Венецуела има процесуална легитимация да обжалва регламент, който въвежда ограничителни мерки срещу нея

Author

Решение от 22 юни 2021 г., Венецуела/Съвет, C‑872/19 P

С оглед на влошаването на положението в областта на правата на човека, правовата държава и демокрацията във Венецуела Съветът на Европейския съюз приема през 2017 г., ограничителни мерки срещу Боливарска република Венецуела. Членове 2, 3, 6 и 7 от Регламент 2017/2063[1] предвиждат по-конкретно забрана за продажба или доставка на физически или юридически лица, образувания или структури във Венецуела на военно оборудване и свързаните с него технологии, които могат да се използват за вътрешни репресии, както и забрана за доставка на същите физически или юридически лица, образувания или структури във Венецуела на някои технически услуги, брокерски или финансови услуги, свързани с доставката на това оборудване.

На 6 февруари 2018 г. Венецуела подава жалба за отмяна на Регламент 2017/2063, доколкото разпоредбите му се отнасят до нея. Впоследствие тя изменя жалбата си така че тя се отнася и до Решение 2018/1656 и Регламент за изпълнение 2018/1653[2], актове, с които Съветът е продължил приетите ограничителни мерки. С решение от 20 септември 2019 г. Общият съд на Европейския съюз е отхвърлил тази жалба като недопустима с мотива, че правното положение на Венецуела не е пряко засегнато от спорните разпоредби[3].

По жалба на Венецуела Съдът се произнася по приложението на критериите за допустимост, предвидени в член 263, четвърта алинея ДФЕС, в рамките на жалба за отмяна, подадена от трета държава срещу ограничителни мерки, приети от Съвета с оглед на положението в тази държава. Съдът отменя решението на Общия съд в частта му, с която е обявена за недопустима жалбата на Венецуела за отмяна на членове 2, 3, 6 и 7 от Регламент 2017/2063 и връща делото на Общия съд за постановяване на решение по съществото на жалбата.

Съображения на Съда

Съдът служебно повдига въпроса дали Венецуела може да се счита за „юридическо лице“ по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС като отбелязва, че от отговорът на този въпрос зависи дали Венецуела може да се счита за пряко засегната от разпоредбите на спорния регламент.

Да изразят становище по въпроса дали трета държава трябва да се счита за „юридическо лице“ по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС са приканени също страните в производството по обжалване, както и Европейската комисия и държавите членки.

Съдът на ЕС отбелязва, че тъй като тази разпоредба не препраща към националните правни системи, що се отнася до значението на понятието „юридическо лице“, то трябва да се разглежда като самостоятелно понятие на правото на Съюза, което трябва да се тълкува като се вземе предвид не само текстът на тази разпоредба, но и контекстът, в който тя се вписва, и целите на правната уредба, от която е част.

В това отношение той Съдът приема, че от предходната практика на Съда не следва, че понятието „юридическо лице“, използвано в член 263, четвърта алинея ДФЕС, е предмет на ограничително тълкуване. Съдът подчертава, че принципът, че Съюзът се основава на ценността на правовата държава, произтича както от член 2 ДЕС, така и от член 21 ДЕС, към който препраща свързаният с ОВППС член 23 ДЕС. При тези условия той постановява, че в съответствие с член 263, четвърта алинея ДФЕС в светлината на принципите на ефективен съдебен контрол и на правовата държава трета държава би трябвало да има процесуална легитимация като „юридическо лице“ по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС, когато са изпълнени останалите условия, предвидени в тази разпоредба. По този въпрос Съдът уточнява, че задълженията на Съюза да следи за зачитането на правовата държава не са обусловени от взаимност. От това следва, че Венецуела като държава с международна правосубектност трябва да се счита за „юридическо лице“ по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС.

Съдът на ЕС приема по същество, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че разглежданите ограничителни мерки не пораждат пряко последици за правното положение на Венецуела. В това отношение той констатира, че разглежданите ограничителни мерки са приети срещу Венецуела. Действително, да се забрани на операторите от Съюза да извършват определени сделки означава да се забрани на Венецуела да извършва посочените сделки с тези оператори. Впрочем тъй като влизането в сила на Регламент 2017/2063 има за последствие незабавното и автоматично прилагане на забраните, предвидени в членове 2, 3, 6 и 7 от него, Съдът заключава, че тези забрани възпрепятстват Венецуела да се снабди с множество стоки и услуги. От това Съдът прави извода, че тези разпоредби пораждат пряко последици за правното положение на тази държава. Той отбелязва в това отношение, че не е необходимо да се прави разграничение според това дали търговските операции на тази държава се числят към действия по управление (iure gestionis) или към действия при упражняване на публична власт (iure imperii). Съдът на ЕС констатира също, че обстоятелството, че разглежданите ограничителни мерки не представляват абсолютна пречка за Венецуела да се снабди с въпросните стоки и услуги е ирелевантно в това отношение.

Впоследствие Съдът се произнася по съществото на останалите основания за недопустимост, първоначално повдигнати от Съвета пред Общия съд. Що се отнася до основанието, изведено от липса на правен интерес на Венецуела да обжалва, Съдът приема, че щом като забраните, предвидени в членове 2, 3, 6 и 7 от Регламент 2017/2063, са от естество да засегнат по-специално икономическите интереси на Венецуела, отмяната им сама по себе си може да ѝ донесе полза.

Колкото до основанието, изведено от факта, че Венецуела не е пряко засегната от спорните разпоредби, Съдът приема, че забраните, предвидени в разглежданите членове от Регламент 2017/2063, се прилагат, без да се оставя право на преценка на адресатите, на които е възложено тяхното изпълнение, и без да се изисква приемането на мерки за изпълнение. Доколкото той вече е констатирал, че тези разпоредби произвеждат последици за правното положение на Венецуела, Съдът отхвърля това основание.

Накрая, Съдът отбелязва, че Регламент 2017/1653 представлява „подзаконов акт“ по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС. Тъй като разпоредбите на този регламент, оспорени от Венецуела, освен това не включват мерки за изпълнение, Съдът прави извода, че тази трета държава е процесуално легитимирана да ги оспори на основание на тази разпоредба, без да е необходимо да установява, че посочените разпоредби я засягат лично.

[1] Регламент (ЕС) 2017/2063 на Съвета от 13 ноември 2017 година относно ограничителни мерки с оглед на положението във Венесуела (ОВ L 295, 2017 г., стр. 21)

[2] Решение (ОВППС) 2018/1656 на Съвета от 6 ноември 2018 година за изменение на Решение (ОВППС) 2017/2074 относно ограничителни мерки с оглед на положението във Венесуела (ОВ L 276, 2018 г., стр. 10) и Регламент за изпълнение (ЕС) 2018/1653 на Съвета от 6 ноември 2018 година за прилагане на Регламент (ЕС) 2017/2063 относно ограничителни мерки с оглед на положението във Венесуела (ОВ L 276, 2018 г., стр. 1)

[3] Решение от 20 септември 2019 г., Венецуела/Съвет, T-65/18

Радостина Стефанова Камишева

Администратор в Секретариата на Съда на Европейския съюз