(Решение на Съда на ЕС по дело C‑27/11, Винков)
Христо Кирилов [1]
Въведение
Правото на справедлив съдебен процес е основно, всеобщо и универсално право, прогласено в чл. 6 п. 1 от ЕКЗПЧОС (Конвенцията), чл. 47 и 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата) и в чл. 56 във връзка с чл. 119 от Конституцията на Република България. В правовата държава, когато става въпрос за правораздавателна дейност, достъпът до съд трябва да бъде винаги открит[2]. Естествено е предвид тези два фундамента на правовата държава, вниманието на българския съд при решаването на конкретни казуси нееднократно да е било насочвано върху въпроса за съответствието на необжалваемостта на определени (несъществени) санкции за нарушение на правилата за движение по пътищата с цитираните норми.
В края на 2010 г. Административен съд София-град (АССГ) има повод да отправи този въпрос и до Съда на Европейския съюз (СЕС), по реда на преюдициалното запитване по чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), като иска по-конкретно да установи дали определени разпоредби от правото на ЕС, не допускат национална правна уредба, която не признава правото на съдебна защита срещу решенията за налагане на санкции за нарушения на правилата за движение по пътищата, с които наред с минимална глоба се отнемат автоматично и точки, имайки предвид вероятността последователното налагане на няколко необжалваеми санкции да доведе до отнемане на свидетелството за управление.
СЕС не отговаря на въпроса по същество, като приема, че Хартата в конкретния случай не е приложима. Въпреки това, с решението си Съдът дава категоричен отговор на друг особено важен въпрос, а именно относно това как ще подхожда към позоваването на Хартата на основните права при казуси като този в главното производство, засягащи изцяло вътрешно положение. С други думи, СЕС не се произнася относно това дали „засегнатото” в главното производство основно право е нарушено, тъй като, според Съда, Хартата не се прилага.
Изложението продължава с кратко описание на цитираните в разглежданото дело правни норми, което читателят може да пропусне, като премине директно към фактическата обстановка, ако проявява интерес единствено към въпроса за допустимостта на запитването и съответно за приложното поле на Хартата, без да навлиза в относително комплексния корпус от разпоредби от правото на ЕС, цитиран от АССГ в мотивите към определението за отправяне на преюдициално запитване. Следва представяне на решението на СЕС, като естествената насоченост на раздела, както и на последяващия коментар, е върху приложното поле на Хартата.
Приложимо право
Според чл. 157 от Закона за движение по пътищата водач, на когото са отнети всички контролни точки, губи придобитата правоспособност (ал. 4), като може да си я върне след полагане на изпит не по-рано от 6 месеца от връщането на свидетелството си за управление (ал. 5). По смисъла на чл. 189, алинея 5 (сега 13) от ЗДП, не подлежат на обжалване наказателни постановления, с които е наложена глоба до 50 лв. Според чл. 4, ал. 2 от Наредбата за контролните точки[3] „За виновно причиняване на пътнотранспортно произшествие допълнително се отнемат 4 контролни точки“.
Що се отнася до правото на ЕС, преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на следните норми:
Чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз се отнася до правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив процес, а чл. 48 засяга презумпцията за невиновност и право на защита.
Чл. 51 от Хартата гласи: „1. Разпоредбите на настоящата харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза.
2. Настоящата харта не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите.”
Чл. 67 от ДФЕС е първият текст от глава 1, озаглавена „Общи разпоредби“, от посветения на пространството на свобода, сигурност и правосъдие дял V от ДФЕС. Този член установява предмета, целите и основните правила за действие на институциите на Съюза, които са насочени към пълната реализация на посоченото пространство. Чл. 82 от ДФЕС, който е включен в глава 4 от същия дял, посветена на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси, също изброява мерките, които законодателят на Съюза трябва да приеме за осъществяването на пълно сътрудничество между държавите членки в наказателноправната област, и утвърждава правилото, според което това сътрудничество трябва да се основава на принципа на взаимното признаване. Чл. 91, от дял VI „Транспорт” на ДФЕС, изброява мерките, които институциите на Съюза трябва да приемат за установяването на обща транспортна политика. Той не съдържа норми относно санкциите за нарушенията на правилата за движение по пътищата.
