Оправдано ли е (все още) да се говори за „петното в пейзажа на правото на [ЕС], в което се е превърнала съдебната практика по допустимостта“ ? [1]

 

Атанас Попов[2]

 

Въведение

1. Г-н Марк Йегернаписа преди време в често цитирана и коментирана статия, че: „допустимостта на преюдициално запитване за преценка на валидността зависи от недопустимостта на виртуалната жалба за отмяна, която жалбоподателят е щял да има възможност да подаде срещу акта [на ЕС], чиято правомерност той оспорва. Ако тази виртуална жалба за отмяна е допустима,то актът [на ЕС] повечене може, след изтичането на двумесечния срок за обжалване, да бъде оспорван пред националния съд“[3]. Всъщност това е отлично изложение на принципа, въведен от съдебната практика TWDTextilwerkeDeggendorf[4], съгласно който жалбоподателят може да оспори „валидността“, т.е. правомерността – при условие, че този термин се възприема в смисъл, че включва съобразността на вторичното право с първичното право и общите принципи на правото на ЕС – на дадена правна уредба единствено когато жалбоподателят безспорно (sansaucundoute) не е бил процесуално легитимиран да подаде жалба за отмяна срещу нея. В правната доктрина се спори доколко гореспоменатата съдебна практика е съобразена с изискването за право на ефективна съдебна защита[5], като някои автори дори предлагат нейното изоставяне. Последният вариант не е препоръчителен, защото съдебната практика TWDTextilwerkeDeggendorfне казва нищо повече от това, че нормалният способ за защита срещу акт на ЕС е жалбата за отмяна, но в случай на липса на активна процесуална легитимация – каквато частните лица придобиват значително по-трудно от публичноправните субекти – останалите способи за защита, и в частност преюдициалното запитване за преценка на валидността на акт на ЕС, остават приложими. Всъщност не съществува прецедент, освен в областта на държавните помощи, при който Съдът на ЕС да е преценил, че в конкретния случай жалбоподателят безспорно е бил процесуално легитимиран да подаде жалба за отмяна срещу спорната по делото правна уредба, но да не го е направил, поради което преюдициалното запитване за преценка на валидността на акт на ЕС да не е било допустимо[6]. Например в решението на пленума на Съда на ЕС по дело Pringle, жалбоподателят по главното производство не се явява безспорно процесуално легитимиран да подаде допустима жалба за отмяна въз основа на член 263, ДФЕС, поради което преюдициалното запитване е допустимо[7]. В самото решение по дело TWDTextilwerkeDeggendorfСъдът отказва да се произнесе по валидността на оспорвания акт вероятно, защото жалбоподателят не е подал жалба за отмяна, при условие, че е бил изрично информиран за възможността да го направи[8]. Когато обаче жалбоподателят е подал жалба за отмяна, преюдициалното запитване е допустимо относно същия акт въпреки, че първото производство е висящо[9].

2. По тази логика преюдициалното запитване за преценка на валидността на акт на ЕС на практика служи, за да се заобиколи недопустимостта на някои жалби за отмяна поради липса на активна процесуална легитимация. Това заобикаляне е необходимо, тъй като достъпът до правосъдие на частните лица е затруднен от традиционното изискване за пряко и лично засягане, обуславящо допустимостта на жалбата за отмяна. Преюдициалното запитване за преценка на валидността на акт на ЕС и жалбата за отмяна целят премахване на оспорвания акт от правния ред. При първия от двата способа за защита е необходимо посредничеството на национална юрисдикция. С двата способа за защита е възможно да се обжалват както подзаконови, така и законодателни актове на ЕС[10]. Договорът от Лисабон запазва разликата в третирането между частните лица и публичноправните субекти. При все това обаче нововъведеният член 263, ал. 4 ДФЕС, въвежда изменение относно активната процесуална легитимация на първите – жалбата, подадена от частното лице е допустима, когато актът е адресиран до него или когато актът го засяга пряко и лично, както и когато е подадена срещу подзаконови актове, които го засягат пряко и не включват мерки за изпълнение. Както ще бъде обяснено в по-нататъшното изложение нововъведението не изменя условията на активната процесуална легитимация спрямо законодателните актове, но изменя условията на активната процесуална легитимация спрямо подзаконовите актове с общо приложение. За последната категория актове личното засягане вече не е необходима предпоставка на активната процесуална легитимация на частните лица, при условие, че подзаконовите актове ги засягат пряко и не включват мерки за изпълнение, като последните две условия са кумулативни.

3. Следователно е възможно да се установи взаимно допълване между жалбите за отмяна, подадени от частни лица и преюдициалните запитвания за преценка на валидността на акт на ЕС[11] преди (I) и след (II) влизането в сила на Договора от Лисабон, признавайки същевременно, че цялостната система на правните способи за защита позволява да се осигури ефективна съдебна защита (III).

I) Взаимното допълване между жалбите за отмяна, подадени от частни лица и преюдициалните запитвания за преценка на валидността на акт на ЕС преди влизането в сила на Договора от Лисабон

4. Жалбите за отмяна по смисъла на член 263, ДФЕС, са допустими само ако правният субект е процесуално легитимиран (A). Правният интерес не е достатъчен. Някои жалбоподатели не разполагат с необходимата процесуална легитимация, за да подадат жалба за отмяна, дори когато техният правен интерес е доказан. При подобна ситуация несъмнено е нарушено правото на достъп до съд, което нарушение системата на взаимодопълващите се правни способи за защита компенсира, съгласно първичното право на ЕС, чрез преюдициалните запитвания за преценка на валидността (B).

(A) Процесуалната легитимация на частните лица

5. Съгласночлен263, ДФЕС, и 8 от Протокол № 2 относно прилагането на принципите на субсидиарност и на пропорционалност, жалбоподателите могат условно да се впишат в четири категории. При първите три категории става дума за публичноправни жалбоподатели, а при четвъртата, с малки изключения, за жалбоподатели – частни лица. Към първата категория жалбоподатели можем да причислим държавите членки, Съвета, Комисията и Европейския парламент, които винаги разполагат с активна процесуална легитимация, за да подадат жалба за отмяна срещу всички видове актове с общо приложение, включително срещу законодателните актове.

6. Съществува и втора категория жалбоподатели, които винаги разполагат с активна процесуална легитимация, но нямат право свободно да избират правните основания за отмяна. Това са Сметната палата, Европейската централна банка и Комитетът на регионите[12]. Те могат да подават жалби за отмяна, само ако жалбите им целят защита на техните изключителни правомощия, независимо от естеството на акта. Към третата категория жалбоподатели можем да причислим, съгласно член 8 от Протокол № 2 към ДФЕС относно прилагането на принципите на субсидиарност и на пропорционалност, държавите членки или националните парламенти от името на последните, както и Комитета на регионите, които могат да подават жалби единствено срещу законодателни актове, в които те виждат съответно неспазване на принципа за субсидиарност или отсъствие на правно уредена задължителна консултация.

