Ваня Илиева[1]

 

 

I. Въведение

Преди влизането в сила на Договора от Лисабон, ролята на Съда на ЕС в областта на правото на убежище беше значително ограничена, но след промените в архитектурата на Европейския съюз през 2009 г. се забелязва засилен интерес от националните юрисдикции и увеличаване на производствата по член 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) в тази област. С Договора от Лисабон се премахва добре познатата стълбова структура и се предоставя по-голяма възможност на Съюза да действа в пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Той въвежда нови елементи в правната архитектура на ЕС, които се изразяват в по-ефективна процедура за вземане на решения и по-големи правомощия на Съда на ЕС[2]. Въпреки богата практика на Съда[3] по редица въпроси във връзка с прилагането и тълкуването на Регламент Дъблин II[4], то с решение по съединени дела N. S. и др. (С—411/10 и С—493/10) и с настоящото решение пространно е разгледан въпросът за баланса между фундаменталните принципи на общата европейска система за убежище и основните права, признати от правния ред на Съюза.

На 14 ноември 2013 г. Съдът на Европейския Съюз (наричан по-нататък Съдът на ЕС или Съдът) постановява решение по дело Puid, C—4/11 относно тълкуването на член 3, параграф 2 от Регламент Дъблин IIпри хипотеза, в която положението в държавата членка, компетентна да разгледа молбата за убежище съгласно посочените в глава III критерии, застрашава основните права на търсещото убежище лице. По-специално в рамките на главното производство пред запитващата юрисдикция се поставя въпросът дали в подобни крайни случаи[5] търсещото убежище лице разполага със „защитимо по съдебен ред субективно право […] да иска от държава членка“[6], в която е подало молба за убежище, да разгледа последната на основание член 3, параграф 2 от Регламент Дълбин II.

Трябва да се отбележи, че решението по делоPuidе интересно не само от академична гледна точка, но то има съществена практическа значимост за правилното функциониране на системата за убежище в България. През изминалата година в страната ни се наблюдава увеличение на броя на търсещите убежище лица, непосредствено свързано със задълбочаването на конфликта в Сирия, което съответно води до допълнително натоварване на националната система за прием на бежанци. Така например според предоставената информация от Държавната агенция за бежанците през посочената година броят на търсещите убежище лица надхвърля многократно броя на молбите през изминалите 20 години[7]. По информация на Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН)[8] през 2013 г. над 9000 души са подали в България молба за убежище, като значителна част от тях са сирийски граждани. В доклад на ВКБООН от 3 януари 2014 г. е извършена оценка на положението в България (условия за настаняване, процедура и срокове за разглеждане на молбите и др.) и е предложено временно спиране на прехвърлянето на търсещите убежище лица към страната ни в съответствие с практиката на Съда на ЕС и ЕСПЧ. Наред със своето политическо значение, подобен доклад е важен и за правилното прилагане в България на правната рамка на общата европейска за убежище.

 II. Факти и обстоятелства

На основание член 267 от ДФЕС Hessischer Verwaltungsgerichtshof (Областен административен съд, провинция Хесе, Германия) отправя до Съда в Люксембург преюдициално запитване относно тълкуването на член 3, параграф 2 от Регламент Дъблин II. Запитването е в рамките на спор между Bundesrepublik Deutschland, представлявана от Bundesamt für Migration und Flüchtlinge (Федерална служба за миграцията и бежанците) и г-н Puid, ирански гражданин, относно решението на Федералната служба, с която се обявява за недопустима молбата му за убежище и се разпорежда прехвърлянето му в Гърция.

На 20 октомври 2007 г. г-н Puid пристига в Гърция с подправени документи за самоличност, но след четири дни отпътува за Франкфурт на Майн (Германия), където подава молба за убежище. Г-н Puid е задържан, с цел да се гарантира връщането му на територията на държавата членка, компетентна на основание член 3, параграф 2 от Регламент Дъблин II да разгледа молбата за убежище. Той обаче подава молба за привременна защита до Verwaltungsgericht Frankfurt am Main (административен съд, Франкфурт на Майн), като моли да се приеме, че Федерална република Германия е компетентна да разгледа молбата му за убежище. Междувременно Федералната служба за миграцията и бежанците обявява за недопустима молбата за убежище и разпорежда прехвърлянето му в Гърция. Г-н Puid го обжалва и с решение от 8 юли 2009 г. националният съд приема, че с оглед на условията за приемане на търсещите убежище лица и обработката на молбите им в Гърция, Германия е длъжна да упражни правото си съгласно член 3, параграф 2 от Регламент Дъблин II, поради което отменя решението на Федералната служба за миграция и бежанците и обявява за незаконосъобразно изпълнението на заповедта за връщане на иранския гражданин в първата държава членка. Това решение е обжалвано пред Hessischer Verwaltungsgerichtshof, който с акт от 22 декември 2010 г. спира производството по делото и отправя към Съда на Европейския съюз в рамките на член 267 от ДФЕС четири преюдициални въпроса, с които се цели да се определи обхватът на член 3, параграф 2 от Регламента при хипотеза, съгласно която положението на компетентната да разгледа молбата за убежище държавата членка застрашава основните права на търсещото убежище лице. Въпреки че, от една страна, Федералната служба за миграция и бежанците приема да разгледа молбата на г-н Puid и с решение от 18 май 2011 г. му предоставя статут на бежанец, а от друга страна, с решение от 21 декември 2011 г. по дело N. S. и др. Съдът уточнява обхвата на член 3, паргараф 2, запитващата юрисдикция заявява, че интересът от преюдициалното запитване не е отпаднал изцяло[9] и на четвъртия преюдициален въпрос, чийто текст е посочен по-долу, следва да бъде даден отговор.

Преформулираният от Съда въпрос гласи следното: „От задължението на държава членка да упражни правото си по член 3, параграф 2, първо изречение от Регламент[а] […] възниква ли защитимо по съдебен ред субективно право на търсещото убежище лице да иска от тази държава членка да поеме отговорност?“[10]. С този въпрос националната юрисдикция иска по същество да установи дали търсещо убежище лице може да се позове на задължението на държавата членка, в която е подало молба за убежище, да разгледа тази молба на основание член 3, параграф 2 от Регламента, когато положението в държавата членка, компетентна да разгледа посочената молба съгласно изложените в глава III от Регламента критерии, застрашава основните права на това лице.

