(Заключение на Генералния адвокат Y. Bоt по дело С-554/14, Огнянов)

Делото е образувано по преюдициално запитване, отправено от Софийски градски съд („СГС“), по което фактите биха могли да бъдат синтезирани по следния начин. На 28 ноември 2012 г. г-н Огнянов, български гражданин, е осъден от датски съд на петнадесет години лишаване от свобода за извършени на територията на Дания грабеж при отегчаващи обстоятелства и убийство. Същият е бил задържан в датски затвор от 10 януари 2012 г. до 1 октомври 2013 г., период, през който г-н Огнянов е работил по време на задържането си. На 1 октомври 2013 г. той е предаден на българските съдебни власти за целите на изпълнение на оставащия размер от наказанието. При предаването му датските съдебни власти искат от българските съдебни власти информация относно наказанието, което ще изпълнят, и относно приложимите правила за предсрочно освобождаване. В това отношение изрично посочват, че датският закон не предвижда намаляване на наказанието, наложено на заинтересуваното лице, поради положен от него труд по време на задържането му.

Съгласно член 17, параграф 1 от Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 година, за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз, за изпълнението на наказанието, включително основанията за предсрочно или условно освобождаване, се прилага правото на изпълняващата държава. Член 41, алинея 3 от НК предвижда, че положеният от осъдения труд се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода. Така СГС трябва да се произнесе по въпроси, свързани с условията и реда за изпълнение на това наказание, и по-специално трябва да определи каква част от наказанието остава да се изтърпи, при положение, че, съгласно практиката на Върховния касационен съд („ВКС“), следва да се приложи чл. 41, ал. 3 НК и съответно да се намали размера на наказанието „лишаване от свобода“ на основание положен труд по време на изтърпяване на това наказание в Дания.

При изложените обстоятелства СГС решава да спре производството по делото и да сезира Съда със следните преюдициални въпроси:

„1)      Нормите на Рамково[то] решение […] допускат ли изпълняващата държава в производството по трансфер да намали размера на наказанието „лишаване от свобода“, наложено от издаващата държава, на основание положен труд по време на изтърпяване на това наказание в издаващата държава, както следва:

а)      намаляване на наказанието да бъде резултат от прилагане на закона на изпълняващата страна относно изпълнението на наказанието по чл. 17 ал.1 [от Рамковото решение]. Тази норма позволява ли законът на изпълняващата държава относно изпълнението на наказанието да се прилага още в производството по трансфер относно факти, настъпили през времето, когато осъденият е бил под юрисдикцията на издаващата държава (а именно положен труд в затвора на издаващата държава)?

б)      намалението на наказанието да бъде резултат от приспадане по чл. 17 ал.2 [от Рамковото решение]. Тази норма позволява ли приспадане за период, който е по-дълъг от периода на задържане, определен съобразно закона на издаващата държава, като се прилага законът на изпълняващата държава, с който се дава нова правна оценка на факти, настъпили в издаващата (а именно положен труд в затвора на издаващата държава)?

2)      Ако относно коментираното намаляване на наказанието са приложими тези или други норми от Рамковото решение, следва ли да се уведомява издаващата страна, която е направила изрично искане за това и следва ли да се прекрати производството по трансфер при противопоставянето ѝ. При положителен отговор относно изискването за уведомяване, какво трябва да е естеството на това уведомяване — общо и абстрактно за приложимото право или конкретното намаление за конкретното осъдено лице, което ще бъде направено от съда?

3)      Ако Съдът на ЕС приеме, че нормите на чл. 17 ал. 1 и ал. 2 от Рамково[то] решение […] не допускат намаляване на наказанието, направено от изпълняващата държава на основание нейното вътрешно право (поради положен труд в издаващата държава), то ще бъде ли съобразено с европейското право решението на националния съд все пак да приложи своето национално право — на основание това, че то е по-благоприятно от чл. 17 от Рамково решение № 2008/909/ПВР?“.

Страните по главното производство и българското правителство отсъстват от съдебното заседание пред Съда на ЕС и не представят писмено становище.

Според Генералния адвокат, запитването е повод Съдът на ЕС да изследва слабо засегнат до момента в съдебната практика аспект на полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси, а именно да се определи кое право и какви правила са приложими при изпълнение на наказание лишаване от свобода в хипотезата на трансфер на осъдено лице на основание горепосоченото Рамково решение 2008/909/ПВР. Анализът на г-н Бот се ръководи от два принципа, а именно на принципът на териториалност на наказателния закон и принципът на индивидуализация на наказанието, на които се основава всяка правна уредба на изпълнението на наказанията.

По първия въпрос

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда по същество да установи дали член 17, параграфи 1 и 2 от Рамковото решение трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба, която в случай като разглеждания в главното производство би позволила на изпълняващата държава да намали наказанието на осъденото лице на основание положения от него труд по време на изтърпяване на наказанието му в издаващата държава.

Генералният Адвокат счита, че първо следва да се определи понятието „изпълнение на наказанието“. Съгласно член 1, буква б) от Рамковото решение, „наказанието“ — на което понятие в текста на Рамковото решение на френски език съответстват понятията „peine“ [наказание] и „condamnation“ [осъдителна присъда]— е всяко наказание лишаване от свобода, постановено от национална юрисдикция за ограничен или неограничен срок във връзка с извършено престъпление и вследствие на образувано наказателно производство. Към изпълнение на наказанието се пристъпва след влизане в сила на осъдителната присъда. Следователно това е последният етап от наказателния процес, в рамките на който присъдата се привежда в действие.