7. Съществува и четвърта категория жалбоподатели. За разлика от публичноправните жалбоподатели жалбоподателите – частни лица, към които се причислява местната и независимата регионална власт (collectivitésinfra-étatiques) –, са процесуално легитимирани или не са[13]в зависимост от тяхното пряко и лично засягане от обжалвания акт.

8. Пряко засягане е налице при наличие на непосредствена причинно-следствена връзка между обжалвания акт и промяната, настъпила в правното положение на жалбоподателя, а именно когато обжалваният акт непосредствено, сам по себе си, изменя правното положение на жалбоподателя без да оставя на органите на ЕС или на държавите членки каквато и да е оперативна самостоятелност за приемане на национални мерки по прилагане на акта. Според постоянната съдебна практика субектите, които не са адресати на дадено решение, биха могли да твърдят, че са лично засегнати, само ако решението се отнася до тях поради някои присъщи на тях качества или поради фактическо положение, което ги разграничава от всички останали лица и така ги индивидуализира по начина, по който е индивидуализиран адресатът на такова решение[14]. Съдебната практика винаги е разглеждала условието, свързано с фактическото положение на жалбоподателя особено стриктно: личното засягане предполага не фактическа, а правна връзка между жалбоподателя и обжалвания акт, в частност нарушаването на норма, която защитава определени права на жалбоподателя. По тази логика, личното засягане предполага наличие на нарушени притезателни права (droitssubjectifsjuridiquementprotégés)[15]. От този подход следва ограничение на правото на ефективна съдебна защита, умишлено въведено от учредителната (конституиращата)власт на ЕС, тъй като голяма част от законодателните и подзаконовите актове на ЕС биха могли да засегнат defacto интересите на частноправните жалбоподателите – частни лица без да са нарушени strictosensuпритезателните права на последните.

9. Учредителната власт на ЕС не пожела да преустанови гореспоменатото нарушение на правото на ефективна съдебна защита в рамките на жалбата за отмяна чрез въвеждане на повече гъвкавост при условията на активната процесуална легитимация на жалбоподателите – частни лица. Тя предпочете да запази привилегирования статус на публичноправните жалбоподатели в ущърб на жалбоподателите – частни лица, като се ограничи с частична реформа чрез Договора от Лисабон (вж. по-горе параграф 2 от настоящото изложение), която запази необходимостта от прибягване към преюдициалните запитвания за преценка на валидността на обжалваните актове на ЕС в случай на липса на процесуална легитимация.

10. Европейският съюз е правова общност, основана на „цялостна система“ от способи за защита и процедури, при която се предполага, че на Съда е възложен контролът за законосъобразност на актовете на институциите на въпросния съюз. В тази система, жалбоподателите – частни лица, които не разполагат с активна процесуална легитимация, нямат друг избор, освен да прибегнат към алтернативен способ за защита, какъвто е преюдициалното запитване за валидност по инициатива на жалбоподателя, с молба национална юрисдикция да сезира Съда на ЕС[16].

(B) Преюдициалното запитване за преценка на валидността на акт на ЕС като субсидиарен правен способ за защита

11. Съгласно член 267, алинея 1, точка б), ДФЕС, Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнася преюдициално относно валидността на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на ЕС. Така учредената процедура води до премахване от правния ред на актовете с общо приложение подобно на жалбата за отмяна, с тази разлика, че това става в резултат от преюдициално запитване, отправено от национална юрисдикция, а не по молба на жалбоподателя в рамките на пряка жалба. Компетентните институции са длъжни да предприемат необходимите мерки за изпълнение на решенията на Съда на ЕС (член 266, ДФЕС), с които се обявява невалидност на мярка или акт, по същия начин, както след решение за отмяна[17]. Обявяването на невалидност не предполага условия, свързани с установяване на срокове и жалбоподателите – частни лица не са длъжни да доказват пряко и лично засягане от обжалвания акт. Когато Съдът на ЕС установява невалидността на законодателен акт, той осъществява своего рода контрол за конституционност на вторичното право на ЕС.

12. Националните юрисдикции не могат сами да установяват невалидността на актовете на ЕС, тъй като са длъжни за сезират Съда на ЕС за тази цел[18]. Но те могат, при определени условия, да постановяват спиране на изпълнението на оспорвания акт[19], както и да разпореждат други временни мерки[20].

II) Взаимното допълване между жалбите за отмяна, подадени от частни лица, и преюдициалните запитвания за преценка на валидността на акт на ЕС, когато оспорените актове са „подзаконови актове, които не включват мерки за изпълнение“

13. Можеше да се очаква, че поради влизането в сила на Договора от Лисабон, нямаше да се налага да се компенсира евентуална липса на активна процесуална легитимация на жалбоподателите – частни лица чрез преюдициалните запитвания за валидност като алтернативен способ за защита. Това щеше да бъде така, ако процесуална легитимация се доказваше по-лесно отпреди във всички случаи. При все това, условието за личното засягане на жалбоподателите – частни лица е отстранено единствено по отношение на „подзаконовите актове, които не включват мерки за изпълнение“, чието определение не обхваща всички актове с общо приложение (A). Поради тази причина, преюдициалното запитване за валидност продължава да бъде субсидиарен правен способ за защита, тъй като единствено този правен способ за защита позволява осъществяването на контрол за конституционност на законодателните актове на ЕС по молба на жалбоподателите – частни лица (B).

(A) Определението на подзаконовите актове, които не включват мерки за изпълнение

1) Изменението на правилата за активната процесуална легитимация на жалбоподателите – частни лица чрез Договора за функционирането на Европейския съюз

14. Видяхме вече (вж. параграф 5 от настоящото изложение), чепубличноправните жалбоподатели винаги разполагат с активна процесуална легитимация,зада подадат жалба за отмяна срещузаконодателни актове. Противно на тях, жалбоподателите – частни лица са процесуално легитимирани, за да подават жалби за отмяна срещу актовете, които не са адресирани до тях и които ги засягат пряко, но не и лично, единствено когато става дума за „подзаконови актове, които ги засягат пряко и които не включват мерки за изпълнение“. Очевидно, терминът „подзаконови актове“ не се припокрива с понятието „законодателни актове“, в противен случай разпоредбата на член 263, алинея 4, ДФЕС, щеше да го предвиди изрично. „Подзаконовите актове“ и „законодателните актове“ са актове с общо приложенеие, но първите не включват вторите.

15. Следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда, както от изискването за еднакво прилагане на правото на ЕС, така и от принципа за равенство следва, че разпоредба от правото на ЕС, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държава членка с оглед на определяне на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в ЕС[21]. Определянето на значението и обхвата на термините, за които правото на ЕС не предоставя никакво определение, следва да се осъществява в съответствие с контекста, в който те се използват, и целите, преследвани от правната уредба, от която са част[22].

16. С оглед на гореспоменатите принципи следва да се избягват текстуалните аргументи въз основа на формулировката на Договора само на един език. Въпреки, че терминът „подзаконов акт“ не е толкова ясен и недвусмислен в другите езикови версии (българската езикова версия със сигурност е най-ясна от всички езикови версии), най-добрите западноевропейски автори, при все че не ползват български, стигат до заключението, че промяната „важи единствено за жалбите, подадени срещу подзаконови актове, което не включва законодателните актове с общо приложение“[23]. За тях е повече от ясно, че държавите членки не са пожелали да позволят на жалбоподателите – частни лицада обжалват твърде лесно всякакъв вид актове с общо приложение. За основен критерий при разграничаване на отделните видове актове служи производството по тяхното издаване, с оглед на това, дали производството е законодателно или не.

17. Сравняването на различните езикови версии на Договора за функционирането на Европейския съюз е особено плодотворно. Можем да разпределим различните еквиваленти на понятието „подзаконов акт“ на три групи: 1) езиковите версии, в които се употребява недвусмислен термин по отношение на изключването на законодателните актове от въпросната категория актове (такава е например формулировката „подзаконови актове“ на български); 2) езиковите версии, които прибягват към твърде общ термин, чието буквално значение допуска съмнение във връзка с подобно изключване (така например, на словенски predpiseне означава нищо повече от „разпоредби“; загадъчната английска формулировка regulatoryact, която означава „регулативен акт“, е неологизъм и несъществуващо юридическо понятие, при което дори се появява съмнение за недотам добро владеене на английски от създателя на това понятие – този термин няма как да е бил въведен от юрист, чийто роден език е английският: това е така, защото тук не става въпрос за превод, а за оригинал, чийто автор вероятно е ползвал английски като чужд език); 2) езиковите версии, които прибягват към термин, позволяващ да се достигне до заключението, че законодателните актове са изключени от определението на подзаконовите актове по смисъла на член 263, алинея 4, ДФЕС, но едва след сложно разяснение (така например, на немски, RechtsaktemitVerordnungscharakterозвначава „юридически актове от подзаконово естество“, за разлика от RechtsaktemitGesetzescharakter, т.е. „юридически актове от законодателно естество“, от което следва, че първият термин не включва нито всички актове с общо приложение, нито всички „регламенти“ по смисъла на правото на ЕС); 4) езиковите версии, които прибягват къв термин, който би могъл да въведе в заблуда не един специалист: така например с „acteréglementaire“ на френски би могло да се създаде впечатлението, че става дума за регламентите по смисъла на правото на ЕС.

18. При все това, придружетелното писмо на президиума на Конвента за бъдещето на Европа от 12 май 2003 предлага следното обяснение относно изменението на член 230, алинея 4, ДЕО, понастоящем член 263, ДФЕС:

[Тази формулировка] позволява „да се направи разграничение между законовите и подзаконовите актове, като се възприеме ограничителен подход относно жалбите на [жалбоподателите – частни лица] срещу законовите/законодателните актове (за които продължава да се прилага условието ‘[които ги] засягат пряко и лично’)“.

19. Двама авторитетни коментатори обясняват, че новата категория „подзаконови актове, които не включват мерки за изпълнение“ би могла да включва както регламентите, така и решенията, но също така и директивите, доколкото не става дума за законодателни актове[24]. Следователно, директивите за изпълнение са подзаконови актове[25].

2) Тълкуването, дадено от съдебната практика относно новите правила за активната процесуална легитимация на жалбоподателите – частни лица

20. Определението на понятието „подзаконов акт“ по смисъла на член 263, алинея 4, ДФЕС, бе дадено от съдебната практика в определението InuitTapiriitKanatamie.a./Съвет и Парламент[26], понастоящем обжалвано пред Съда[27]. Според Общия съд, понятието „подзаконов акт“ обхваща всички актове на Съюза с общо приложение с изключение на законодателните актове. Решението е обжалвано точно в тази му част.

21. Според Общия съд, новата разпоредба допълва принципа, заложен в съдебната практика Plaumann/Комисия (вж. параграф 8 от настоящото изложение), съгласно който физическите и юридическите лица могат да подадат жалба срещу решенията в качеството им на актове с индивидуално приложение, както и срещу актовете с общо приложение, които са подзаконови актове, отнасящи се пряко до лицето и засягащи го поради някои присъщи за него качества или поради фактическо положение, което го отграничава от всички останали лица и така го индивидуализира като адресат на решение. Общият съд констатира, че личното засягане не е задължителна предпоставка за обжалваемостта на подзаконовите актове, които не включват мерки за изпълнение. В своето заключение от 17 януари 2013 г.по висящо дело C-583/11 P, по жалба срещу определението InuitTapiriitKanatamie.a./Съвет и Парламент, генералният адвокат Кокот преценява, че „Общият съд като цяло напълно правилно тълкува понятието „подзаконов акт“ в смисъл, че то обхваща всички актове на Съюза с общо приложение с изключение на законодателните актове“ (точка 47). Генералният адвокат смята, че „в случай, че съответният акт на Съюза трябва да бъде приведен в изпълнение от институциите на Съюза, неговата валидност може да бъде проверявана инцидентно по реда на член 277 ДФЕС по повод на жалба за отмяна срещу съответния акт за изпълнение. Ако обаче съответният акт на Съюза, както става в много от случаите, подлежи на транспониране от националните органи, може да се поиска от Съда да провери неговата валидност в рамките на производството по преюдициално запитване съгласно член 19, параграф 3, буква б) ДЕС във връзка с член 267, първа алинея, буква б) ДФЕС, като в някои случаи дори е задължително да бъде отправено подобно преюдициално запитване“ (точка 117).

22. Врешението си по делотоMicrobanInternationalи Microban (Europe)/Комисия[28]за първи път частни лица успяват да се възползват от разширения достъп до правосъдие по силата на допълнението към член 263, алинея 4, ДФЕС.Втоварешение Общият съд постановява, чеобжалваното решение е прието при упражняване от страна на Комисията на изпълнителни правомощия, а не при упражняването на законодателни правомощия (точка 22).  Освен това обжалваното решение има общо приложение, тъй като се прилага към обективно определени положения и поражда правни последици спрямо категория лица, посочени общо и абстрактно (точка 23). Съдът стига до заключението, че обжалваното решение представлява подзаконов акт по смисъла на член 263, алинея 4, ДФЕС (точка 25).

