Александър Арабаджиев^[2]

 

Прегледът на българските дела пред Съда на Европейския съюз е едно подходящо въведение в съдържанието на пилот­ния брой на българския „Европейски правен преглед“. Докол­кото съдържанието на този брой е до голяма степен изградено върху практиката на Съда на Европейския съюз, уместно е да се създаде представа за това как българските съдилища взаи­модействат с него и как прилагат неговите решения и въобще правото на Европейския съюз.

В този смисъл, когато говорим за „българските дела пред Съда на Европейския съюз“, имаме предвид само дела, образу­вани при условията на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС — предишен член 234 от ДЕО) – по преюдициални запитвания, отправени от български съ­дилища. Това означава, че от присъединяването на Република България към ЕС Съдът на Европейския съюз не е бил сезиран от страна на Комисията с искане, основано на чл. 258 ДФЕС (предишен член 226 ДЕО) за установяване, че Република Бъл­гария не е изпълнила задължение, произтичащо от Договори­те и въобще от правото на ЕС. Нито са постановени решения по искове, предявени от страна на българската държава или на български физически или юридически лица, основани на чл. 263 ДФЕС (предишен член 230 ДЕО) срещу актове на ин­ституциите на Съюза.

За периода от около четири години и половина, изминал от присъединяването на Република България към Европейс­кия съюз, до Съда на Европейския съюз са отправени общо 28 преюдициални запитвания^[3].

За сравнение – със страните, присъединили се към Съюза на 1 май 2004 г. – може да се отбележи, че само Полша и Ун­гария – съответно с 35 и 36 дела — ни превъзхождат, докато всички останали, макар и присъединили се две години и осем месеца по-рано, имат по-малък брой дела (напр.: Чехия — 15, Словакия — 9, Латвия — 10). Що се отнася до Румъния, чие­то членство в Съюза също датира от 1 януари 2007 г., броят на преюдициалните запитвания, направени от юрисдикции на тази страна, е приблизително еднакъв, но 15 от тях са свързани дела, което означава, че по всички тях е отправен един и същ въпрос. Общо от държавите, присъединили се към ЕС през 2004 и 2007 г., постъпилите преюдициални запитвания пред­ставляват — по груби изчисления – около 14—16 % от всички преюдициални запитвания, които постъпват в Съда годишно.

Тези сравнения не са самоцелни.

Съгласно една често повтаряна формула компетентността на Съда да се произнася преюдициално съставлява „перлата в короната“ на неговите правомощия. Дори и чрез тази или дру­ги подобни метафори -като крайъгълен камък за създаването на вътрешния пазар — е трудно да се изрази накратко значени­ето на тази процедура за развитието на правото на Европейс­кия съюз и на взаимоотношението му с правните системи на държавите членки, за тяхното свързване, за „спойката“ им под действието на принципа за върховенството на закона. Ако тук е допустима употребата на още един метафоричен израз, може да се каже, че всяко преюдициално запитване, съответно всяко прюдициално заключение, дадено в негов отговор, съставлява една нишка, свързваща отделните (конкретните) национални съдилища, респ. национални правни системи, със Съда на Ев­ропейския съюз, респ. с правопорядъка на Европейския съюз. По този начин това множество от връзки изгражда тъканта на европейската интеграция.

От гледна точка на Съда на Европейския съюз и на развити­ето на правото на Съюза е достатъчно да се отбележи, че имен­но чрез произнасяния по преюдициални запитвания са разви­ти и формулирани такива концепции като тази за директния ефект и за върховенството (предимството) на правото на ЕС. Както самият Съд отбеляза наскоро – в Становище, прието на 8 март 2011 г. съгласно чл. 218, параграф 11 ДФЕС, по повод Проект за споразумение за създаване на унифицирана систе­ма за патентно производство — „… член 267 ДФЕС, който е от основно значение за запазването на общностния характер на установеното с договорите право, цели да гарантира при всич­ки обстоятелства, че това право поражда едни и същи после­дици във всички държави членки. Установеният по този начин механизъм за преюдициални запитвания има за цел да предот­врати различията в тълкуването на правото на Съюза, което националните юрисдикции следва да прилагат, и да гарантира това прилагане, като предостави на националния съд средство за отстраняване на трудностите, до които би могло да доведе изискването за осигуряване на пълното действие на правото на Съюза в рамките на съдебните системи на държавите членки. Освен това националните юрисдикции разполагат с възможно най-широката възможност да сезират Съда, ако счетат, че вися­щото дело повдига въпроси във връзка с тълкуването или пре­ценката на валидността на разпоредбите на правото на Съюза, по които въпроси е необходимо да вземат решение“ (т. 83).