Приложима правна уредба

След решението на Европейския съвет в Страсбург от 8 и 9 декември 1989 г. държавите членки подписват на 15 юни 1990 г. в Дъблин т.н. Дъблинска конвенция[11] и поставят началото на хармонизирането на политиката в областта на убежището. След това с член K1, първа алинея от Договора от Маастрихт и член 63 от Договора за ЕО, въведен с Договора от Амстердам, както и понастоящем с член 78 от ДФЕС политиката в областта на убежището се обявява за въпрос от общ интерес като се установяват стандарти, съобразени с Женевската конвенция[12] относно определянето на компетентната държава членка да разгледа молбата за убежище, минималните стандарти за приемането на търсещото убежище лице, минималните стандарти относно определянето на такова лице като бежанец, както и процедурите за предоставяне или отказ на статут на бежанец. Следваща стъпка в този процес представлява взетото решение от Тампере за създаването на обща европейска система за убежище, чрез което се постига хармонизация както на процесуалноправните, така и на материалноправните норми[13]. Системата се основава на зачитане на принципа на забрана на връщането, възприет в международното право, и има за цел да установи „ясен и работещ метод за определяне на държава членка, която е компетентна за разглеждането на молба за убежище“, като „гарантира ефективен достъп до процедурите за определяне статута на бежанец“[14]. Член 3, параграф 1 от Регламент Дъблин II гласи, че молбата за убежище се разглежда от една-единствена държава членка, която е компетентна съгласно йерархичната система от критерии, посочени в глава III от същия регламент. Но с член 3, параграф 2 и член 15, параграф 1 от същия регламент се предоставя оперативна самостоятелност на държавите членки и се въвеждат две дерогационни клаузи, а именно „клаузата за суверенитет“[15] и „хуманитарната клауза“[16]. Съгласно съображение 15 от регламента механизмът за определяне на компетентната да разгледа молбата за убежище държава се прилага с оглед зачитане на основните права и принципи, признати от Хартата за основните права на Европейския съюз.

Заключението на генералния адвокат N. Jääskinen

Правният въпрос, предмет на преюдициалното запитване, е разгледан в заключението на генерален адвокат Jääskinen в светлината на основните цели на уредбата на бежанското право в рамките на общата европейска система за убежище и с оглед доразвиване на установените от Съда правни положения в решение от 22 септември 2011 г. по дело NS и др. Според него с поставения преюдициален въпрос националната юрисдикция иска да установи при крайни случаи, определени съгласно критериите на решение по дело N.S.и др., какви са задълженията на държавата членка, в която е подадена молбата за убежище и по-специално на нейните съдилища относно правата на търсещото убежище лице и наличните средства за защита.

На първо място, доколкото фактическата обстановка наподобява тази на настоящото дело, в заключението са изложени констатациите на Съда от Решение по дело NS и др., чиито правни съображения са от значение за отговора на оставащия за разглеждане преюдициален въпрос. В него Съдът е приел, че „правото на Съюза не допуска прилагането на необорима презумпция, че компетентната държава членка, в която друга държава членка възнамерява да прехвърли търсещото убежище лице, ще спазва основните права на това лице съгласно правото на ЕС“[17].

Генералният адвокат припомня констатациите на Съда в т. 86 от дело NS и др. относно механизма за определяне на компетентната да разгледа молбата за убежище държава и по-специално, че „ако са налице основателни опасения, че в компетентната държава членка съществуват системни недостатъци на процедурата за предоставяне на убежище и на условията за приемане на търсещи убежище лица, включващи нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата спрямо търсещите убежище лица, прехвърлени на територията на тази държава членка, това прехвърляне би било несъвместимо с посочената разпоредба“. Съгласно практиката на Съда системните недостатъци на процедурата за предоставяне на убежище и на условията за приемане на търсещи убежище лица в компетентната държава членка съгласно критериите в глава III от Регламент Дъблин II трябва да преставляват „сериозни и потвърдени основания, за да се смята, че жалбоподателят би бил изложен на реална опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата“[18]. При тези обстоятелства, когато е налице невъзможност за прехвърляне на търсещото убежище лице в държавата членка, определена за компетентна съгласно критериите по глава ІІІ за държавата членка (в която е подадена молбата за убежище), възниква задължение да анализира следващите критерии по посочената глава, за да определи дали друга държава не е компетентна да се произнесе по молбата, освен ако не реши да приложи клаузата за суверенитет и на основание член 3, параграф 2 не я разгледа сама.

Доколкото условията за предоставяне на статут на бежанец са хармонизирани в правото на ЕС с Директива 2004/83 и Директива 2005/85, субективното право да се получи статут на бежанец, включително и правото на ефективна защита в процедурите по обжалване, се регламентира от въведените минимални норми в тези актове, а не от Регламент Дъблин II. В хронологичен план първоначално се определя коя е държвата членка компетентна да разгледа молбата за убежище съгласно „обективните и йерархично организирани критерии“ на регламента, а впоследствие се прилагат Директива 2004/83 и Директива 2005/85. Създадената от Регламент Дъблин II система се основава, от една страна, на взаимното доверие между държавите членки и презумпцията, че всяка една от тях спазва изискванията както на европейското право, така и на Женевската конвенция и на Европейската конвенция за защита на правата на човека, а от друга страна цели да предотврати forum shopping (заобикаляне на закона с цел да се постигне най-благоприятно правно положение, което в конкретния случай се изразява в търсене на по-изгодни варианти за получаване на убежище). Предоставената обаче в член 3, параграф 2 от Регламент Дъблин II чрез клаузата за суверенитет оперативна самостоятелност на държавите членки не поражда права за физическите лица, а цели да уреди отношенията между държавите.

На следващо място в т. 58 от заключението генерален адвокатJääskinen припомня, че съгласно установената от Съда практика регламентите „имат непосредствено действие в националните правни системи на държавите членки, без да е необходимо националните власти да приемат мерки за прилагането им или законодателят на Съюза да приема допълнителни законодателни актове, някои от разпоредбите на даден регламент все пак може да налагат приемането на мерки за прилагане или от държавите членки, или от самия законодател на Съюза“. Поради това в случаи на предоставеното от европейския законодател право на преценка на държавата членка е необходимо предприемането на допълнителни мерки, което в конкретния случай изключва възможността търсещите убежище лица да черпят права от разпоредбите на Регламент Дъблин II. Също така в заключението се приема, че член 3, параграф 2 от регламента не отговаря на изискванията, за да има вертикален директен ефект[19]. По-нататък в точка 67 от заключението се изтъква, че дори и при наличието на краен случай, когато между държавите членки се прилага принципът за забрана на връщането, държавата членка, в която е подадена молбата за убежище, „няма безусловно задължение сама да я разгледа“, тъй като в рамките на разумен срок и съгласно критериите на глава III от регламента тя може да определи като компетентна друга държава. Следователно член 3, параграф 2 допуска, а не задължава тази държава да разгледа молбата, тъй като се свързва със суверенната преценка на държавата и се прилага от нея при условията на оперативна самостоятелност.