23. Въввъпросното дело обжалваното решение има за непосредствена последица заличаването от временния списък и забрана за предлагане на пазара на триклозан, без да е необходимо държавите членки да приемат каквато и да е мярка за изпълнение (точка 34). Общият съд аргументира анализа си с това, че доколкото въпросното решение позволява да се продължи възможността за предлагане на пазара на триклозан до 1 ноември 2011 г., то само по себе си не изисква никаква мярка за изпълнение от страна на държавите членки, тъй като евентуалната намеса на последните за изпреварване на срока до 1 ноември 2011 г. е напълно факултативна (точка 36).

24. В определението по дело Eurofer[29] Общият съд преценява, че оспорваното решение включва мерки за изпълнение по смисъла на член 263, алинея 4, ДФЕС предвид съответната роля и правомощия на Комисията и на държавите членки и с оглед на различните фази от процеса на вземане на решения в рамките на режима, въведен от Директива 2003/87 и от оспорваното решение. Общият съд посочва, че въпросът дали във връзка с оспорваното решение органите, на които са възложени мерките за изпълнение, разполагат с право на преценка, не е относим. Предложеното обяснение е, че липсата на право на преценка е критерий, който трябва да се разгледа, за да се установи дали условието жалбоподателят да е пряко засегнат е изпълнено, ночепосоченото в член 263, алинея 4, ДФЕС, изискване да е налице акт, който не включва мерки за изпълнение, е различно от условието за пряко засягане. Следователно доводите, че оспорваното решение не включва мерки за изпълнение, тъй като не било налице право на преценка, трябва да се отхвърлят.

25. В коментар на определението InuitTapiriitKanatamie.a./Парламент и Съвет двама автори упрекват Общия съд, че е загърбил обичайното разграничение между директиви и регламенти и твърдят, че директивите излизат извън обхвата на член 263, алинея 4, ДФЕС, по-специално защото те включвали мерки за изпълнение[30]. Тази критика е неуместна, тъй като, както бе споменато в параграф 24 от настоящото изложение, съществуват вече и директиви за изпълнение, които са „подзаконови актове“ съгласно новото определение на последните. Всъщност, липсата на мерки за изпълнение цели единствено да се отвърне на критиката, съгласно която, при действието на член 230, алинея 4, ДЕО, жалбоподател – частно лице е бил лишен от всякакъв достъп до правосъдие, когато не е бил в състояние да обжалва мярка за изпълнение нито пред националния съд (при наличието на национална мярка за изпълнение) нито пред Съда на ЕС (при наличието на мярка за изпълнение на нивото на ЕС), повдигайки възражение за незаконосъобразност срещу акт с общо приложение[31]. С други думи при наличието на мерки за изпълнение на обжалвания акт жалбоподателят разполага с възможност да предяви възражение за незаконосъобразност на последния. Цялостната система на правните способи за защита в правото на ЕС компенсира липсата на процесуална легитимация включително и по този начин, но възражението за незаконосъобразност не е основният предмет на настоящото изложение.

26. Д. Стефанов констатира, че в повечето езикови версии на ДФЕС термините “законодателни актове“ на ЕС (член 289, параграф 3, ДФЕС) и „законови разпоредби“ на държавите членки (член 114, параграф 1, ДФЕС) се различават „фонетично и смислово“. Следователно не можело „автоматично да се направи изводът, че разграничението между законови и подзаконови разпоредби в националните правни системи на държавите – членки на [ЕС] отговаря на възприетото от Общия съд разграничение между законодателни и подзаконови актове на ЕС“[32]. Тази проблематика вероятно ще бъде задълбочена в съдебната практика на Съда. Не е излишно да се напомни, че юрисдикциите на ЕС постоянно се сблъскват с терминологични проблеми тъй като всички езикови версии на Договорите и на европейското законодателство са с еднаква юридическа стойност и тъй като всеки официален език на ЕС може да бъде език на производството на определено дело и решение. Съдът на ЕС е длъжен да прилага извънредно гъвкав подход, отхвърляйки аргументите въз основа на буквалната формулировка на разпоредбите. Но подобно гъвкаво тълкуване усложняваопитите за теоретична обосновка.

27. Тълкуването на понятието „подзаконови актове“ съобразно придружителното писмо на президиума на Конвента за бъдещето на Европа от 12 май 2003, представено в параграф 23 от настоящото изложение, дава превес на историческото тълкуване. Според Д. Стефанов „дали това тълкуване отразява действителната роля на договорящите страни към момента на сключване на Договора е трудно да се каже, но неговото съответствие със закрепените в член 31 и 32 от Виенската конвенция [за правото на договорите] общоприети правила за тълкуване на международните договори е твърде спорно“[33].

 

Междинно заключение

28. Вслучаи като този по делото Jégo-Quéré, където обжалваният акт е издаден като незаконодателен акт с общо приложение, частните лица занапред ще разполагат с активна процесуална легитимация. Същото няма да важи обаче за акта с общо приложениекато разглеждания по делото UnióndePequeñosAgricoltores, където обжалваният регламент би бил окачествен като законодателен акт по смисъла на член 289, параграф 3, ДФЕС, поради факта, че е бил издаден въз основа на законодателна процедура.

29. Във всеки случай преюдициалното запитванеза преценка на валидността на обжалванакт се запазва като евентуален (субсидиарен) способ за защита на частните лица, които не разполагат с необходимата активна процесуална легитимация, за да податат жалба за отмяна. С други думи когато жалбопотадел, който – при все, че не е пряко и лично засегнат от законодателен акт– възнамерява да оспори правомерността на последния, той би могъл да постигне своята цел. Следователно преюдициалното запитване за преценка на валидността на акт на ЕС служи, при такива обстоятелства, за осъществяване на контрол за конституционнос на законоадтелните актове на ЕС.