Чрез производството по преюдициални запитвания се осъ­ществяват диалогът и сътрудничеството между Съда на Евро­пейския съюз, от една страна, и националните юрисдикции (съдилища), от друга, в качеството им – и на Съда на Европейс­кия съюз, и на националните юрисдикции — на съдилища на Съюза предвид децентрализирания начин, по който са органи­зирани съдебната система на ЕС въобще, както и взаимоотно­шенията между националните съдилища и Съда в Люксембург. В рамките на тези взаимоотношения — на този „дискурс“, както е прието да се казва, въпреки че понятието отразява по-скоро диалога, осъществяван на конституционно равнище – се опре­делят границите, в които правото на Европейския съюз про­никва в националното право на дадена държава членка, както и последиците от евентуален конфликт между двете системи. Да не забравяме, че действието на преюдициалните заключения не се изчерпва с делото, в рамките на което е отправено съот­ветното запитване. Те въздействат – като източник на право — на всички национални правни системи. Тълкуването, което се дава чрез преюдициалното заключение, има следователно задължителна сила не само по отношение на националната юрисдикция, отправила запитването, но и по отношение на юрисдикциите и другите органи на останалите държави член- ки.Чрез него на националните съдилища се дават указания за прилагането на правото на Съюза в голямото множество от дела, в които това право намира приложение, без те някога да стигат до Съда на Европейския съюз. Това тълкуване освен това определя значението и действието на тълкуваната норма така, както тя е трябвало да бъде разбирана и прилагана от мо­мента на влизането й в сила.

Същевременно развитието на правото на Европейския съюз е поне отчасти функция на националните съдилища, които „за­хранват“ практиката на Съда на Европейския съюз и понякога предлагат съответните тълкувания. Като участници в посоче­ния диалог, националните съдилища трябва да имат друго ин- ституционално разбиране за собствената си роля. Когато при­лагат правото на Съюза, т.е. когато действат като съдилища на Съюза, те са длъжни да обосновават решенията си с оглед на контекста на интегрирания европейски правопорядък и с ог­лед на тълкуване, което да може да бъде приложено от който и да е друг национален съд в подобна ситуация.

За българските съдилища това е от особено значение, като се има предвид, че нито измененията в Конституцята, напра­вени с оглед присъединяването на Република България към Европейския съюз, нито тълкуването на Конституционния съд, дадено по този повод^[4], не отразяват пълноценно механиз­ма, чрез който взаимодействат двата правопорядъка, и начина, по който се проявяват и действат предимството и директният ефект на правото на Европейския съюз.

Не е случайно, че по дела, представляващи особен интерес, особено в сферата на социалното осигуряване, на образовани­ето, на забраната за дискриминация в областта на заетостта и професиите, държавите членки редовно се възползват от пра­вото по чл. 23, втора алинея от Статута на Съда да представят становища по такива дела, независимо от това, че запитването произхожда от юрисдикция на друга държава членка. По де­лото Елчинов например становища са представили, освен бъл­гарското правителство, още чешкото правителство, правител­ството на Гърция, испанското правителство, полското прави­телство, правителството на Финландия, както и това на Обеди­неното кралство, т.е. на шест други държави членки. По делото Георгиев са встъпили две други държави членки – Германия и Словакия. Разбира се, участието на българското правителство, особено чрез встъпване по делата, образувани по запитвания на български съдилища, освен че спомага за разкриване на действителното съдържание на съответната национална прав­на уредба, е израз и на принципа за лоялно сътрудничество, ус­тановен в член 4, параграф 3 от Договора за Европейски съюз (ДЕС).

От гледна точка на националните съдилища участието в този диалог е важен елемент в изпълнение на тяхната функ­ция да прилагат правото на ЕС (която роля, естествено, не се изчерпва със и не се свежда до отправянето на преюдициални запитвания). Както ще видим по-нататък от примера с някои от българските дела (Елчинов, Канон, Ауто Николови и др.), из­пълнението на тази функция е средство за осигуряване на пъл­ния ефект на правото на Европейския съюз и за реализиране на правата, които правните субекти извличат от него.