Второ, като се основава на буквата на член 17 от Рамковото решение и по-специално на правилото, че „за изпълнение на наказанието се прилага правото на изпълняващата държава“, той изтъква, че принципът на териториалност на наказателния закон е общ за всички държави членки, и че наказателният закон се прилага на определена територия, тъй като е израз на суверенитета на държавите членки. Следователно, териториалната компетентност винаги е определяща за приложимия национален закон, а в случай с трансграничен елемент като разглеждания в главното производство приложимостта на наказателния закон произтича от самия принцип на териториалност.

Тъй като основната цел на Рамковото решение е да се благоприятства социалната реинтеграция на осъдените на лишаване от свобода, като им се даде възможност да изтърпят наказанието си или остатъка от него в социалното си обкръжение по произход, член 17 изисква ясно разпределение на компетентността между издаващата и изпълняващата държава, което да гарантира, че решенията във връзка с изпълнение на наказанието ще се вземат от съдебния орган, който може най-добре да прецени поведението на лицето.

Поради това, г-н Бот заключва, че прилагането на член 41, алинея 3 от НК вместо датското законодателство за периода на задържането на г-н Огнянов в Дания е напълно безсмислено и лишено от каквото и да било правно основание. Едва след като заинтересуваното лице започне да изтърпява наказанието „лишаване от свобода“ в България, националните органи ще могат евентуално да приложат член 41, алинея 3 от НК.

Г-н Бот също така обръща внимание на информацията за срока на наказанието, изисквана в раздел и), точка 2 от образеца на удостоверение в приложение I към Рамковото решение. Точка 2.2 от този раздел задължава издаващата държава да посочи в дни целия срок на лишаване от свобода, изтърпян в рамките на разглежданото наказание. За сметка на това съгласно точка 2.3 от същия раздел тя също така е свободна да приспадне от този период определен брой допълнителни дни по „причини, различни от посочените в точка 2.2“, като законодателят на Съюза изброява примерно амнистия, помилване или други мерки, свързани с наказанието. Следователно точка 2.3 позволява на издаващата държава да посочи допълнителни данни, когато наказанието вече е било намалено поради особени обстоятелства.

Според генералния адвокат, тези съображения показват, че именно издаващата държава следва да се произнесе относно намаляването на наказанието по отношение на периода на задържане на нейна територия. Следователно, изпълняващата държава не може да приложи своята уредба в областта на изпълнението на наказанията, и по-специално своето национално законодателство по въпросите на намаляването на наказанията, вместо уредбата на издаващата държава, с риск сериозно да накърни не само принципа на взаимно признаване на съдебни решения, но и териториалния суверенитет на Кралство Дания. В съответствие с принципа на взаимно доверие, на който се основава Рамковото решение, Република България няма друг избор, освен да зачете прилагането на действащото право на издаващата държава, макар и прилагането на собственото ѝ национално право да води до друг резултат. Така г-н Бот заключва че, член 41, алинея 3 от НК очевидно „e неприложим“ по отношение частта на наказанието, изтърпяно на територията на Дания.

С тези мотиви генералният адвокат заключава по първия въпрос, че принципите на взаимното доверие между държавите членки, на териториалност на наказателния закон и на индивидуализация на наказанието, както и член 17, параграфи 1 и 2 от Рамковото решение трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална норма, позволяваща на съдебните органи на изпълняващата държава да намалят наказанието на осъдения поради положения от него труд по време на задържането в издаващата държава.

По втория въпрос

Предвид отговора, даден на първия въпрос, г-н Бот счита, че няма смисъл да се дава отговор на втория въпрос.

По третия въпрос

В случай че Съдът приеме, че член 17, параграфи 1 и 2 от Рамковото решение не допуска национална норма като разглежданата в главното производство, с третия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали би било в противоречие с правото на Съюза, ако тя „все пак“ реши да приложи член 41, алинея 3 от НК по отношение на периода на задържане на г-н Огнянов в Дания, с мотива, че той е по-благоприятният закон.

Генералния адвокат отбелязва, че в случая въпросното намаляване на наказанието не е пренебрежимо. Според него това, което СГС всъщност пита, е дали може да приложи национална норма, за която е прието, че противоречи на правото на Съюза, поради това, че е по-благоприятна за заинтересуваното лице. Според г-н Бот, запитващата юрисдикция е длъжна да тълкува текста на член 41, алинея 3 от НК с оглед на текста и целта на Рамковото решение, като, ако е необходимо, в изпълнение на задължението си за съответстващо тълкуване не се съобрази с практиката на ВКС. Освен това, ако член 41, алинея 3 от НК е неприложим по отношение на периода на задържане на заинтересуваното лице в Дания, правилото за обратното действие на по-благоприятния наказателен закон, съдържащо се в член 49, параграф 1, последно изречение от Хартата, не може да намери приложение. В допълнение, според генералния адвокат, намаляването на наказанието, върху което се е съсредоточила запитващата юрисдикция, отвлича вниманието от обстоятелството, че трансферът на г-н Огнянов в България сам по себе си цели да бъде по-благоприятен за него, доколкото той ще може да изтърпи остатъка от наказанието си в своето социално обкръжение по произход и така ще бъде улеснена неговата социална реинтеграция.

Предвид изложените съображения, генералният адвокат счита, че ако Съдът приеме, че член 17, параграфи 1 и 2 от Рамковото решение не допуска национална норма като разглежданата в главното производство, запитващата юрисдикция ще бъде задължена, поради изискването за съответстващо тълкуване, да не се съобрази с възприетото от Върховния касационен съд тълкуване на член 41, алинея 3 НК и да не приложи тази разпоредба по отношение на периода на задържане на заинтересуваното лице в Дания.