(B) Прибягването към преюдициалното запитване за преценка на валидността на акт на ЕС като контрол за конституционност на законодателните актове на ЕС

30. Напълно допустимо е Съдът на ЕС да бъде сезиран с преюдициално запитване за преценка на валидността на акт на ЕС по инициатива на страните, но подобна възможност е предпоставена от националното законодателство и съдебна практика. Необходимо е националното законодателство да позволява на страните да изискват националната юрисдикция да сезира Съда на ЕС в случаите, когато това е единственият начин да се гарантира правото на ефективна съдебна защита на жалбоподателя. Допустимо е запитващата юрисдикция да възприема преюдициалното запитване за преценка на валидността на акт на ЕС като субсидиарно сезиране при условията на евентуалност, когато Съдът на ЕС вече е сезиран с преюдициално запитване за тълкуване на правото на ЕС съгласно член 267, алинея 1, точка а), ДФЕС. В случаите, когато преюдициалното запитване не е задължително, преюдициално запитване за тълкуване или преценка на валидността на правото на ЕС обикновено е повлияно от волеизявленията на страните по главното производство, освен ако препращащата юрисдикция действа по свой почин или ако националният законодател е урегулирал подробно въпроса. Така например, юрисдикциите, подчинени на английското право са склонни да сезират Съда на ЕС едва когато са получили съгласието на всички страни по главното производство[34]. Що се отнася до българското право член 628, алинея 1, от Гражданския процесуален кодекс, е формулиран твърде общо: „Когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности“. Нищо не гарантира на страните, че те могат да задължат националната юрисдикция да сезира Съда на ЕС с преюдициално запитване за преценка на валидността на акт на ЕС в случаите, когато това е единственият начин да се гарантира правото на ефективна съдебна защита. Би следвало националното право на всички държави – членки на ЕС да бъде съответно допълнено или изменено в тази насока. Засега няма такова изискване в практиката на Съда на ЕС, но не е изключено то да бъде въведено ако тази идея на г-н K. Lenaerts бъде приложена. Понастоящем правото на ЕС не изисква предвиждането на самостоятелен иск в националното право, целящ оспорването на акт на ЕС. Идеята е да се предвиди такъв иск в хипотезите, в които единственият начин да се стигане до съд е да се извърши нарушение, но това са твърде често срещани случаи. Обикновено жалбоподателят подава жалба за отмяна именно защото не желае да спазва обжалвания акт, а в системи като френската (в административното право) принципът е, че жалбата няма суспенсивен ефект, т.е. ако жалбоподателят не спазва или съответно изпълнява обжалвания акт, той е в нарушение.

31. Преюдициалното запитване за преценка на валидността на акт от вторичното право на ЕС спрямо първичното право, състоящо се от Учредителните договори, Хартата на основните права на ЕС и общите принципи на правото, по всичко съответства на теорията и практиката на контрола за конституционност. В националните системи този контрол се осъществява по множество различни начини. В правото на ЕС обикновено се смята, че преценката на валидността на акт от вторичното право е възможна само тогава, когато жалбоподателят по главното производство е нарушил мярка за изпълнение на въпросния акт[35]. Всъщност всичко зависи от това, по какъв начин този въпрос е уреден от националното право, ако изобщо е уреден. Пример за подражаване е английското право, което допуска установителните искове срещу потенциални административни актове, независимо от това, дали последните са издадени като мерки за изпълнение на законодателен акт или не. Още от началото на 20-и век обвързващият прецедент по делото Dyson[36] допуска постановяването на установителни съдебни решения дори при невъзможност да се предяви иск за обезщетение за вреди или пропуснати ползи. В днешно време дори е станало обичайна практика английските юрисдикции да се произнасят по законосъобразността на бъдещо правно положение[37]. Би следвало правото на всички държави членки да допуска съдебен контрол на законоадтелните актове на ЕС посредством преюдициално запитване за преценка на валидност по инициатива на страните по главното производство без да е необходимо да се нарушава законодателството преди то да бъде оспорено. Засега не съществува систематизиран правен анализ, който да посочва в кои правни системи това е възможно, и в кои – не.

32. И така, жалбата за отмяна и преюдициалното запитване могат да бъдат взаимодопълващи се правни фигури при липса на активна процесуална легитимация на жалбоподателя.

III) Обезпечаването на право на ефективна съдебна защита на жалбоподателите – частни лица, които не се правно легитимирани да подадат жалба за отмяна

33. Европейският съюз е “собствен правен ред, който е интегриран в правните системи надържавитечленки”[38]. Този правен ред всъщност е част от правния ред на държавите членки, т.е. правният ред на ЕС съществува единствено посредством правния ред на държавите членки[39]. От това следва, че Европейският съюзне е нито федерация, нито държава, и че неговият правен ред е компромис между отделни правни системи, а не правна система, която измества националните системи.

34. Този принцип намира своето най-ярко изражение в принципа на процесуалната автономия[40]. Ако съществуват пропуски в правния ред на ЕС поради правни пречки за допустимостта на жалби, подадени от частни лица тези пролуки в правната защита следва да бъдат запълнени от държавите членки. Това е така, защото основните права и свободи трябва да бъдат спазвани дори и против изричната воля на законодателя.

35. Решениетопо дело Unibet[41]е решението, което най-добре онагледява проблема с евентуалните пропуски в системата на правните способи за защита в правото на ЕС, давайки конкретни отговори с общо приложение. От това решение следва, че: 1) макар и Договорите да са установили определен брой преки искове и жалби, които частните лица могат да предявят при необходимост пред Съда на ЕС, Договорите на са имали за цел да въведат правни способи за защита пред националните съдилища, различни от установените в националното право (точка 40); различно щеше да бъде, ако от систематиката на разглеждания национален правов ред произтичаше, че не съществува никакъв способ за защита, който да позволява дори и инцидентно да се гарантира спазването на правата, които правните субекти извеждат от правото на ЕС (точка 41) и 2) ако жалбоподателят е принуден да изчака да бъде обект на образувани срещу него административни или наказателни производства и да му бъдат наложени произтичащи от тях санкции като единствен правен способ за оспорване на съответствието с правото на ЕС на национални разпоредби, транспониращи разпоредби от последното, това не ще да бъде достатъчно, за да се гарантира ефективната съдебна защита на жалбоподателя (точка 64). Тези принципи намират приложение в определението по дело Eurofer:

“[Ц]елта на [член 263, четвърта алинея, ДФЕС,] е да се позволи на физическите и юридическите лица да подават жалби срещу актове с общо приложение, които не са законодателни актове, засягат ги пряко и не включват мерки за изпълнение, като по този начин се избягват случаите, в които тези лица би трябвало да нарушат правото, за да получат достъп до съд. (…) В конкретния случай членовете на Euroferпо принцип могат да оспорват националните мерки за изпълнение на оспорваното решение и в този контекст могат, без да се налага предварително да нарушат оспорваното решение, да изтъкнат неговата незаконосъобразност пред националните юрисдикции, които, преди да се произнесат по този въпрос, могат да прибегнат до разпоредбите на член 267, ДФЕС[42]”.