За целите на определянето на правото на търсещото убежище лице и средствата за защита в изключителни случаи в заключението се установява разграничение между два вида решения: решения, свързани с отговорността за разглеждане на молбата (член 18 от регламента) и решения, свързани с прехвърлянето на търсещия убежище в компетентната държава членка (член 19 от регламента). При първата хипотеза за търсещото убежище лице не възниква субективно право нито спрямо замолената, нито спрямо молещата държава членка. При втората хипотеза, въпреки че според генералния адвокат не се поражда притезателно право за физическото лице, доколкото решението за прехвърляне имплицитно включва, от една страна, решение на националната юрисдикция да не се разглежда молбата, и от друга страна, задължение да се предаде търсещият убежище на компетентната държава членка, то в хода на това произоводство на обжалване или преразглеждане съдебните органи трябва да гарантират закрила на основните права, признати от правния ред на ЕС и в частност от Хартата и да проверят дали не намират приложение изключителните обстоятелства по дело NS и др.

И накрая, в точка т. 79 от заключението се посочва, че от общите принципи на правото на ЕС относно осигуряването на ефективни средства за защита и закрила на основните права произтича, че в краен случай като определения по дело NS и др. националната юрисдикция „е задължена да спре прехвърлянето на търсещи убежище […] и при необходимост да не прилага националните разпоредби, които евентуално биха изключили подобно решение“.

Решението на Съда

Съдът припомня, че компетентната да разгледа молбата за убежище държава се определя съгласно критериите, посочени в глава ІІІ от Регламент Дъблин II, но чрез дерогация от член 3, параграф 1 всяка държава членка може да приложи клаузата за суверенитет и да поеме отговорност за търсещото убежище лице. В точка 29 от решението се доразвиват правните констатации от решение по дело N. S. и др., като се приема, че „в контекст като разглеждания в това решение държавата членка, която определя компетентната държава членка, има правото по член 3, параграф 2 от Регламента сама да разгледа молбата“, но не се констатира задължение тя да е „длъжна да я разгледа“. В крайни случай обаче, когато не може да не е известно, че „системните недостатъци на процедурата за предоставяне на убежище и на условията за приемане на търсещи убежище лица в тази държава членка съставляват сериозни и потвърдени основания да се смята, че търсещото убежище лице би било изложено на реална опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз“[20], държавата членка трябва да не прехвърля търсещото убежище лице в първоначално определената компетентна държава.

Ето защо при невъзможност за прехвърляне в така определената държава следва да се анализират следващите йерархични критерии, за да определи дали друга държава членка не е компетентна или да се приложи клаузата за суверенитет. При първата хипотеза обаче държавата членка следва да отчете продължителността на провежданата процедура за определяне на компетентна държава членка и дали тя не би довела до утежняване на „евентуалното нарушение на основните права на търсещото убежище лице“, като при необходимост държавата членка може сама да разгледа молбата за убежище. Съдът приема, че невъзможността за прехвърляне в първоначално определената компетентна държа на лицето, търсещо убежище, не обуслява задължение за държавата членка, в която е подадена молбата, да я разгледа на основание член 3, параграф 2 от Регламент Дъблин II.

 III. Коментар

Разглежданото решение се вписва в богатата практика на Съда в областта на общата европейска система за убежище[21]. То отразява еволюцията на бежанското право в Европа и доразвива установените правни положения по дело N.S. и др. Въпреки че изрично в това съдебно решение, за разлика от заключението на генералния адвокат, не се разглежда практиката на ЕСПЧ в областта на правото на убежище, доколкото решението на ЕСПЧ по дело M.S.S.[22] има съществено значение за решаването на съединени дела С—411/10 и С—493/10, които от своя страна са имплицитно свързани с решение по дело Puid, то същите ще бъдат обсъдени в настоящия коментар.

С решение по дело Puid се засягат няколко важни и актуални въпроса: 1) влиянието на съдебната практика на ЕСПЧ върху практиката на Съда на ЕС и приложното поле на Хартата спрямо държавите членки; 2) остава ли валиден основополагащият за общата европейска система за убежище принцип на взаимно доверие между държавите членки и презумпцията, че те могат да се считат за сигурни страни за търсещия убежище, след като се приложи стандартът на ЕС за защита на основните права; 3) субективните права на търсещото убежище лице при прилагане на клаузата за суверенитет.

1. Влиянието на съдебната практика на ЕСПЧ върху общата европейска система за убежище и определяне на приложното поле на Хартата спрямо държавите членки.

Регламент Дъблин II предоставя ясни и йерархично изброени критерии при определяне на компетентната държава членка, която трябва да разгледа молбата на търсещото убежище лице. Тълкуването на неговите разпоредби следва да се извършва в светлината на други инструменти от международното право, като например Женевската конвенция и ЕКПЧ, които са от значение при изграждането на общата европейска система за убежище. Едновременно с това обаче следва да се отчитат и основополагащите принципи на тази система, а именно забрана на връщането на търсещото убежище лице, взаимното доверие между държавите членки и презумпцията, че държавите членки на Европейския съюз могат да се считат за сигурни страни по отношение на търсещото убежище лице.

Регламентът има за цел да определи в кратък срок компетентната да разгледа молбата държава, като едновременно се гарантира ефективна защита на търсещото убежище лице, но и като се ограничи възможността му чрез заобикаляне на установената правна уредба да търси по-изгодни варианти за получаване на убежище (forum shopping). Критериите при определяне на компетентната държава членка се основават преди всичко на идеята, че отговорна да разгледа молбата на търсещото убежище лице е държавата, която е допуснала влизането му на нейна територия (например при предоставяне на виза) или която не е предприела необходимите мерки, за да се противопостави на това (например в случай на незаконно преминаване на границата). Поради това ако търсещото убежище лице подаде молба в държава, различна от компетентната държава членка, съгласно изискванията на Регламент Дъблин II, тя по принцип не разглежда искането му по същество, а изпраща молбата на първата държава.

Производството по определяне на компетентната държава членка обаче се извършва, от една страна, при гарантиране на изискванията на общата европейска система на убежище за предоставяне на ефективна защита на търсещото убежище лице и забрана на връщането му, но също така, доколкото тази област от правото е обект на хармонизация на общностно ниво следва да бъдат спазвани основните права и свободи, признати от правния ред на Съюза[23]. Следователно в производството при определяне на държавата, компетентна да разгледа молбата, се прилага системата на ЕС за защита на основните права. Този извод се подкрепя от обстоятелството, че посочените действия на държавите членки представляват приложение на правото на Съюза и според член 51, алинея 1 от Хартата относими са неговите стандарти за защита на основните права.

