Част II
д-р Александър Корнезов[1]
Основната цел на Част II от тази статия е да коментира критично практиката на българските съдилища при прилагане на разпоредбите на първичното и вторичното европейско право в областта на европейското гражданство. В този смисъл, тя е подчертано практически ориентирана и цели да предостави своеобразно помагало на практикуващия юрист, а и на законодателя, в тази сложна област от правото на ЕС.
На първо място, статията разглежда съвместимостта с правото на ЕС на забраните за напускане на територията на страната, наложени на български граждани по силата на чл. 75, ал. 5, 75, ал. 6 (стар чл. 76, ал. 3) и чл. 76, ал. 5 (отм.) от Закона за българските лични документи. Този въпрос доведе до натрупването на значителна юриспруденция на национално ниво, преимуществено що се отнася до въпроса дали подобни забрани могат да бъдат оправдани с оглед на поддържането на обществения ред по смисъла на чл. 27 от Директива 2004/38[2] и дали те са съобразени с принципа на пропорционалността. Въпросът допълнително се усложнява от факта, че правото на свободно придвижване е уредено не само в правото на ЕС, но и в българската Конституция (чл. 35), както и в ЕКЗПЧОС (чл. 2 на Протокол № 4). При все това, по всичко личи, че допускането на ограничения на това право е сравнително по-лесно въз основа на Конституцията и на ЕКЗПЧОС, отколкото въз основа на Директивата. В тази връзка статията изследва и сравнява практиката на Конституционния съд, на ЕСПЧ, на Върховния административен съд и на Съда на ЕС, като основно акцентът се поставя върху различния подход на тези съдилища при преценката на допустимостта на ограниченията на правото на свободно придвижване.
Статията по-нататък се спира на засилената защита срещу експулсиране на граждани на ЕС, придобили право на постоянно пребиваване или пребивавали в съответната държава членка повече от 10 години. Тази засилена защита произтича от чл. 28 от Директива 2004/38. Разглежда се транспонирането й в българското законодателство и отразяването й в българската съдебна практика.
Трето, анализирана е практиката на българските съдилища по тълкуването и приложението на чл. 20 и 21 ДФЕС в хипотезите, които излизат извън приложното поле на Директива 2004/38. Тук особен акцент се поставя върху приложението на правото на ЕС в т.нар. изцяло вътрешни положения, при които гражданинът на ЕС не е упражнил правото си на свободно придвижване (т.нар. „статични“ европейски граждани). След кратко представяне на практиката на Съда на ЕС по този въпрос, статията изследва юриспруденцията на Върховния административен съд и начинът, по който последният прилага първичното право на ЕС в областта на европейското гражданство.
На последно място, статията обсъжда начинът, по който правото на ЕС засяга националните правила за придобиване и загубване на гражданство на държава членка на ЕС, особено в светлината на практиката на Съда на ЕС. В тази връзка е разгледан и въпросът за съответствието на релевантните разпоредби от Закона за българското гражданство с правото на ЕС.
Макар на този етап на развитие на българската съдебна практика да е трудно да се правят генерални обобщения, като се има предвид ограничения обсег на въпросите, които до настоящия момент са били предмет на тази практика, няколко конкретни извода могат все пак да бъдат изведени. Най-общо казано, налице са четири групи от проблеми в областта на европейското гражданство, с които българската съдебна практика се е сблъсквала до този момент. Първата група се отнася до трудностите, които изпитват българските съдилища да определят – и разграничат – приложното поле на Директива 2004/38, от една страна, от приложното поле на първичното европейско право, и по-конкретно на чл. 20 и 21 ДФЕС, от друга страна. Този въпрос е от особена важност, тъй като правният анализ, който съпътства тези разпоредби е различен в редица отношения. Неправилното определяне на приложното поле на директивата, съответно на първичното право на ЕС, често води до постановяване на неправилно съдебно решение. Втората група се отнася до неправилното отразяване и осмисляне на практиката на Съда на ЕС по въпросите на европейското гражданство. Това също е сериозен проблем, като се има предвид, че тълкуването, дадено от Съда на ЕС на релевантните разпоредби от правото на ЕС, се вгражда в последните като ги изяснява и нерядко ги изпълва с ново съдържание. Трето, българската съдебна практика продължава да изпитва съществени трудности с третирането на т.нар. изцяло вътрешни положения: българските съдилища или въобще не държат сметка за правата, които европейските граждани черпят от чл. 20 ДФЕС, или се позовават на тази разпоредба почти автоматично, без да обсъждат по същество условията за приложението й. Не на последно място, цари известно объркване в българските съдилища и по отношение на приложното поле съответно на ЕКЗПЧОС и на правото на ЕС в областта на свободата на придвижване и по-конкретно, на европейското гражданство. Това също поражда редица проблеми, тъй като принципите и логиката на Конвенцията са различни от тези, присъщи на правото на ЕС, особено що отнася до свободата на придвижване, условията за ограничаването й и правата, които предоставя европейското гражданство.
***
[1] Реферандер в Съда на ЕС. Мненията, изразени в тази статия, са лични и не ангажират институцията.
[2] Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите–членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО, OB L 158, 30.4.2004 г., стр. 77—123, специално българско издание: глава 05 том 07 стр. 56 – 71.
***
Link to the article in English language:HAS EU CITIZENSHIP REACHED BULGARIA? A CRITICAL OVERVIEW OF NATIONAL LEGISLATION AND CASE LAW
***