36. Според K. Lenaerts първият от гореспоменатите два основни приноса на решението Unibetе приложим включително и към преценката на валидността на актовете на ЕС[43]. Занапред Съдът вероятно ще се произнесе по този въпрос. Той би могъл да формулира“задължение да се предвиди подходящ способза защита, тъй щото националните юрисдикции да могат да сезиратСъда с преюдициални запитвания за преценка на валидността на акт на [ЕС]”, въз основа на член 19, параграф 1, алинея 1, ДЕС (“Държавите [] членки установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на [ЕС]”) и член 47 от Хартата на основните права на ЕС (“Всеки, чи[и]то права и свободи, гарантирани от правото на [ЕС], са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд”), както и въз основа на съдебната практика на Европейския съд по правата на човека[44]. За да бъде по-пълно конкретизирана идеята на K. Lenaerts вероятно би следвало да се въведе задължение националните юрисдикции да сезиратСъда с преюдициални запитвания за преценка на валидността на акт на ЕС по исков ред,а не само инцидентно, когато не е налице друг правен способ за защита. Това ще рече производството пред националния съдия да може да бъде установително, с цел да се поиска обявяването на спорния акт – независимо от това, дали е законодателен или подзаконов – за невалиден.

Заключение

37. В редица държави членки, сред които и България, жалбоподателите – частни лица не са активно легитимирани пряко да оспорват законодателни актове. Следователно следва да приключим този анализ с опит за отговор на следния въпрос: как законодателят на ЕС би могъл да позволи всички актове с общо приложение да могат да бъдат обжалвани в рамките на жалба за отмяна, подадена от частно лице, при положение, че това би позволило на първоинстанционен съд да осъществи контрол за конституционност на законодателството на ЕС в голям брой случаи, без да се минава през филтъра на национална юрисдикция? Очевидно това би било възможно единствено във федерална държава, където производствата по всички спорове за конституционността на законодателните актове потенциално биха могли да бъдат разглеждани пред федерален съд в рамките на преките производства. Европейският съюз обаче не е федерация. Според официалните становища на държавите членки никога не е ставало дума, по време на преговорите за подписването на Договора от Лисабон, да се създава федерална държава[45].

38. Нека си представим за миг, че българският Конституционен съд изтълкува член 149 (1) 2. (“произнася се по искане за установяване на противоконституционност на законите”) от Конституцията на Република България в смисъл, че жалбоподателите – частни лица имат право да оспорват съответствието с Конституцията на законите, приети от Народното събрание, при условие, че липсва изрична разпоредба в този смисъл в Конституцията – точно до същия резултат би довело въвеждането на непосредствената обжалваемост на всички законодателни актове на ЕС от жалбоподателите – частни лица. Българският конституционен законодател е предоставил активната роля за сезирането на Конституционния съд единствено на носителите или посредниците на държавната власт. Българският конституционен модел „не съдържа института на конституционната жалба“[46]. Гражданинът може да сезира Конституционния съд само опосредено, упражнявайки своето право на жалби и петиции. Законът за съдебната власт предвижда и друга възможност: „Когато прецени, че закон противоречи на Конституцията на Република България, съдът уведомява Върховния касационен съд или Върховния административен съд“, за да бъде сезиран Конституционният съд (член 15 ЗСВ). Тази процедура наподобява нововъведения във френското конституционно право „приоритетен въпрос за конституционност“ (questionprioritairedeconstitutionnalité), по което се вижда, че за отделните конституционни традиции на държавите членки е нормално на жалбоподателите – частни лица да не бъде предоставяна възможността да обжалват непосредствено законодателен акт.

39. Следователно доктрината греши, когато подлага съдебната практика по допустимостта на жалбите на остри критики. Не Съдът на ЕС е ограничил допустимостта на последните, а учредителната (конституиращата) власт на ЕС. Не би следвало от една страна да се упреква Съдът на ЕС, че се отклонява от буквалното тълкуване на Договорите, но от друга страна той да се упреква затова, че следва тяхната недвусмислена формулировка що се отнася до привилегирования статус на публичноправните жалбоподатели в ущърб на жалбоподателите – частни лица по отношение на условията на тяхната активна процесуална легитимация.

40. Цялостната система на правните способи за защита в правото на ЕС е задоволителна по отношение на правото на ефективна съдебна защита. Остава единствено да се изясни бъдещото приложение на съдебната практика, която прилага решението по дело Unibet: следва ли да се приеме, че в нея се съдържа задължение за националните законодатели да предвиждат вътрешноправни способи за защита по исков ред, които задължително да допускат оспорването на валидността на актовете на ЕС? Със сигурност отговорът е положителен, което означава, че не е изключено в близко бъдеще Съдът на ЕС да изисква от всички държави – членки на ЕС да осигурят възможност на всеки жалбоподател да се обърне към национална юрисдикция с молба да сезира Съда на ЕС в случай, че това е единственият начин да се гарантира правото на ефективна съдебна защита. Би следвало в тези случаи сезирането на Съда на ЕС да се превърне в задължение за националната юрисдикция въз основа на член 19, параграф 1, алинея 1, ДЕС. Ако не става дума за задължение, а само за възможност, правото на ефективна съдебна защита няма да е гарантирано, тъй като националният съд не е оправомощен сам да се произнася относно валидността на актовете на ЕС.

41. В заключение следва да се отбележи, че не е ни най-малко оправдано да се говори за „петното в пейзажа на правото на [ЕС], в което се е превърнала съдебната практика по допустимостта“. Подобни критики не бяха уместни преди влизането в сила на Договора от Лисабон и са още по-малко уместни след неговото влизане в сила. Твърде некоректно е да се критикува системно съдебната практика, когато проблемът – който е реален – идва от представителите на държавите членки на ЕС в качеството им на законодател и учредителна (конституираща) власт. Твърде много се критикува съдебната практика, а твърде малко формулировката на самите договори. Правната доктрина би следвало да цели преди всичко изясняване, съответно поясняване, на правната норма – била тя процесуална или материалноправна –, както и на нейното най-неутрално приложение, а не да се свежда до парафраза или до агитация. И едното и другото могат да сторят и неспециалистите.

 ***

Link to the summary in French language: LA COMPLÉMENTARITÉ ENTRE LES RECOURS EN ANNULATION FORMÉS PAR DES PARTICULIERS ET LES RENVOIS PRÉJUDICIELS EN APPRÉCIATINO DE VALIDITÉ AVANT COMME APRÈS L’ENTRÉE EN VIGUEUR DU TRAITÉ DE LISBONNE ET L’ACCÈS AU PRÉTOIRE DE L’UNION EUROPÉENNE

***

[1]A. Arnull, « Private applicants and the action for annulment since Codorniu », Common Market Law Review, 2001 стр. 52, цитиран от генералния адвокат Джейкъбс в заключението си по делото Unión de Pequeños Agricultores/Съвет (C‑50/00 P, Recueil, стр. I‑6677, точка 100; преводът от английски е мой).

[2] Юрист-лингвист в Съда на ЕС и докторант по процесуално право на ЕС в Университета на Люксембург. Авторът изразява своите лични виждания, но държи да отправи специални благодарности към K. Lenaertsза неговите забележки във връзка с първоначалния вариант на настоящия анализ, които доведоха до неговото обогатяване и подобряване. Анализът също така се доближава до голяма степен до този, който е предложен в заключението на генералния адвокат Кокот от 17 януари 2013 г.по висящо дело C-583/11 P, по което Съдът ще се произнесе в голям състав.