Конвенцията за лишаване от правото да се управлява моторно превозно средство[4] задължава държавите членки да си сътрудничат с цел да не се допусне водачите на МПС, лишени от право да управляват МПС в държава членка, различна от тази, в която е обичайното им пребиваване, да избегнат действието на лишаването от право да управляват МПС, след като напуснат държавата по местонарушението (чл. 2 от Конвенцията). Споразумението за сътрудничество по производства по пътни нарушения и по налагане на свързаните с тях парични санкции[5] предвижда задължения между страните да си оказват сътрудничество по производства по пътни нарушение и при изпълнение на решения (чл. 2). Също така, предвидено е в чл. 6, (1), че по изключение може да бъде поискано предаване на изпълнението на решение, ако са изпълнени редица условия, сред които: ако решението подлежи на изпълнение на територията на молещата държава; ако решението се отнася до лице, което пребивава или има обичайно местопребиваване на територията на запитваната договаряща страна; ако наложената глоба възлиза най-малко на 40 евро и др. Според чл. 4 (1) от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 г. относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции[6], решение за финансова санкция,постановено от съд на държава за деяние, наказуемо по нейното законодателство, може да бъде предадено на друга държава членка, в която лицето разполага с имущество или получава доходи, обичайно пребивава или има регистрирано седалище. Чл. 20 (3) гласи, че „Всяка държава членка може да откаже приемането и изпълнението на решения, когато удостоверението по чл. 4 дава основание да се предполага, че са нарушени основни права или общи правни принципи съгласно чл. 6 от Договора [ЕС]. […]“.
Факти и Обстоятелства
При извършване на маневра на заден ход в паркинг в София г‑н Винков удря друг лек автомобил. Наказващият орган[7] приема, че това е „леко пътнотранспортно произшествие“, за което налага административно наказание „глоба“ в размер на 20 лв. и отнемане на 4 контролни точки от свидетелството за управление. Г-н Винков подава жалба до Софийски районен съд, който с определение я връща като недопустима на основание чл. 189, ал. 5 от ЗДП, тъй като санкцията е под 50 лв. Винков обжалва определението пред касационната инстанция – АССГ.
Административният съд отчита възприетата практика на Върховния административен съд, според която жалбите срещу решения, с които се налага санкцията отнемане на точки от свидетелството за управление се оставят без разглеждане поради липса на правен интерес, освен ако с тях не се налага глоба над 50 лв. Съобразявайки обаче, че последователното налагане на няколко необжалваеми санкции отнемане на точки, може да доведе до отнемане на свидетелството за управление на МПС, Административният съд се пита дали разпоредбите на правото на Съюза в областта „пространство на свобода, сигурност и правосъдие“, които утвърждават именно принципа на взаимно признаване на присъдите и съдебните решения, както и тези в областта на транспорта, допускат в българското право да не бъде признато правото на обжалване.
АССГ счита също така, че прилагането на принципа на взаимно признаване, на който се основава съдебното сътрудничество по наказателни дела, може да се осъществи само при зачитане на основните права и следователно на правото на ефективни правни средства за защита пред съд, закрепено в членове 47 и 48 от Хартата, както и в член 6 от ЕКПЧ[8]. Интересно е пояснението, което АССГ дава в определението, според което макар изключението от правото на обжалване, предвидено в чл. 2 (2) от Протокол 7 ЕКЗПЧОС относно санкциите, приложими за несъществените нарушения на правилата за движение по пътищата, вероятно е приложимо в конкретния случай, все пак в българското право няма никакъв критерий, въз основа на който да е възможно нарушение като разглежданото по делото да бъде определено като „несъществено“. Критерият за размера на паричната санкция не взима предвид правните последици от отнемането на контролни точки от свидетелството за управление, което може да доведе до лишаване от правото да се управлява моторно превозно средство.
АССГ отбелязва още, че Споразумението за сътрудничество (чл. 6, п. 1), както и Конвенцията за лишаване от правото да се управлява моторно превозно средство (чл. 8, п. 3) предвиждат възможност за държава членка да откаже да признае решение на друга държава членка, с което се наказват нарушения на правилата за движение по пътищата, когато в тази държава не съществува никакво право на обжалване. При все това, АССГ подчертава в запитването си, че цитираните документи не са приложими в България, тъй като Споразумението не е сред актовете на достиженията от Шенген, които са задължителни за България, а Конвенцията още не е влязла в сила. Съдът се позовава също така и на Рамковото решение (чл. 20), което предвижда възможността да бъде отказано признаването на решения за налагане на санкции, за които не е предвидено право на обжалване пред съд.