Механизмът, заложен в член 3, параграф 1 от Регламент Дъблин II[24], цели да се избегне положителен или отрицателен спор за компетентност между държавите членки чрез прилагането на йерархичната система от критерии, посочени в глава III от същия регламент, съгласно която само една държава е компетентна да разгледа молбата на търсещото убежище лице. За да се гарантира бързина и ефективност при прилагане на посочения в регламент механизъм, държавата членка, в която е подадена молба за убежище, трябва в шестмесечен срок да се произнесе коя е компетентната съобразно посочените материалноправни предпоставки държава или след този срок тя поема отговорност за търсещото убежище лице.

С член 3, параграф 2 от Регламент Дъблин II се въвежда възможността за дерогиране от този принцип. В настоящият казус приложение намира клаузата за суверенитет, при която държавата членка, в която е подадена молба за убежище, но която не е компетентна да я разгледа съгласно изискванията на глава III, може да поеме отговорност за търсещото убежище лице. Критериите за приложение на клаузата за суверенитет обаче не са изрично и изчерпателно посочени в Регламент Дъблин II, а са изведени чрез тълкуване в съответствие със съдебната практика на Съда и коментара относно приложението на нормите на този регламент. Във всеки конкретен случай държавата членка извършва проверка дали са налице условията за приложение на член 3, параграф 2, което по своя характер представлява действие в условията на оперативна самостоятелност. Следователно винаги, когато предаването на едно лице в компетентната държава членка може да породи проблеми от политически или хуманитарен характер, държавата, която е трябвало да прехвърли лицето, може да се позове на член 3, параграф 2 и да разгледа сама подадената молба. Прилагайки клаузата за суверенитет или хуманитарната клауза, държавата, която трябва да прехвърли лицето, извършва дерогация от критериите за определяне на компетентната държава, посочени в регламента, като в условията на оперативна самостоятелност поема отговорност за търсещото убежище лице. За разлика обаче от хуманитарната клауза, при която е необходимо сътрудничество от две държави, прилагането на клаузата за суверенитет зависи от едностранното решение на държавата членка, пред която е подадена молбата за убежище. Като израз на принципа от международното право, че всяка държава е свободна да извърши преценка при предоставянето на убежище[25], клаузата за суверенитет предоставя възможност на дадена държава членка да поеме отговорност и разгледа подадената пред нея молба.

В точки 29 и 30 от решението Съдът подчертава, че ако националната юрисдикция не може да прехвърли търсещото убежище лице в държавата членка, която е определена като първоначално компетентна съгласно критериите на глава III от Регламент Дъблин II, тъй като не може да не ѝ е известно, че „системните недостатъци на процедурата за предоставяне на убежище и на условията за приемане на търсещи убежище лица в тази държава членка съставляват сериозни и потвърдени основания за да се смята, че търсещото убежище лице би било изложено на реална опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата на основните прав на Европейския съюз“, то от това фактическо и правно положение не възниква автоматично задължение за държавата да разгледа молбата му за убежище. За тази държава винаги остава възможността да анализира следващите критерии от глава III и да определи дали друга държава членка не е компетентна.

От друга страна обаче е безспорно, че чрез механизма за определяне на компетентната държава членка не се постига равномерно разпределение на молбите за убежище в рамките на Европейския съюз. Външните граници на Съюза, сред които и тези на Балканския полуостров пресичат някои от основните пътища на търсещите убежище лица[26]. Още в самото начало на приложението на Регламент Дъблин II някои международни организации[27] и Европейската комисия[28] изразяват съмнения относно съвместимостта на политиката на определени държави членки в областта на правото на убежище с международните изисквания за защита на основните права на търсещите убежище лица. Тъй като по принцип бежанското право се регламентира от национални, международни и европейски правни норми, компетентност да се произнасят по поставените пред тях въпроси имат националните юрисдикции, ЕСПЧ и Съдът на Европейския съюз.

За първи път ЕСПЧ се произнася по повод действия на държава членка в областта на бежанското право, свързани с приложение на Регламент Дъблин II по дела T.I. с/у Обединено кралство и K.R.S. с/у Обединено кралство[29], но от особено значение за прилагане на общата европейска система на убежище и тълкуване на принципа за забрана на връщането, при крайни случаи, когато първоначално определената държава членка не отговаря на изискванията за „сигурна държава“, се извършва в решение по дело M.S.S. С последно посоченото дело се предоставя възможност на ЕСПЧ да се произнесе по съвместимостта с ЕКПЧ на решение за прехвърляне на търсещо убежище лице към Гърция (постановено в съответствие с изискванията на член 3, парагараф 1 от Регламент Дъблин II). В решението на ЕСПЧ за първи път се приема, че социално-икономически условия в дадена държава членка, които са от значение за приложение на общите принципи и норми на бежанското право, може да представляват основание за нарушение на член 3 от ЕКПЧ. Посоченият Съд постановява, че както първоначално определената държава, така и държавата, която е трябвало да прехвърли лицето, прилагайки безрезервно производството по член 3, параграф 1 от Регламент Дъблин II, са нарушили съответно член 3 и член 13 от ЕКПЧ, тъй като съществува сериозна опасност от пряко или непряко прехвърляне на лицето в държава, където може да бъде подложено на преследване.

Трябва да се припомни, че разпоредбите на членове 3 и 13 от ЕКПЧ съответстват на член 4 и член 47 от Хартата[30]. Тази идентичност между правните норми е посочена в Разясненията на Хартата, а ключът към тълкуваното им е заложен в текста на член 52, параграф 3 от Хартата, съгласно който се придава същият смисъл и обхват на регламентирани от двете системи основни права. Поради това на пръв поглед не буди изненада използването на сходна терминология в решението по дело N.S. и др. и в решението по дело M.S.S. При по-задълбочен анализ на двете решения обаче се установява, че между тях съществуват съществени различия.[31] На първо място, в решение по дело N.S. и др. се напомня, че общата европейска система за убежище е изградена върху принципа на взаимно доверие и свързаната с него концепция, че всички участващи в нея държави спазват основните права. Съдът посочва, че не всяко нарушение на разпоредбите свързани с правото на убежище, а само „системни недостатъци на процедурата за предоставяне на убежище и на условията за приемане на търсещи убежище лица“ ще бъдат разглеждани като „сериозни и потвърдени основания“, за да отпадне възможността за прехвърляне на търсещото убежище лице към първоначално определената като компетентна държава членка. На второ място, въпреки че се отнася до сходна фактическа обстановка с дело N.S. и др., в решение по дело M.S.S. ЕСПЧ приема, че въпросът за съвместимостта с въведените от Конвенцията стандарти за защита на основните права трябва да се разглежда само в контекста на всеки конкретен случай. Следователно въпреки, че и в двата казуса се извършва проверка за съвместимост на националното производство с основните права, разликата в характера на приложимия от ЕСПЧ и Съда на ЕС критерий за наличието на недостатъци в процедурата и условията за приемане на търсещи убежище лица, може да доведе до различен правен извод. От гледна точка на правото на Съюза изразената от Съда позиция може да се обясни с необходимостта да се запази целостта на общата европейска система за убежище, тъй като прилагането на индивидуален критерий за съвместимост по всеки конкретен казус би възпрепятствало държавите членки да упражняват задълженията си в рамките на общата европейска система за убежище и би застрашило принципите, върху които се основава общата политика за изграждане на пространство на свобода, сигурност и правосъдие.