[3] M. Jaeger, « Les voies de recours sont-elles des vases communicants ? », in Gil Carlos Rodríguez Iglesias et al., Mélanges en hommage à Fernand Schockweiler, Baden-Baden, Nomos, 1999, с. 240 (преводът от френски е мой).

[4] Решение от 9 март 1994, TWD Textilwerke Deggendorf GmbH (C‑188/92, Recueil, стр. I‑833, точки 13, 17 и 24).

[5] Вж. в българоезичната литература А. Корнезов, Преюдициалното запитване до Съда на Европейския съюз, София, Сиби, 2012.

[6] Вж. например заключението на генералния адвокат Кокот от 6 май 2010 по дело AftonChemical, C-343/09, точка 20: «по смисъла на съдебната практика по дело TWD Afton би било възпрепятствано да се позове на невалидността на спорните разпоредби в националното производство само ако несъмнено е можело да иска отмяна на спорните разпоредби в съответствие с член 230 ЕО. Досега обаче няма сходни прецеденти, изключващи всякакво съмнение. Съмнения относно прякото засягане на Afton би могло да породи дори обстоятелството, че наред с Afton MMT очевидно произвеждат и китайски предприятия, поради което е възможно пазарното положение на Afton да е от чисто фактическо естество. Съмнения съществуват и по отношение на прякото засягане, като се има предвид и обстоятелството, че спорните разпоредби се съдържат в директива. Следователно съдебната практика по дело TWD е неприложима в настоящия случай». Съдът възприема изцяло този анализ: Дружество — производител на метилциклопентадиенил манган трикарбонил не може да се счита безспорно за „лично засегнато“ по смисъла на член 230, четвърта алинея ЕО от предвиждащия ограничение за съдържанието на добавка в горивата член 1, параграф 8 от Директива 2009/30 за изменение на Директива 98/70 по отношение на спецификацията на бензина, дизеловото гориво и газьола и за въвеждане на механизъм за наблюдение и намаляване на нивата на емисиите на парникови газове и за изменение на Директива 1999/32, тъй като член 1, параграф 8 от Директива 2009/30 не се отнася конкретно до това дружество, а го засяга единствено в обективното му качество на производител на посочената добавка на същото основание като останалите икономически оператори, които действително или потенциално се намират в същото положение. Поради това съответното дружество производител не е безспорно процесуално легитимирано да иска отмяна на посочения член 1, параграф 8 на основание член 230 ЕО и има право, в рамките на жалба, подадена по реда на националното право, да се позовава на невалидността на тези разпоредби, макар да не е подало жалба за отмяната им пред общностната юрисдикция в предвидения в член 230 ЕО срок (вж. решение от 8 юли 2010 г., Afton Chemical, C‑343/09, Сборник, стp. I-7027, точки 20 и 23—25).

[7] Решение от 27 ноември 2012 г., Pringle (C-370/12, все още непубликувано в Сборника, точка 42). Решението е постановено от пленума на Съда, в който заседават 27 съдии, произнасяйки се без възможността да изразят особено мнение.

[8] Вж. решение от 9 март 1994, TWD Textilwerke Deggendorf GmbH, точка 11, както и R. Schwensfeier, « TheTWDprinciplepost-Lisbon », EuropeanLawReview, 2012, стр. 156-175.

[9] Определения от 25 юни 2002, B/Комисия (T‑34/02 R, Recueil, 2002 стр. II‑2803, точка 92) и от 3 декември 2002, Neue Erba Lautex/Комисия (T‑181/02 R, Recueil, 2002 стp. II‑5081, точка 107).

[10] В решението от 18 май 1994 г., Codorníu/Съвет (C-309/89, Recueil, стр. I-1853) изрично се признава, че законодателен акт на ЕС е възможно да се обжалва в рамките на жалба за отмяна, въпреки че това не произтича от формулировката на член 263, втора алинея, ДФЕС, както и от предшестващата го разпоредба на член 230 ДЕО. Преюдициалното запитване за преценка на валидността на акт на ЕС обикновено е насочено срещу законодателен акт.

[11] Вж. също така преценката на А. Корнезов в друг контекст, че „в редица хипотези преюдициалното производство и т. нар. преки производства представляват два инструмента, преследващи една и съща цел“ (Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС, София, Ciela, 2012, стр. 102).

[12] Комитетът на регионите е прибавен към този списък с Договора от Лисабон (ДФЕС).

[13]Според Marguerite Canedo процесуалната легитимация и правният интерес са трудно разграничими в правото на ЕС, от което според нея следва, че правният интерес би следвало да се превърне в единствен критерий за допустимостта на жалбите за отмяна. Вж. « L’intérêt à agir dans le recours en annulation du droit communautaire », Revue trimestrielle de droit européen, 2000, стр. 451. Въпреки, че и англоезичните автори не правят разлика между locusstandi/standingи правен интерес, съдебната практика на Съда на ЕС ясно разграничава двете понятия.

[14] Решения от 15 юли 1963 г., Plaumann/Комисия, 25/62, Recueil, стр. 197, 223; от 19 май 1993 г., Cook/Комисия, C‑198/91, Recueil, стр. I‑2487, точка 20; от 15 юни 1993 г., Matra/Комисия, C‑225/91, Recueil, стр. I‑3203, точка 14; от 13 декември 2005 г., Комисия/Aktionsgemeinschaft Recht und Eigentum, C‑78/03 P, Recueil, стр. I‑10737, точка 33 и от 11 септември 2008 г., Германия и др./Kronofrance, C‑75/05 P и C‑80/05 P, Сборник, стр. I‑6619, точка 36.

[15] F.Donnat, Contentieux communautaire de l’annulation, Paris, LGDJ, 2008, стр. 50. F.Donnat възприема и възпроизвежда становището на Paul Cassia.

[16] Вж. решение от 25 юли 2002, Unión de Pequeños Agricultores/Cъвет (C‑50/00 P, Recueil, стр. I‑6677, точка 40).

[17] I. Pingel (dir.), Commentaire article par article des traités UE et CE, 2^e édition, Bâle, HelbingLichtenhahn, 2010, стp. 1547.

[18] Вж. решение от 22 октомври 1987, Foto-Frost (314/85, Recueil стр. 4199).

[19] Решения от 21 февруари 1991, Zuckerfabrik Süderdithmarschen et Zuckerfabrik Soest (C‑143/88 и C‑92/89, Recueil стр. I‑415) и от 9 ноември 1995, AtlantaFruchthandelsgesellschafte.a. (I) (C‑465/93, Recueil стр. I‑3761).