Освен източник на разяснения относно тълкуването и на указания относно приложението на правото (национално или на Европейския съюз) производството по постановяване на преюдициални заключения е и, може да се каже, един механи­зъм за трансфер на ценностите на правовата държава, както и въобще на ценностите, които се съдържат в общите принципи на правото на Съюза, сред които се открояват тези, свързани със и израз на принципа на правовата държава, както и със за­читането на основните права. Този механизъм е източник на трансфер, може да се добави — и на стил и методи на работа. Общуването с един друг — в случая с автономния, макар интег­риран в националния — правопорядък на Европейския съюз и със съдебната институция на едно наднационално образува­ние, каквото съставлява – с повече или по-малко уговорки — Европейският съюз – независимо дали пряко (т.е. чрез прею- дициалните запитвания) или чрез интернализиране и прила­гане на неговата юриспруденция, обогатява инструментариума и е източник на знания, но също и на вдъхновение и на култура, включително на професионална култура и интегритет.

За националните съдилища, особено за системи като наша­та, активното участие в диалога със Съда на Европейския съюз има и друго важно значение.Чрез него се демонстрират тяхна- та компетентност, степента на подготвеност и на готовност да тълкуват и прилагат правото на Съюза, а това е важен елемент от доверието към съответната съдебна система. Доверието, респ. взаимното доверие, схващано като ключов елемент в из­граждането на едно общо съдебно пространство, което от своя страна е елемент от пространството на свобода, сигурност и правосъдие съгласно Стокхолмската програма на Европейския съвет. Изграждането на общо съдебно пространство и въобще на общото пространство на свобода, сигурност и правосъдие е немислимо без доверието към и между националните съдебни системи^[5].

Впрочем никак не е случайно, че Европейската комисия редовно публикува данни за преюдициалните запитвания, от­правени от съдилищата на отделни(те) държави членки, вклю­чително и като елемент от оценката на тези системи.

Неслучайно е и това, че в годишните доклади за своята дей­ност Съдът на Европейския съюз публикува и статистическа информация за общото развитие на съдебната дейност (от съз­даването на Съда до съответната година), включваща и данни за отправените преюдициални запитвания (по държави член­ки и по юрисдикции).

Тук трябва да се отбележи, че напоследък се наблюдава едно общо увеличение на постъпващите в Съда преюдициални за­питвания, което може да се свърже, освен с последиците от раз­ширението, най-вече с премахването — по силата на Договора от Лисабон — на ограниченията върху неговата компетентност, произтичащи от предишните чл. 35 ДЕС и чл. 68 ДЕО (неза­висимо от предвидения преходен период). Така, що се отнася до полицейското сътрудничество и съдебното сътрудничество по наказателни дела, компетентността на Съда на Европейс­кия съюз да се произнася с преюдициални заключения става задължителна и не е подчинена на декларация от страна на вся­ка държава членка, признаваща тази компетентност и указва­ща националните юрисдикции, които могат да сезират Съда с преюдициални запитвания^[6]. Съдът обаче не е компетентен да проверява валидността или пропорционалността на операции, проведени от полицията или други правоприлагащи служби в държава членка, нито да се произнася относно изпълнението на задълженията на държавите членки за поддържане на об­ществения ред и опазване на вътрешната сигурност^[7].

Влияние за нарастване броя на преюдициалните запитва­ния оказва и въвеждането – по силата на член 23а от Статута на Съда и член 104б от Процедурния му правилник – на спешно­то производство по въпроси, отнасящи се до пространството на свобода, сигурност и правосъдие^[8]. Нови предизвикателства – и за Съда на ЕС, и за националните съдилища — произтичат и от придадената – с чл. 6, параграф 1 ДЕС — юридическа сила, еднаква с тази на Договорите, на Хартата на основните права на Европейския съюз, както и от предвиденото в чл. 6, пара­граф 2 ДЕС присъединяване на Европейския съюз към Евро­пейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ).

За да се подчертае важността на производствата по даване на преюдициални заключения, е уместно да се добави още една гледна точка — тази на гражданите, в качеството им на субекти на правото на ЕС, от което те черпят непосредствено права и за които процедурата по постановяване на преюдициални за­ключения се явява един косвен способ за контрол върху зако­носъобразността на актовете на институциите на Европейския съюз, както и за съответствието на национални правни норми с правото на Европейския съюз. Значението на този аспект на разглежданата процедура предстои да нараства в перспекти­вата на предстоящото присъединяване на Европейския съюз към Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи – особено в контекста на изискването на член 35, па­раграф 1 от Конвенцията за изчерпване на вътрешноправните средства, а и въобще на субсидиарния характер на контрола, осъществяван от Европейския съд по правата на човека.

