Решение от 3 юни 2021 г., Генерално консулство на Република България, C‑280/20
Преюдициалното запитване е отправено от Софийски районен съд в рамките на спор между ZN и Генерално консулство на Република България в град Валенсия, Кралство Испания (наричано по-нататък „генералното консулство“) относно искане за плащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск. Запитването е във връзка с тълкуването на разпоредби от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела[1].
ZN е българска гражданка с местожителство в София, притежаваща разрешение за пребиваване в Испания, където в качеството на изпълнител е предоставяла услуги, свързани във връзка с приемане на документи по преписки, образувани в консулството от български граждани, и администрирането им по силата на шест последователни договора, сключени с генералното консулство. Тя смята, че въпросните договори са трудови договори по смисъла на българското право. На 30 април 2019 г. жалбоподателката в главното производство предявява в България иск срещу генералното консулство, от една страна, за признаване на правоотношението ѝ за трудово, и от друга, за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, а именно 120 дни неползван годишен отпуск (по 30 дена на година) за периода от 2 януари 2013 г. до 29 юни 2017 г.
Генералното консулство от своя страна оспорва компетентността на българските съдилища да се произнесат по спора в главното производство и твърди, че компетентни са испанските съдилища в качеството им на съдилища по местоработата на ZN.
Тъй като запитващата юрисдикция изпитва съмнения относно наличието на трансграничен елемент по главното производство, както и относно приложението на Регламент №1215/2012, тя решава да спре главното производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Следва ли член 5, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 във връзка със съображение трето от преамбюла на същия да се тълкува в смисъл, че Регламентът се прилага при определяне на международната компетентност на съда на държава членка по спор между работник от тази държава и консулска служба на същата държава на територията на друга държава членка, или същите разпоредби следва да се тълкуват в смисъл, че такъв спор следва да се реши според националните правила за компетентност на държавата на общата националност на страните?“.
За да отговори на така поставения въпрос, Съдът на ЕС прави на първо място проверка дали спорът в главното производство попада в приложното поле на Регламент № 1215/2012 като спор по „гражданск[о] и търговск[о] дел[о]“ по смисъла на член 1, параграф 1 от този регламент.
Съгласно цитираната практика, Съдът приема, че функциите на дадено посолство съгласно член 3 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения, сключена във Виена на 18 април 1961 г., се състоят преди всичко в представляване на изпращащата държава, в защитата на нейните интереси, както и в насърчаване на отношенията с приемащата държава. При упражняване на тези функции посолството, както всяка друга обществена институция, може да действа iure gestionis и да стане носител на права и задължения с гражданскоправен характер вследствие по-конкретно на сключването на частноправни договори. Такъв е случаят, когато то сключва трудови договори с лица, изпълняващи функции, които не се отнасят до упражняването на публична власт.
Следователно, Съдът приема, че спор, произтичащ от договор като разглеждания в главното производство, може да попадне в приложното поле на Регламент № 1215/2012 като спор по гражданско и търговско дело. Запитващата юрисдикция обаче следва да определи дали това е така с оглед на всички факти по главното производство.
На второ място, Съдът на ЕС разглежда въпроса за трансграничния елемент, чието наличие обуславя приложимостта на посочения регламент. Тъй като в регламент №1215/2012 не се съдържа определение на това понятие, Съдът прилага по аналогия определението за „трансграничен случай“ по смисъла на Регламент № 1896/2006 за създаване на процедура за европейска заповед за плащане[2], съгласно което това е случай, при който поне една от страните има местоживеене или обичайно пребивава в държава членка, различна от държавата членка на сезирания съд.
Тъй като генералното консулство представлява териториално структурно звено на Министерството на външните работи и за външния свят то е явява трайно продължение на това министерство, то трябва да се счита, че една от страните по спора има местоживеене или пребивава обичайно в държава членка, различна от тази на сезирания съд. В същото време разглежданите в главното производство договори за предоставяне на услуги са сключени в Испания и задълженията, възникнали по силата на тези договори, са изпълнени в същата държава членка.
Следователно, Съдът заключава, че спорът по главното производство има трансгранични последици.
С оглед на изложеното, запитващата юрисдикция ще следва да направи съответните изводи що се отнася до определянето на компетентността на българските или испанските съдилища в конкретния случай.
[1] (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1)
[2] Член 3, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за създаване на процедура за европейска заповед за плащане (ОВ L 399, 2006 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 9, стр. 108)