Също така ЕСПЧ и Съдът на Европейския съюз акцентират върху различни аспекти от действията на държавите членки, свързани с приложението на общата европейска система за убежище. От гледна точка на Европейското право „дискреционното правомощие, предоставено на държавите членки с член 3, параграф 2 от Регламент Дъблин II, е част от предвидените в този регламент механизми за определяне на държавата членка, която е компетентна да разгледа молбата за убежище, и съответно е просто елемент от общата европейска система за убежище“[32]. Следователно когато се позовават на дискреционни правомощия държавите членки „прилагат правото на Съюза“ по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата, действията им попадат в приложното поле на европейското право и следователно трябва да съответстват на изискванията на ЕС за защита на основните права. От гледна точка на ЕСПЧ, доколкото дискреционното правомощие, което имат държавите членки съгласно клаузата за суверенитет, не попада изцяло в международните им задължения, тъй като представлява проявление на национална мярка, взета в условията на оперативна самостоятелност, държавите членки трябва да се съобразят с изискванията на ЕКПЧ. От горепосоченото може да се заключи, че поради своя хибриден характер действията им подлежат на контрол както от Съда на Европейския съюз, така и на ЕСПЧ[33].

Следва да се припомни, че с решение по дело Bosphorus се въвежда презумпцията за съвместимост на общностните мерки със стандартите на Конвенцията[34]. В точки 152—160 от горепосоченото дело ЕСПЧ приема, че действия или бездействия, които произтичат от националното право подлежат на проверка за съвместимост с Конвенцията. Когато обаче държавата приема мярка, която е свързана с изпълнение на поети от нея международни задължения, може да се обоснове, че същата отговаря на изискванията на ЕКПЧ, ако се установи, че съответната международна организация предоставя еквивалентна степен на защита на основните права, какъвто е случая с ЕС. Презумпцията обаче има ограничен обхват и се прилага само спрямо национални мерки, с които се прилага правото на ЕС без на държавите членки да е предоставено право на преценка. Поради това в точки 339 и 340 от решението си по дело M.S.S. ЕСПЧ приема, че в хипотезата на член 3, параграф 2 от Регламент Дъблин II държавите членки остават отговорни за действията си. Важно е да се отбележи, че независимо от обстоятелството, че действието на държавата попада в сферата на правото на ЕС, доколкото същото е проява на дискреционно правомощие, то не е защитено от презумпцията за съвместимост на общностните мерки със стандартите на Конвенцията и подлежи на самостоятелен контрол.

В заключение може да се приеме, че както в решенията по дело Elgafaji[35] и дело N.S. и др., така и в разглежданото съдебно решение е отразено влиянието и взаимодействието между практиката в областта на бежанското право на Съда и на ЕСПЧ. С приемането на Договора от Лисабон и с придаването на задължителен характер на Хартата се утвърждава разбирането, че последната е използвана като „основен инструмент за подобряване на съдебния диалог между Страсбург и Люксембург“[36]. Да се даде отговор обаче на въпросите, които възникват в многостепенната система на защита в Европа включително и в областта на общата европейска система за убежище, не е лека задача. Може би именно поради това Съдът на ЕС в съдебна си практика подхожда с особена предпазливост, когато към правния казус са приложими нормите на Хартата. Не може да се подмине без коментар и обстоятелството, че докато генералният адвокат и страните се позовават на една по-широка палитра от разпоредби за защита на основните права и свободи (членове 4, 18, 19 и член 47 от Хартата), Съдът е изключително лаконичен, като при прилагане на теста за съвместимост на национална мярка с утвърдения от ЕС стандарт за защита на основните права се позовава само на член 4 от Хартата.

Също така трябва да се отбележи, че решението по дело Puid се включва в логиката на емблематични дела като Omega и Schmidberger[37], с които се търси баланс между системата на ЕС за защита на основните права и принципите, на които е изграден Съюзът, което в настоящия казус се изразява в намирането на баланс между защитата на основните права на търсещото убежище лице и принципа за взаимно доверие между държавите членки.

 2. Валиден ли е основополагащият за общата европейска система за убежище принцип на взаимно доверие между държавите членки и презумпцията, че те могат да се считат за сигурни страни за търсещия убежище, след като се приложи стандартът на ЕС за защита на основните права?

Общата европейска система за убежище е изградена на принципа на взаимно доверие и свързаната с него презумпция, че държавите членки на Европейския съюз могат да се считат за сигурни страни за търсещото убежище лице. Съгласно съображение 2 от Регламент Дъблин II всяка една от тях е обвързана от изискванията на Женевската конвенция, на Европейската конвенция за защита на правата на човека и изискванията на европейското право. Разгледан най-общо този принцип служи като необходима предпоставка за интегриране и сътрудничество в различни сфера на правото на Съюза[38]. Например принципът за взаимно признаване на актове, като конкретно проявление на общия принцип на взаимно доверие, е широко използван в областта на пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Поради това не без основание може да се приеме, че съдебната практика в областта на бежанското право би имала въздействие и върху други сфери на правото на ЕС, като например европейската заповед за арест.

Принципът за взаимно доверие обаче може да се прилага само ако държавите членки покриват определен стандарт за защита на основните права. Когато са налице „сериозни и потвърдени основания“, че търсещото убежище лице е „изложено на опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата“, функционирането на принципа е нарушено и се поставя въпросът за характера на свързаната с него презумпция. В решението по дело N.S. и др. Съдът приема в точки 133 — 136, че „държавите членки имат право при прилагането на Регламент Дъблин II да се основават на оборимата презумпция, че държавата членка, която е първоначално компетентна за разглеждането на молба за убежище, ще спазва човешките и основните права на търсещото убежище лице“.