С оглед на всички изложени обстоятелства АССГ решава да отправи преюдиално запитване до СЕС.
Решение на Съда – недопустимост на запитването
Относно съответствието на националната уредба с разпоредбите от първичното право, на които се позовава АССГ[9], СЕС припомня, че те са адресирани единствено до институциите на Съюза. Чл. 67 от ДФЕС установява предмета, целите и основните правила за действие на институциите на Съюза, които са насочени към пълната реализация на пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Чл. 82 от ДФЕС е включен в глава 4 от същия дял, посветен на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси и изброява мерките, които законодателят на Съюза трябва да приеме за осъществяването на пълно сътрудничество между държавите членки в наказателноправната област, и утвърждава правилото, според което това сътрудничество трябва да се основава на принципа на взаимното признаване. Що се отнася до чл. 91 ДФЕС, той е включен в посветения на транспорта дял VI от ДФЕС, и изброява мерките, които институциите на Съюза трябва да приемат за установяването на обща транспортна политика. Той не съдържа никаква норма относно санкциите за нарушенията на правилата за движение по пътищата. Тези съображения са определящи, за да установи СЕС, че по отношение на тези норми не е компетентен да отговори на преюдициално запитване. В тази връзка подчертава постоянната си практика, която гласи, че когато поисканото от националната юрисдикция тълкуване на нормите от правото на Съюза “няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство и посочените разпоредби не могат да намерят приложение в спора, предмет на главното производство”.[10]
По отношение на цитираните норми от вторичното право, СЕС уточнява, че правното основание на тези актове са разпоредбите от дял VI от ДЕС в редакцията, предхождаща Договора от Лисабон. От чл. 35, п. 1 и 2 от Договора за ЕС обаче следва, че Съдът е компетентен да се произнесе по преюдициално запитване относно тълкуването на рамкови решения, на решения, както и на конвенции, приети по силата на посочения дял VI, само при условие че съответната държава членка е направила декларация, с която приема посочената компетентност. В това отношение е безспорно, че България не е направила такава декларация и позоваването на норма от вътрешното право като тази на чл. 628, ал. 1 от ГПК не е равнозначна на декларация. Наред с това, съгласно чл. 10 от Протокол № 36 относно преходните разпоредби, приложен към ДФЕС, правомощията на Съда съгласно дял VI от ДЕС във предишната му версия остават същите за срок от пет години. Ето защо в това отношение СЕС намира, че не е компетентен да тълкува горецитираните актове.
По отношение на принципа на взаимно признаване на решенията относно нарушения на правилата за движение по пътищата, постановени в друга държава членка, СЕС подчертава, че този принцип би могъл да се отнася само до производствата с трансграничен характер, които се отнасят до признаването и изпълнението на решение в държава членка, различна от държавата, в която то е било постановено. При изцяло вътрешен спор този принцип не би могъл да има значение.
Накрая СЕС преминава към отговор на въпроса дали разглежданите норми на българското право нарушават правото на ефективни правни средства за защита пред съд, утвърдено в чл. 6 от ЕКПЧ, както и в чл. 47 и 48 от Хартата. Съдът припомня в тази връзка чл. 51 (1) от Хартата, която гласи, че нейните разпоредби се отнасят за държавите членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза, и по силата на чл. 6 (1) от ДЕС, който придава на Хартата същата правна сила като тази на Договорите, тя не създава никаква нова компетентност за Съюза. След като от определението за запитване не личи националната правна уредба да представлява мярка за прилагане на правото на Съюза или по друг начин да е свързана с това право, не е в рамките на компетентността на Съда да се произнесе по преюдициалното запитване в частта, която се отнася до основното право на ефективни правни средства за защита пред съд. СЕС припомня и съдебната си практика в тази връзка, според която изискванията, произтичащи от защитата на основните права, обвързват държавите членки във всички случаи, когато прилагат правото на Съюза: определение дело Естов, C‑339/10, т. 13, определение по дело Chartry, C‑457/09, т. 25 и по дело Boncea, C‑483/11 и C‑484/11, т. 29. С други думи, приложимостта на разпоредба или принцип от правото на ЕС, различни от тези, закрепени в Хартата, е условие за приложимост на Хартата.