Естествено, нито е необходимо, нито е допустимо да се пра­вят искания във всички случаи, в които се поставя въпрос за приложение на правото на ЕС. Най-често подлежащият на прилагане акт е достатъчно ясен и тълкуването и прилагането му не представлява трудност. В други случаи въпросите, които евентуално се поставят, вече са намерили разрешение в прак­тиката на СЕС. Друг е въпросът обаче, и за това също ще стане дума по-нататък, че по силата на член 267, алинея трета ДФЕС, когато въпрос във връзка с тълкуването на Договорите или с валидността и тълкуването на актовете на институциите е пов­дигнат пред национална юрисдикция, чиито решения не под­лежат на обжалване, а това обикновено е върховната съдебна инстанция, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на Евро­пейския съюз.

Направените искания произхождат от следните съдилища:

Районен съд — Пловдив — 2; Софийски градски съд — 3; Върховен касационен съд — 1; Административен съд – Варна — 7 искания; Административен съд — София-град — 9; и Вър­ховен административен съд – 5 запитвания^[9].

По материя, използвайки „номенклатурата“ на самия Съд на Европейския съюз, запитванията могат да бъдат най-общо класифицирани по следния начин: най-голям е броят на запит­ванията по данъчни въпроси, следват делата, отнасящи се до пространството на свобода, сигурност и правосъдие, както и до митническия съюз. Две запитвания се отнасят до свобод- ното предоставяне на услуги, като се има предвид условността на тази класификация. По едно от делата, за които изрично и отделно ще стане дума по-нататък, например дело С-137/09, Елчинов, преюдициалното запитване се отнася до тълкуването както на предишния чл. 49 ДЕО (сега чл. 56 ДФЕС), така и на чл. 22 от Регламент № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 г. за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността. Съгласно постоянната съдебна практика, напом­нена в това решение (т. 36), медицинските услуги, предоставяни срещу възнаграждение, попадат в приложното поле на разпо­редбите относно свободното предоставяне на услуги, включи­телно когато лечението е предоставено в болнично заведение. В областите на правото на ЕС „социална политика“, свободно движение на хора, интелектуална собственост и сближаване на законодателството са отправени по едно запитване. (Когато говорим за сближаване на законодателството, имаме предвид всъщност материя (област), в която е осъществена хармони­зация на законодателството на държавите членки. Случаят, който споменаваме тук — дело С-2/09, Калинчев — се отнася до тълкуването на член 25 и член 90 ДЕО (сега съответно член 30 и член 110 ДФЕС), както и на член 3, параграф 3 от Директива 92/12 на Съвета от 25 февруари 1992 г. относно общия режим на продукти, подлежащи на облагане с акциз, и държането, движението и мониторинга на такива продукти).

Приключени са общо 13 дела^[10].

По две от приключените с решения дела – Елчинов и Кадзоев — отговорите на преюдициално поставените въпроси са дадени от разширения (голям 13-членен) състав на Съда. Освен това следва да се посочи, че дело С-359/09 PPU, Кадзоев, отнасящо се до тълкуването на разпоредби от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държа­вите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, е разгледано по реда на спешното производ­ство по смисъла на чл. 104б от Процедурния правилник на

Съда^[11]. Своеобразно продължение и потвърждение това Реше­ние намира в Решението от 28 април 2011 г. по дело С-61/11 PPU, Hassen El Dridi.

Сред решените дела, т.е. тези, по които Съдът на Европейс­кия съюз се е произнесъл с преюдициално заключение, е необ­ходимо да бъдат откроени — с оглед значимостта на проблеми­те, които са предмет на тълкуване, делата Елчинов и Георгиев.