Дефинираното на презумпцията като оборима не трябва да се разглежда като нарушаване на функционирането на принципа за взаимно доверие, а по-скоро като способ за постигането на баланс с приложимия стандарт за защита на основните права. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че въвеждането на подобна необорима презумпция практически би означавало да не се следи дали са приложени стандартите на ЕС за защита на основните права и да не бъде ангажирана отговорността на държавите членки при нарушаване на правата на човека. От друга страна обаче принципът на взаимно доверие между държавите членки е основополагащ при изграждането на общата европейска система за убежище, поради което при оборване на презумпцията се прилагат стриктни изисквания, които не могат да бъдат тълкувани разширително. По този начин Съдът въвежда тест, включващ процесуално и материалноправни предпоставки, които в действителност са свързани не с единични и незначителни, а със системни и сериозни нарушения на утвърдените стандарти за защита. Тъй като при прилагането на този тест основанията при оборване на презумпцията трябва да са сериозни и „потвърдени“, интерес буди въпросът относно вида и доказателствената тежест на различните източници на информация в тази област на правото. От практиката на Съда се установява, че подобни инструменти за оценка могат да бъдат докладите на международните неправителствени организации, кореспонденцията на Върховния комисиариат на ООН за бежанците с държавите членки, докладите на Комисията за оценка на системата за убежище, практиката на Съда на ЕС и ЕСПЧ.

Също така е необходимо да се отбележи, че подобна презумпция за „сигурни страни“ не е въведена в ЕКПЧ. Този извод се потвърждава и от сравнителния анализ на решенията на ЕСПЧ по дела K.R.S. с/у Обединеното кралство и M.S.S., от които се установява, че преценката за съвместимост със стандартите на Конвенцията се извършва съобразно фактическата и правна рамка по всяко конкретно дело. Ето защо може да се приеме, че е възможно държавите членки да бъдат поставени в уязвима позиция, тъй като презумпцията за „сигурни страни“ е основен елемент при определяне на компетентната да разгледа молбата за убежище държава в рамките на ЕС, но нейното прилагане не изключва ангажирането на отговорността на държавата членка за нарушение на ЕКПЧ. Следователно принципът за взаимно доверие и свързаната с него презумция, че държавите членки са „сигурни страни“, продължават да бъдат в сърцевината при хармонизиране на общата политика на убежище. Подобен извод се подкрепя не само от съдебната практика, но и от новоприетия Регламент Дъблин III[39] — например в съображение 9 от същия се посочва, че трябва да бъдат „потвърдени принципите, залегнали в Регламент Дъблин II, като едновременно с това въз основа на натрупания опит бъдат предприети необходимите подобрения за повишаването на ефективността на системата“. С цел постигането на ефективна защита на търсещите убежище лица и утвърждаването на действащ механизъм за определяне на компетентната държава членка в Регламент Дъблин III са въведени измения, които отразяват най-актуалната съдебна практика — например в член 3, параграф 2 е създадена алинея 2, която текстуално отразява диспозитива на съдебното решение по дело N.S. и др. Но дори при тази изменена правна рамка безпроблемното функциониране на общата европейска система на убежище не е гарантирано, доколкото както вече беше споменато подобна презумция за „сигурни страни“ не се прилага от ЕСПЧ.

3. Субективните права на търсещото убежище лице при прилагане на клаузата за суверенитет

След оттеглянето на първите три въпроса, пред Съда остава висящ четвъртият преюдициален въпрос, а именно „от задължението на държава членка да упражни правото си по член 3, параграф 2, първо изречение от Регламент[а] […] възниква ли защитимо по съдебен ред субективно право на търсещото убежище лице да иска от тази държава членка да поеме отговорност?“ Въпреки че не излага съображенията си по този въпрос така пространно както генералния адвокат в точка 48 и сл. от заключението, Съдът достига до сходен правен извод. В съдебното решение изключително предпазливо се използва изразът „субективно право на търсещото убежище лице“ и поставеният въпрос е разгледан преди всичко чрез съответстващото задължение на държавата членка.

В случая следва да бъдат припомнени основни конструкции в правната система на ЕС относно възможността физически лица да черпят права от актове на Съюза. Съгласно утвърдената съдебна практика[40] „разпоредбите на регламентите по общо правило имат непосредствено действие в националните правни системи, без да е необходимо националните власти да приемат мерки за прилагането им“. Според съдебната практика разпоредба от правото на Съюза може да има директен ефект и правните субекти могат да черпят права от нея, когато същата е ясна, точна и безусловна. В настоящия случай приложението на „клаузата за суверенитет“ се свързва с приемането на допълнителна мярка от държава членка при условията на оперативна самостоятелност, поради което разпоредбата на член 3, параграф 2 от Регламент Дъблин II не отговаря на горепосочените критерии и следователно търсещото убежище лице не може да черпи субективна права от нея. Следователно с настоящото дело се утвърждава прилагането на обща система от правни положения и свързаното с тях гарантиране на субективни права, относими както към гражданите на Съюза, така и към граждани на трети държави, доколкото правоотношенията, по които те са страна, са регламентирани от правото на ЕС[41].

Телеологичното и систематично тълкуване на член 3, параграф 2 не подкрепят извода, че с него се предоставят субективни права на търсещото убежище лице да въздейства при определянето на държавата, компетентна да разгледа молбата му, доколкото прилагането на „клаузата за суверенитет“ предпоставя вземането на решение при условията на оперативна самостоятелност. Поддържането на противното становище безспорно би довело до опорочаване на общата система за убежище и допускане на forum shopping. Фактът, че търсещото убежище лице не може да черпи субективни права от разпоредбата на член 3, параграф 2 от Регламент Дъблин II, не означава, че същото е лишено по принцип от права в общата европейска система за убежище, тъй като спрямо него остават приложими националните и европейски стандарти за ефективна защита, включително и нормативно въведената с Регламент Дъблин III възможност да се обжалва подобно съдебно решение.

В делото Puid обаче се изключва хипотеза, при която чрез упражняване на притезателно право търсещото убежище лице да влияе непосредствено върху механизма за определяне на компетентната държава, който е един от ключовите елементи в общата европейска система за убежище. Едновременно с това защитата на основните права на търсещото убежище лице е гарантирана както от първичното право (член 19 от Договора за ЕС), така и от вторичното право в тази област. Въз основа на гореизложеното може да се приеме, че задължението на държавата членка в крайни случаи да обезпечи спазването на основните права не поражда автоматично задължение за нея, а за търсещото убежище лице — право да иска тя да се определи като компетентна по смисъла на Регламент Дъблин II.

IV   Заключение

От предходния коментар се налага изводът, че общата европейска система за убежище и в частност Регламент Дъблин II разкриват някои непълноти и слабости, които препятстват постигането на желаната бързина и ефективност при определяне на компетентната държава членка. Тестът за защита на основните права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, се явява, от една страна, ефикасен механизъм за хармонизиране на приложимите спрямо търсещото убежище лице стандарти за защита, но от друга страна, приложението му може да бъде основание за поставяне под съмнение на друг основен принцип на правото на ЕС, а именно на принципа за взаимно доверие между държавите членки. В този контекст на търсещото убежище лице са предоставени съответните средства за защита, но е избегната опасността определянето на компетентната държава членка да зависи от произволния му избор.