Коментар
Определянето на приложното поле на Хартата е деликатен въпрос от гледна точка не само на СЕС, но най-вече от тази на националния съд[11]. Както бе посочено, съгласно чл. 51 п. 1 от Хартата, разпоредбите й са приложими към държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза[12]. В този контекст, както бе обсъдено по-горе, АССГ цитира редица актове от първичното и вторичното право на ЕС, които счита, че биха могли да бъдат приложими по делото Винков. По този начин националният съд вижда „връзката” с правото на ЕС, която би отворила пътя към тълкуването от страна на съда в Люксембург на съответствието на националната уредба с Хартата. Въпреки това, както подробно е описано по-горе, Съдът подхожда всестранно и последователно към всеки един от цитираните от АССГ правни норми от правото на ЕС, за да обоснове „липсата на национална правна уредба за прилагане на правото на Съюза или друга връзка с правото на ЕС”. Вероятно съдържанието на използваните формулировки „единствено при прилагане” или наличието на „друга връзка” с правото на ЕС, предстои да бъде прецизирано в бъдещите решения на СЕС. На този етап се очертава обаче следния ясен извод – позоваването на Хартата от националния съд би било допустимо само при условие, че в даден казус е приложима и друга норма или принцип от правото на ЕС.
От решението на СЕС по делото Винков може да се направят и два по-общи извода.
На първо място, установяването на условието от чл. 51 п.1. от Хартата „единствено когато те прилагат правото на Съюза”, ще бъде подчинено на конкретен задълбочен анализ на обстоятелствата по разглежданите от националните съдилища казуси и приложимите към тях други норми или принципи от правото на ЕС. Подробен анализ в този смисъл е направен от СЕС в едно от последните му решения, засягащо област на регулация в Съюза, изминала значителен исторически път на хармонизация с националните правила – общата система на данъка върху добавена стойност. В решението по дело С-617/10, Åkerberg Fransson от 23 февруари 2013 г. СЕС в голям състав потвърждава правилото от Винков относно приложимостта на Хартата. Въпреки становищата на 5 държави, Европейската комисия и заключението на Генералния адвокат[13] в обратен смисъл, СЕС намира в този конкретен случай така необходимата за допустимостта на запитването привръзка към правото на ЕС[14]. Без да се навлиза в детайли, следва да се отбележи, че делото засяга въпрос за санкция за неизпълнение на данъчни задължения, като националната уредба е обвързана с правото на ЕС поради действието на ДДС директивата (Директива 2006/112). СЕС подчертава, че когато юрисдикция на държава членка трябва да провери дали национална разпоредба или мярка, с която се прилага правото на Съюза по смисъла на чл. 51, п. 1 от Хартата, е съвместима с основните права в хипотеза, при която действията на държавите членки не се регламентират изцяло от това право, националните органи и юрисдикции могат да прилагат националните стандарти за защита на основните права, стига в този процес да не се намалява нивото на защита, предвидено от Хартата съгласно тълкуването на Съда, нито предимството, единството и ефективността на правото на Съюза[15].
Друга област, която е особено интересна от гледна точка на приложимостта на Хартата е например конкуренцията. Националните органи по конкуренция за задължени да прилагат едновременно националното и европейското право на конкуренцията. Съществуват също така механизми за сътрудничество по конкретни казуси в рамките на Европейската мрежа по конкуренция, част от която са Европейската комисия и националните органи по конкуренция от държавите членки, които засягат материално и процесуално правни въпроси. В тази връзка и въз основа на изложеното дотук, бихме могли да заключим, че в такива случаи съвпадението на области на регулиране не би означавало автоматично изпълнение на условието от чл. 51 от Хартата. При прилагането единствено на националното право, което не е „повлияно“ от правото на ЕС и при липсата на друга връзка с правото на ЕС, то Хартата не би била приложима. Когато обаче националните органи прилагат директно правото на ЕС самостоятелно или съвместно с европейските институции (Европейската комисия), не би следвало да има съмнение относно приложимостта на Хартата[16].
