидно под въздействието на другите езикови редакции на директивата, в които конкретната дума „неплатежоспособност“ е включена в употребения в страдателен залог израз „работодателят се счита в състояние на неплатежоспособност“[6].

Може би е спорен изборът на европейския законодател да използва на тези езици точно думата „неплатежоспособност“ като родово понятие, но изглежда то е било прието като разпознаваемо за най-широк кръг правни системи, със съзнанието, че така или иначе то ще остане неточно спрямо техния национален контекст. Очевидна е била обаче целта да се запази, поне на основните европейски езици, терминологичното единство с Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съветаот 29 май 2000 година относно производството по несъстоятелност[7], който в съответните си езикови редакции също се отнася до insolvabilité, insolvency, insolvenzaи т.н. С помощта на неговото заглавие се установява и грешката в превода на Директива 2008/94, тъй като наименованието на Регламент (ЕО) № 1346/2000 на български не е за „неплатежоспособност“, а именно за „несъстоятелност“. Впрочем същата грешка е била допусната и в превода на първоначалната Директива 80/987/ЕИО, която също се отнася до insolvabilité, insolvency или insolvenza.

Следва да се посочи, че българският превод на Конвенция № 173 на МОТ, който е изготвен през 2004 г., тоест преди преводите на Директива 2008/94 и заменената от нея Директива 80/987/ЕИО, използва в член 1 понятието „несъстоятелност“ със смисъла, който то има в българското право, въпреки че в оригиналните му равностойни редакции на английски и френски език думата отново е „insolvency“, съответно „insolvabilité“[8].

С оглед на подобни съображения Съдът припомня в решението, че състоянието на неплатежоспособност следва да бъде дефинирано в светлината на тенденциите в законодателствата на държавите членки, като в обхвата си „състоянието на неплатежоспособност“ следва да включва и процедурите при неплатежоспособност, различни от ликвидацията (точка 34). Това разрешение, макар да възпроизвежда съображение 4 на Директива 2008/94, всъщност е отглас от най-ранната, но останала непроменена практика на Съда, която при всяко тълкуване отдава принципно значение на съдържанието пред формата[9].

Втората проверка, която Съдът прави в своя анализ, се отнася до възможността датата на вписване в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност да се приеме като отправна дата, след която възникналите вземания на работниците и служителите вече не са гарантирани (точка 38). Яснота в това отношение внася член 3, алинея 2 от Директива 2008/94, който предоставя на държавите членки свобода да изберат подходящата според тях дата (точка 41).

В края на решението Съдът напомня общата цел на директивата, която насърчава принципно държавите членки, „ако преценят това за подходящо“, да въвеждат по-благоприятни мерки от предвидените в нея чрез удължаване по подходящ начин на гарантирания период (точка 42).

Съдът постановява, че Директива 2008/94 не задължава държавите членки да гарантират вземанията на работниците и служителите на всеки етап от производството по несъстоятелност на техния работодател. В частност тя допуска държавите членки да гарантират само вземанията на работниците и служителите, които са възникнали преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност, макар това решение да не постановява прекратяването на дейността на работодателя.

Коментар

Без да повдига проблеми от особена сложност, делото Мустафа представлява принос в изясняването на важен социален въпрос, който засяга както лични, така и по-широки обществени интереси от значение за правната сигурност при удовлетворяването на дължими вземания по трудови правоотношения при образуване на производство по несъстоятелност. Решението по делото установява окончателно границата на възможните претенции от подобно естество и потвърждава предоставената от Директива 2008/94 на държавите членки свобода да формират собствена политика в определен, достатъчно широк периметър.

Лицата, които остават засегнати от установения още в началото на производството по несъстоятелност преклузивен срок за предявяване на вземанията им по реда на ЗГВРСНР, запазват правото да направят това за негарантираната от фонда към НОИ част по общия ред в хода на производството (чл. 30 от ЗГВРСНР).

Настоящото съдебно решение има значение и за насочване на вниманието към немаловажния проблем на подходящото понятийно съответствие между актовете на правото на Съюза и техните български редакции. По този начин се напомня и за значителната трудност, която европейският законодател среща при търсенето на равновесие между различните правни системи и традиции чрез възприемането и налагането на понятия и правни институти, които изглеждат парадоксални или направо неприемливи за част от държавите членки.

Не на последно място решението е повод да се обърне внимание на социалната цел на Директива 2008/94, на която ВАС се позовава специално в мотивите към своето преюдициално запитване. Вместо въпроси към транспониралите директивата държави членки, този аспект на проблематиката поставя въпроси по-скоро към европейския законодател, който винаги е заявявал стремежа си да въвежда все по-високи критерии за достигането на обществен напредък. Действащата от декември 2009 г. Харта на основните права на Европейския съюз всъщност засилва стойността на разпоредбите от вторичното право, които имат отношение към член 34 от Хартата, отнасящ се до социалната сигурност и социалната помощ. Установяването на конкретното съотношение между тези норми предстои да се направи от Съда, включително по повод на дела като настоящото, които съдържат многопластов подтекст и отразяват активния принос на националните юрисдикции в развитието на правото на Съюза.

 

***

Link to the summary in Franche language: LES ÉTATS MEMBRES NE SONT PAS OBLIGES DE PREVOIR UNE GARANTIE POUR LES CREANCES DES TRAVAILLEURS NEES AVANT LA TRANSCRIPTION AU REGISTRE DU COMMERCE DU JUGEMENT D’OUVERTURE DE LA PROCEDURE DE REDRESSEMENT JUDICIAIRE

***

 

[1]Юрист лингвист в българския отдел за преводи на Съда на Европейския съюз.

[2]Законът за ратифициране на Конвенция № 173 е обнародван (ДВ, бр. 58/ 6.7.2004 г.) два месеца след обнародването на самия ЗГВРСНР (ДВ, бр. 37/ 4.5.2004 г.).

[3]Законопроект 254-01-60/16.7.2002.

[4] ОВ L 283, стр. 36.

[5] ОВ L 283, стр. 23; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 197.

[6]Unemployeurestconsidéré commesetrouvanten étatd’insolvabilité (фр.); anemployershallbedeemedtobeinastateofinsolvency(англ.); gilteinArbeitgeberalszahlungsunfähig (нем.); undatoredilavorosiconsiderainstatodiinsolvenza (ит.); unempresarioserá consideradoinsolvente (исп.); έναςεργοδότηςθεωρείταισεκατάστασηαφερεγγυότητας (гр.).

[7] ОВ L 160, стp. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 1, стр. 143.

[8]На страницата на МОТ в интернет са поместени и редакции на други езици. На испански и немски се използват идентичните понятия „insolvencia“ и „Zahlungsunfähigkeit“ (http://www.ilo.org). За разлика от тях руската редакция е възприела „неплатёжеспособность“, въпреки че руското понятие за това производство е именно „несостоятельность“ — показателно в това отношение е уточнението в самото заглавие на съответния закон: Федеральный закон о несостоятельности (банкротстве), 26.10.2002, № 127-ФЗ (http://www.consultant.ru/popular/bankrupt).

[9]Вж. напр. Решение на Съда от 16.7.1956 г. по дело Fédéchar, 8/55, Recueil, 1955 г., стр. 226. В него Съдът приема, че естеството на дадено решение се определя не от неговата форма, а от обхвата му (le caractère d’une décision ne dépendant pas de sa forme mais de sa portée).