В заключение следва да се отбележи, че съществуващата нормативна уредба и съдебна практика относно общата европейска система за убежище поражда редица въпроси както от правен, така и от чисто човешки аспект. На националните съдилище е отредена интересната и нелека задача в производството по определяне на компетентната държава членка да балансират между принципа за взаимно доверие между държавите и зачитане правата на човека, като отчитат, че зад тези привидно теоретични постановки се крият реални човешки съдби.

 ***

Link to the summary in French language: EN QUETE DU JUSTE ÉQUILIBRE ENTRE LE PRINCIPE DE LA CONFIANCE MUTUELLE ET LES DROITS FONDAMENTAUX DANS LE CADRE DU SYSTEME EUROPEEN COMMUN D’ASILE

***

 

[1] Юрист лингвист в Съда на ЕС. Изразените в статията мнения са на автора.

[2] Съдът на ЕС вече може да бъде сезиран с всеки въпрос, които е свързан с пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Временно ограничение (пет години от приемането на Договора от Лисабон) беше въведено само в областта на полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси.

[3] Част от релевантната съдебна практика в областта на пространството на свобода, сигурност и правосъдие — политика във връзка с убежището, относно тълкуването на Регламент Дъблин II: Решение от 29 януари 2009 г. по дело Petrosian, С—19/08, Решение на Съда от 3 май 2012 г. по дело Kastrati, С—620/11, Решение на Съда от 27 септември 2012 г. по дело Cimade и GISTI, С—179/11, Решение на Съда от 6 ноември 2012 г. по дело К, С—245/11, Решение на Съда от 6 юни 2012 г. по дело МА и др., С—648/11, Решение на Съда от 10 декември 2012 г. по дело Abdullahi, С–394/12.

[4] Регламент (ЕО) № 343/2003 на Съвета от 18 февруари 2003 година за установяване на критерии и механизми за определяне на държава членка, компетентна за разглеждането на молба за убежище, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета страна (ОВ L 50, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 56), наричан по-нататък Регламент № 343/2003 или Регламент Дъблин II. На 19 юли 2013 г. влиза в сила Регламент (ЕС) № 604/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 г. за установяване на критерии и механизми за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или от лице без гражданство, наричан Регламент Дъблин III, който отменя Регламент № 343/2003 и е действащо право, считано от 1.1.2014 г.

[5] Случаи, при които компетентната да разгледа молбата за убежище държава не е спазила до такава степен нормите и принципите на общата европейска система за убежище, и по-специално изискванията за защита на основните права, че търсещото убежище лице не може да бъде прехвърлено там. Тези хипотези трябва да отговарят на материалноправните изисквания и изискванията за доказване, установени в Решение по дело NS и др.

[6] Решение на Съда от 14 ноември 2013 г. по дело Puid, C—4/11, все още непубликувано в Сборника, точка 23.

[7] За периода 1993 г. — 2012 г. най-малко подадени молби е имало през 1993 г. (276 бр.), а най-много през 2002 г. (2888 бр.), което е в пъти по-малко от регистрираните молби през 2013 г., статистическата информация е достъпна следния интернет адрес — http://www.aref.government.bg/?cat=8.

[8] Докладът е достъпен на следния интернет адрес — http://www.refworld.org/docid/52c598354.html.

[9] След обявяване на Решение на Съда по дело NS и др. Hessischer Verwaltungsgerichtshof оттегля първите три въпроса. Но според запитващата юрисдикция нуждата от предоставяне на отговор на четвъртия преюдициален въпрос не е отпаднала, тъй като съгласно националната правна уредба търсещото убежище лице има правен интерес, с оглед на отправено от него искане за присъждане на обезщетение, да инициира проверка на законосъобразността на решението за обявяване на недопустима на молбата за убежище.

[10] Ibid, точка 23.

[11] Конвенция за определяне на държавата, компетентна за разглеждането на молбите за убежище в една от държавите членки на Европейските общности, ОВ C 254, 1997 г., стр. 1.

[12] Конвенция за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г. (United Nations Treaty Series, том 189, стр. 150, бр. 2545 (1954 г.). Всички държави членки са страни по Женевската конвенция и Протокола от 1967 г.

[13] Директива 2003/9, Директива 2004/83 и Директива 2005/85.

[14] Съображения 3 и 4 от Регламент № 343/2003, който заменя Дъблинската конвенция.

[15] Член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 гласи следното: „Чрез дерогация от параграф 1 всяка държава членка може да разгледа молба за убежище, която е подадена до нея от гражданин на трета [страна], дори ако подобно разглеждане не спада към нейните отговорности съгласно критериите, изложени в настоящия регламент. В този случай въпросната държава членка става държава членка, компетентна по смисъла на настоящия регламент и изпълнява задълженията, свързвани с тази отговорност. При нужда тя информира първоначално компетентната държава членка, държавата членка, водеща процедурата за определяне на компетентната държава членка или държавата членка, която е била помолена да поеме отговорността за или да върне търсещия убежище“.

[16] Член 15, параграф 1 от Регламент № 343/2003 гласи следното: „Всяка държава членка, дори когато не е компетентна по смисъла на определените в настоящия регламент критерии, може да събере заедно членовете на едно и също семейство, както и други роднини на негова издръжка, от хуманитарни подбуди, основаващи се по-специално на съображения от семеен или културен характер. В този случай тази държава членка по искане на друга държава членка разглежда молбите за убежище на заинтересованото лице. Заинтересованите лица са длъжни да дадат съгласието си за това“.

[17] Заключение на генерален адвокат Jääskinen, точка 42.

[18] Заключение на генерален адвокат N. Jääskinen, точка 44 и Решение по дело NS и др., точка 94.

[19] В точка 59 от заключение на генерален адвокат N. Jääskinen се посочва, че за да може разпоредба от правото на ЕС да произведе „…действие в отношенията между държавите членки и правните субекти, държавите членки трябва да имат ясно и безусловно задължение, а нейното изпълнение или последици да не изискват приемането на акт от страна на държавите членки или Комисията. Член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 не отговаря на тези критерии“.

[20] Решение по дело Puid, точка 30.

[21] Вж. Решения по дела С—465/07, С—175/08, С—31/09, С—69/10, съединени дела С—411/10 и С—493/10, С—175/11, С—394/12.

[22] ЕСПЧ, Решение от 21 януари 2011 г. по дело M.S.S. с/у Белгия и Гърция (жалба № 30696/09).