На второ място, с решението си по Винков СЕС потвърждава, че целта на Хартата на основните права на ЕС не е да замести защитата предоставяна от Конвенцията и националните конституции на държавите членки. Това е заложено в чл. 6, п. 1 от ДЕС и чл. 51, п. 2 от Хартата, съгласно които разпоредбите на Хартата не разширяват по никакъв начин определените в Договорите области на компетентност на Съюза[17]. Хартата представляваконсолидиран корпус от правила с ранг на първично право, създадена, за да гарантира еднообразното спазване на основните права от страна европейските институции и националните органи, натоварени с изпълнението на властови правомощия при прилагането на правото на ЕС. Иначе казано, при изпълнението от страна на държавите членки на едни и същи политики на ЕС и спазването на едни и същи правила, произтичащи от европейския правопорядък, те следва да осигурят спазването на основните права в съответствие с унифициран стандарт поставен от Хартата и по повод тълкуването на разпоредбите й. Това не означава, че този стандарт ще се различава съществено по отношение на решенията на националните съдилища или съда в Страсбург, прилагащи Конвенцията, но означава, че при прилагането на правото на ЕС, правния механизъм за тълкуването и прилагането на основните права следва процесуалния ред, установен в правото на ЕС.
Наред с това, влизането в сила на Хартата на основните права на ЕС не променя за гражданите, а и за националния съдия, възможностите за защита на основните права на гражданите, когато не е намесена друга норма от правото на ЕС. В крайна сметка, обръщайки поглед към българската правна система, стандартите относно защитата на основни права не могат да бъдат по-ниски в сравнение с онова, което предвиждат установените международни стандарти. България е член на ЕКЗПЧОС, националната Конституцията изрично ги защитава, а Хартата е построена върху основните на съществуващите европейски традиции в областта на защита на основните права. Това означава че всяка юрисдикция, компетентна да се произнесе относно защитата на основно право, прогласено в тези актове следва да стреми към постигането на последователен резултат с този на другите юрисдикции. В тази връзка, би било интересно обсъждането на приложимостта на Конвенцията и Конституцията в делото пред АССГ, но това би изместило фокуса от предмета на настоящия анализ. Заслужава внимание обаче Решение № 1 на Конституционния съд от 1ви март 2012 г., по конституционно дело № 10 от 2011 г., образувано по искане на омбудсмана на Република България, което потвърждава казаното в настоящия параграф. С решението си Конституционният съд обявява за противоконституционен чл. 189, ал. 13 от Закона за движението по пътищата. Съдът приема, че доколкото налагането на глоби по повод извършени административни нарушения е наказателноправно по своята природа, правото на защита по чл. 56 от Конституцията, тълкуван в светлината на чл. 6, п. 1 КЗПЧОС, включва задължителен достъп до съд във всички онези случаи, когато се налагат административни глоби на граждани. Колкото до размера на глобата, той също не би трябвало да има значение за допустимост или отказ да се допусне съдебно обжалване. Конституционният съд уточнява, че противният извод би означавал неоснователно да се стесни обхватът на правото на защита, макар че нито чл. 6, п. 1 КЗПЧОС, нито чл. 56 от Конституцията дават някакви основания за подобен подход, нито пък съдържат указания за възможна диференциация в нормативната уредба на основата на съображения за целесъобразност. Решението на българския Конституционен съд е пример за изпълнението на отговорността, което националните юрисдикции носят при защитата на основните права.
Накрая следва да се подчертае положителния резултат от решението Винков. СЕС щрихира границите в разпределението на отговорността за защита на основните права между Съда в Люксембург, Съда в Страсбург и националните юрисдикции. Тези граници предстоят да бъдат допълнително прецизирани в следващите решения на съда, но СЕС написва още една страница от пътеводителя по който националните юрисдикции могат да се ориентират в кои случаи към висящия пред тях казус е приложима Хартата и съответно кога може или се налага да бъде отнесен въпроса до Люксембург по реда на преюдициалното запитване. В този смисъл, решението е важно и поради това, че изясняването на въпроса за приложимостта на Хартата се случва в условия при които националния и европейския правопорядък са все по-тясно обвързани във все повече области.
***
Link to the summary in English language: THE CONNECTION WITH EU LAW AS A PRE-CONDITION FOR THE APPLICABILITY OF THE CHART OF FUNDAMENTAL RIGHTS OF THE EU: OR WHY NOT ALL ROADS LEAD TO LUXEMBOURG?