[20] Вж. споменатото решение AtlantaFruchthandelsgesellschafte.a. (I), точка 30.

[21] Вж. решения от 19 септември 2000, Linster (C-287/98, Recueil стр. I-6917, точка 43), и от 18 октомври 2011, Brüstle (C-34/10, все още непубликувано в Сборника, точка 25).

[22] Вж. по-специално решения от 10 март 2005, easyCar (C-336/03, Recueil стр. I-1947, точка 21); от 22 декември 2008, Wallentin-Hermann (C-549/07, Сборник,стp. I-11061, точка 17); от 29 юли 2010, UGT-FSP, (C-151/09, все още непубликувано в Сборника, точка 39); Brüstle (гореспоменато, точка 31).

[23] Blumann C., Dubouis L., Droit institutionnel de l’Union européenne, 4^e édition, Paris, LexisNexis, 2010, параграф 889 (преводът е мой).

[24] Вж. Calliess/Ruffert, EUV/AEUV, 4 издание, VerlagC. H. Beck, Мюнхен, 2011, точка 68.

[25] Вж. например директива за изпълнение 2012/1/ЕСна Комисията от 6 януари2012 за изменение на приложение I към Директива 66/402/ЕИО на Съвета по отношение на условията, на които трябва да отговаря зърнената култура Oryzasativaи пр.

[26] Определение от 6 септември 2011, Inuit Tapiriit Kanatami e.a./Съвет и Парламент (T-18/10, все още непубликувано в Сборника, постановено от разширен състав).

[27] Вж. висящо дело C-583/11 P, по което Съдът ще се произнесе в голям състав. Генералният адвокат г-жа Кокот представи своето заключение по делото на 17 януари 2013 г.

[28] Решение от 25 октомври 2011, Microban International et Microban (Europe)/Комисия(T-262/10, все още непубликувано в Сборника).

[29] Определение от 4 юни 2012, Europäischer Wirtschaftsverband der Eisen- und Stahlindustrie (Eurofer) ASBL/Комисия (T‑381/11, все още непубликувано в Сборника).

[30]S. Peers, M. Costa, « Judicial Review of EU Acts after the Treaty of Lisbon; Order of 6 September 2011, Case T-18/10 Inuit Tapiriit Kanatami and Others v. Commission & Judgment of 25 October 2011, Case T-262/10 Microban v. Commission », European Constitutional Law Review 2012 Vol. 8, стр. 96-97.

[31] S. Van Raepensbusch, Droit institutionnel de l’Union européenne, Bruxelles, Larcier, 2011, стp. 627.

[32] Д. Стефанов, “Подзакотовите актове на ЕС и разширеният достъп до правосъдие пред Съда на Европейския съюз по преки жалби на частни лица”, Общество и право, n° 3, 2012, стр. 3. Вж. също A. Creus, « Commentaire des décisions du Tribunal dans les affaires T-18/10-Inuit et T-262/10-Microban », Cahiers de droit européen, 2011, стр. 678 : „Съдът непременно ще трябва допълнително да задълбочи тълкуването на определени понятия, пояснявайки ги – по-специално “подзаконов акт” и “мерки за изпълнение” (превод от френски).

[33] Д. Стефанов, loc. cit.

[34] Вж. « TheworkloadoftheCourtofJusticeoftheEuropeanUnion », EuropeanUnionCommittee, Appendix 4, VisittotheCourtofjusticeoftheEuropeanUnion, Luxembourg, 8-9 November 2010, notebytheclerk, http://www.publications.parliament.uk.

[35] Вж. по-задълбочения анализ, предложен от автора в статията « Lesrecoursenannulationforméspardesparticuliers et les renvois préjudiciels en appréciation de validité avant comme après l’entrée en vigueur du traité de Lisbonne et l’accès au prétoire de l’Union européenne », Cahiers de droit européen, n°1, 2012, стр. 167-194, точки 43-45.

[36] Dyson v Attorney General [1911] 1 K.B. 410 и Dyson v Attorney General [1912] 1 Ch. 159.

[37] H. Woolf, J. Jowell, A. le Sueur, De Smith’s Judicial Review, sixth edition, London, Sweet & Maxwell, 2007, стр. 900.

[38] Решение от 15 юли 1964, Costa, 6/64 (Recueil, стр. 1158-1159).

[39] P. Mayer, Le phénomène de la coordination des ordres juridiques étatiques en droit privé, Recueil des Cours 327 (Académie de droit international de La Haye), Martinus Nijhoff Publishers, 2007 стр. 78.

[40] Вж. решения от 19 декември 1968, Salgoil, 13/68, Recueil, стp. 661; от 16 декември 1976, Rewe-Zentralfinanz et Rewe-Zentral, 33/76, Recueil, стp. 1989 и от 16 декември 1976, Comet, 45/76, Recueil, стp. 2043.

[41] Решение от 13 март 2007, Unibet (C-432/05, Сборник, стр. I-227).

[42] Определение по дело Eurofer, цитирано в параграф 24 от настоящото изложение, точка 60. Генералният адвокат Кокот смята, че “в установената в Европейските договори система няма опасност да възникне ситуация”, при която “се налага дадено физическо или юридическо лице първо да предприема неправомерни действия и дори евентуално да поеме риск от налагане на определена санкция само за да може да получи достъп до компетентните съдилища, които да подложат въпросния акт на Съюза на съдебна проверка” във връзка със законодателни актове на Съюза (заключение от 17 януари 2013 г.по висящо дело C-583/11 P, точка 119), но тази преценка изглежда твърде оптимистична. Дори напротив, очевидно в много случаи въпросът за валидността на акт на ЕС изниква едва след като лицето е било подведено под отговорност за неспазването на последния.

[43] K. Lenaerts, « Le traité de Lisbonne et la protection juridictionnelle des particuliers en droit de l’Union », Cahiers de droit européen, 2009, p. 712.

[44] K. Lenaerts, « La systématique des voies de recours dans l’ordre juridique de l’Union européenne », in Mélanges en hommage à Georges Vandersanden, promenades au sein du droit européen, Bruxelles, Bruylant, 2008, стp. 263 (преводът от френски на цитирания пасаж от статията е мой).

[45]Jean-Claude Piris, The Lisbon Treaty, Cambridge, 2010, Cambridge University Press, стр. 46.

[46] Е. Друмева, Конституционно право, трето допълнено и преработено издание, София, Ciela, 2008, стр. 665.

Атанас Попов, том VI, стр. 60, текст: Български език, резюме: Френски език,

La complémentarité entre les recours en annulation formés pat des particuliers et les renvois préjudiciels en appréciation de validité avant comme après l’entrée en vigueur du traité de Lisbonne et l’accès au prétoire de l’Union européenne