[23] Системата за защита на основните права в Европа е многостепенна: международна, национална и система на ЕС. Практическото предизвикателство при тази множественост на източници, регламентиращи основните права (напр. ЕКПЧ, Хартата на основните права на Европейския съюз, основните принципи на ЕС и конституционните традиции на държавите членки) е да се намери точният и ефективен механизъм за тяхното приложение, като се отчита, че едни и същи права може да са признати и защитени от правния ред на ЕС и едновременно с това да съставляват неразделна част от конституционните традиции и международните задължения на държавите членки.

[24] В правната литература се поставя за разглеждане въпросът, че Регламент № 343/2003 предоставя не толкова механизма за разпределяне на отговорността между държавите членки, а по-скоро служи само за определяне на компетентната държава, тъй като молбите за убежище не са разпределени равномерно между всички държави. Подобно становище е отразено и в изследването на Dirk Vanheule„The implementation of Article 80 TFEU on the principle of solidarity and fair sharing of responsibility, including its financial implications, between Member States in the field of border checks, asylum and immigration“, достъпно на http://www.eurasylum.org/wp-content/uploads/2013/12/Study-as-published.pdf.

[25] Принципът е разгледан от Tind Van den Sanden в следната статия „JoinedCasesC—411/10 andC—493/10 N.S“, TheColumbiajournalofEuropeanlaw, vol. 19, № 1, стр. 143 — 174.

[26] Решение по дело N.S. и др., точка 87: „… през 2010 г. тази държава членка [Гърция] е била входният пункт за близо 90 % от незаконно влезлите в Съюза лица, поради което понасяната от тази държава членка тежест във връзка с навлизането на такива лица на нейна територия е несъразмерно голяма в сравнение с тежестта, понасяна от останалите държави членки“.

[27] Доклади относно условията за приемане на търсещите убежище лице на ВКБООН и Червения кръст.

[28] През 2008 г. Европейската комисия предлага промени в Регламент Дъблин II, целящи да осигурят „човечна и справедлива система за търсещите убежище лица“ чрез въвеждане на гаранции, че лицето няма да бъде изпратено в държава членка, която не може да му предложи подходящи стандарти за закрила, особено що се отнася до условията за приемане и достъпа до процедурата за предоставяне на убежище (вж. в този смисъл предложението на Европейската комисияhttp://eurlex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2008:0820:FIN:EN:PDF и съобщението на Комисията http://europa.eu/rapid/press-release_IP-08-1875_bg.htm). С оглед постигане на баланс при разпределяне на търсещите убежище лица и осигуряване на ефективна защита на основните им права, Комисията е предложила временно спиране на прехвърлянето към държава членка, в която нивото на защита не отговаря на изискванията на ЕС. Посоченото предложение обаче не е било прието от Съвета. Няколко години по-късно, като е отчетена и практиката на Съда на ЕС и ЕСПЧ в тази област, е приет Регламент (ЕС) № 604/2013.

[29] В решение от 2 декември 2008 г. по дело K.R.S. с/у Обединено кралство (жалба № 32733/08) ЕСПЧ извършва позоваване на въведена от общата европейска система за убежище презумпция и се приема, че Гърция изпълнява задълженията си по Директива 2005/85 и Директива 2003/9.

[30] Въпреки че на пръв поглед член 52, параграф 3 от Хартата предоставя механизъм за безпроблемно приложение на двете системи за защита на основните права в Европа, в действителност след приемането на Договора от Лисабон броят на делата, включващи позоваване на разпоредби на Хартата и на съответстващите права от ЕКПЧ се е увеличил значително. Трябва да се отчита, че посочените права на човека и основните свободи в Хартата имат същия смисъл и обхват като в Конвенцията, но Съюзът може да предостави по-широка защита. В този смисъл в Разясненията на Хартата се уточнява, че „посоченото в член 4 право съответства на правото, гарантирано в член 3 от ЕКПЧ…“, докато посоченото в член 47, параграф 1 право „има по-широк обхват, тъй като гарантира право на ефективно обжалване пред съдия“.

[31] За подробен сравнителен анализ между двете решения, вж. A. Kornezov, „The Area of Freedom, Security and Justice in the Light ofthe EU Accession to the ECHR-Is the Break-up Inevitable?“, Cambridge Yearbook of European Legal Studies, vol. 15, 2012—2013, стр. 243 и сл.

[32] Решение по дело N.S. и др., точка 68.

[33] T. van den Sanden „Joined cases C—411/10 and C—493/10, N.S“, The Columbia Journal of European Law, vol. 19, № 1, стр. 155.

[34]С Решение на ЕСПЧ по дело BosphorusHavaYollariTurizmveTicaretAnonim Şirketi (BosphorousAirways)/Irlande [GC], № 45036/98, CEDH 2005-VI) се въвежда презумпция за съвместимост на общностните мерки със стандартите на ЕКПЧ. Спрямо държавите членки тази презумпция е приложима, само когато при прилагане на правото на ЕС те не разполагат с право на преценка. Аспекти от тази правна проблематикаса били предмет на разглеждане в ReportoftheXXVFIDEcongressTallinn, 2012 — TheProtectionofFundamentalRightsPost-Lisbon:TheInteractionbetweentheCharterofFundamentalRightsoftheEuropeanUnion, theEuropeanConventiononHumanRightsandNationalConstitution.

[35] Решение от 17 февруари 2009 г. по дело Elgafaji, С—465/07.

[36] T. van den Sanden „Joined cases C—411/10 and C—493/10, N.S“,The Columbia Journal of European Law, vol. 19, № 1, стр. 161.

[37] Решение на Съда от 12 юни 2003 г. по дело Schmidberger, С—112/00 и Решение на Съда от 14 октомври 2004 г. по дело Omega, С—36/02, при които прилагането на тест за съвместимост с основните права на Съюза може да обоснове ограничаване на свободата на движение на стоки.

[38] T. van den Sanden „Joined cases C—411/10 and C—493/10, N.S“, „The Columbia Journal of European Law“, vol. 19, № 1, стр. 163.

[39] Вж. бел. 4.

[40] Например Решение от 17 май 1972 г. по дело Leonesio, 93/71, Решение от 24 юни 2004 г. по дело Handlbauer, C—278/02 и Решение от 28 октомври 2010 г. по дело SGS Belgium и др., C—367/09.

[41] В правната доктрина се поддържа становището, че посредством прилагане на стандартите за защита на основните права към граждани на трети държави се достига, от една страна, до засилване на съгласуваността на нивото на защита на гражданите на Съюза и на гражданите на трети страни, а от друга страна, до разширяване на приложното поле на някои принципи и норми на правото на ЕС, вж. в този смисъл S. I. Sanchez, „Fundamental rights protection for third country nationals and citizens of the Union: Principles for Enhancing Coherence“, European Journal of Migration and Law, 15, 2013 г., стр. 149.