***
[1] Магистър по право на Европейския съюз (Мадрид и Париж). Изразеното в настоящата статия представлява личното разбиране и мнение на автора.
[2] Решение № 1 на Конституционния съд от 1-ви март 2012 г., по конституционно дело № 10 от 2011 г., и Решение № 6/2008 г. по к.д. № 5/2008 г. на Конституционния съд. Впрочем, производството по първото дело има за предмет също чл. 189, ал. 13 от ЗДвП, както и делото в главното производство, което ще бъде засегнато по-подробно в края на настоящата статия.
[3] Наредба № ІЗ‑1959 от 27 декември 2007 г. за определяне на първоначалния максимален размер на контролните точки на водач на моторно превозно средство, условията и реда за отнемането им и списъка на нарушенията на правилата за движение по пътищата
[4] Приетата на основание член K.3 от ДЕС, ОВ C 216, стр. 2; Специално издание на български език 2007 г., глава 19, том 11, стр. 232. Приемането конвенцията е препоръчано на държавите членки с Решение на Съвета от 17 юни 1998 г.
[5] Одобрено на 28 април 1999 г. от Изпълнителния комитет, създаден с Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген (ОВ L 239, 2000 г., стр. 428; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 18.
[6] ОВ L 76, стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 150.
[7] Началник „Административно-наказателна дейност“ в отдел „Пътна полиция“ на Столична дирекция на вътрешните работи.
[8] Във връзка с това Административен съд София-град припомня, че Европейският съд по правата на човека в решението си от 21 февруари 1984 г. по дело Йозтюрк срещу Германия (серия A № 73) приема, че член 6 от ЕКПЧ не е пречка за декриминализирането на леките правонарушения, като разглежданото по делото в главното производство, но свързаните с тях санкции, когато запазват характера на наказание, попадат в приложното поле на този член.
[9] Член 67, член 82 и член 91, параграф 1, буква в) от ДФЕС.
[10] Практиката, която цитира е Решение по дело Woningstichting Sint Servatius, C‑567/07 и Решение по дело Omalet, C‑245/09. За условията за допустимост, вж. Александър Корнезов, „Преюдициалното запитване до Съда на Европейските общонсти”, изд. Сиби, София, 2 изд., 2012 г., стр. 136 и сл.
[11]За приложимостта rationae temporis и rationae materiae, виж „The Evolution of European Union Law − Institutional Questions, Fundamental Rights and the Relation of EU Law to the Law of Member States”, Prof. Dr. Dr. h.c. Thomas von Danwitz, Европейски правен преглед, том V, стр. 55 и сл. и За връзката между основни права и нормите от първичното право Balancing Fundamental Rights in European Union Law ”, Allan Rosas, Европейски правен преглед, том III.
[12] Вж. консолидираната версия на разясненията по член 51 на президиума на Конвента, изработил Хартата, към които препраща член 6, параграф 3, първа алинея ДЕС.
[13] Заключението на Генералния адвокат Cruz Villalón, представено на 12 юни 2012 година.
[14] Запитването засяга въпрос за санкция за неизпълнение на данъчни задължения.
[15] Решение от 26 февруари 2013 г. по дело Melloni, C‑399/11.
[16] Макар Хартата да не е предмет на делото, интерес представлява от фактическа и правна гледна точка във връзка с настоящия анализ Решение на СЕС в дело С-360/09, Pfleiderer. Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 11 и 12 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 81 ЕО и 82 ЕО, както и на член 10, втора алинея ЕО във връзка с член 3, параграф 1, буква ж) от ДЕО. Запитването е отправено в рамките на спор между Pfleiderer AG и Bundeskartellamt (Националния орган по конкуренция) по повод искане за пълен достъп до преписката от производството по налагане на глоби на картела за „декоративна хартия“. Pfleiderer, което е клиент на санкционираните предприятия, иска този достъп, включително до документите производството по освобождаване от глоби или намаляване на техния размер, за да се подготви да предяви иск за обезщетение за вреди. Относно приложимостта на Хартата, в областта съдебното сътрудничество по наказателни дела във връзка по-конкретно с прилагането на Европейската заповед за арест вж. Решение на СЕС по дело C-396/11, Radu.
[17] Вж. консолидираната версия на разясненията по член 51 на президиума на Конвента, изработил Хартата.