В Решението от 5 октомври 2010 г. по дело С-173/09, Ел- чинов, Съдът е приел, че правна уредба на държава членка, тъл­кувана в смисъл, че при всички положения е изключено да се покрият разходите за болнично лечение, получено в друга дър­жава членка без предварително разрешение, не съответства на чл. 48 ЕО (свобода на предоставяне на услуги) и на чл. 22 от Рег­ламент (ЕИО) № 1408/71. Това положение е изрично отбеля­зано и в годишния доклад на Съда на Европейския съюз, като е разгледано заедно с приетото от Съда в едно друго Решение на разширения състав от същата дата по дело С-512/08, Европейс­ка комисия срещу Френска република. В това решение, което е пример за свързаност и последователност (кохерентност) на юриспруденцията на Съда, е прието, че държава членка, чиято национална правна уредба подлага на изискването за предва­рително разрешение поемането от компетентната институция, в съответствие със схемата на покритие в държавата членка, към която принадлежи, на лечението, което е планирано да се извърши в друга държава членка и което изисква използването на тежко материално оборудване извън болнична инфраструк­тура, не нарушава задълженията си, които произтичат от чл. 49 ДЕО (сега чл. 56 ДФЕС — свобода на предоставяне на услуги). Според Съда, предвид рисковете за организацията на поли­тиката на обществено здравеопазване и за финансовото — на системата на социална сигурност, изискването, изразяващо се в предварително разрешение, представлява оправдано ограни­чение съгласно действащото право на Съюза. Посочените рис­кове са свързани с обстоятелството, че независимо от средата – болнична или не, в която е предназначено да бъде инсталирано и използвано, тежкото материално оборудване трябва да може да бъде предмет на планиране, що се отнася по-специално до броя апарати и тяхното географско разпределение и това с цел да се гарантира на територията на съответната държава членка достатъчен и постоянен достъп до балансиран набор от качест­вени болнични услуги, както и с цел да се избегне, доколкото е възможно, всяко разхищаване на финансови, технически и

човешки ресурси.

На фона на тази постановка, от приетото по делото Елчи- нов следва, че макар и правото на Европейския съюз да не се противопоставя на една система на предварително разреше­ние (както свидетелства Решението по делото Комисия /Фран­ция), необходимо е условията за издаване на такова разреше­ние да бъдат оправдани. Когато националната правна уредба при всички положения изключва покриването на разходите за болнично лечение, получено в друга държава, без предварител­но разрешение, осигуреното лице, което е възпрепятствано да поиска такова разрешение или не е могло – както в случая на г-н Елчинов – да изчака отговора на компетентната институция поради причини, свързани със здравословното му състояние или поради необходимостта по спешност да се подложи на ле­чение, това лице се оказва лишено от възможността разходите по лечението му да бъдат покрити от тази институция, въпреки че всъщност условията за покриване на тези разходи са налице. При това, в особените случаи като този, предмет на делото — покриването на разходите — не може да застраши постигането на целите на болничното планиране, нито тежко да накърни финансовото равновесие на системата за социална сигурност. Ето защо Съдът е стигнал до заключението, че следователно подобна правна уредба не е обоснована от императивни съоб­ражения и при всички положения не отговаря на изискването за пропорционалност, поради което тя създава необосновано ограничение за свободното предоставяне на услуги (т.т. 45—47 от решението).

Решението от 18 ноември 2010 г. по съединени дела С-250/09 и С-269/09, Георгиев, се вписва в една поредица от Решения на Съда на Европейския съюз по тълкуването и при­ложението на Директива 2000/78/ЕО на Съвета за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите^[12] и особено на разпоредбата на член 6, параграф 1 от тази директива, който посочва, че при определени условия държавите членки могат да регламентират, че разлики в трети­рането на основание възраст не представляват дискримина­ция, ако в контекста на националното право те са обективно и обосновано оправдани от законосъобразна цел, включител­но законосъобразна политика по заетостта, трудовия пазар и цели на професионалното обучение, както и ако средствата за постигане на тази цел са подходящи и необходими. Впрочем именно в този смисъл е и даденият от Съда на Европейския съюз отговор на преюдициалното запитване. Според него по­сочената директива допуска национално законодателство като разглежданото в главното производство, което предвижда задължително пенсиониране на университетските професо­ри, когато навършат 68-годишна възраст, и възможността да продължат да упражняват дейността си след 65-годишна въз­раст само посредством срочни договори за една година, които могат да се подновяват най-много два пъти^[13], доколкото това законодателство преследва законосъобразна цел, свързана по- специално с политиката по заетостта и трудовия пазар, като осигуряването на качествено образование и оптималното раз­пределяне на професорските длъжности между поколенията, и позволява да се постигне тази цел с подходящи и необходими средства. Същевременно Съдът възлага на запитващата юрис­дикция да установи дали тези условия са изпълнени. Всъщност една голяма част от мотивите на решението съдържа разясне­ния за начина, по който да се установят целите на национална- та правна уредба и дали средствата, използвани за постигането им, са „подходящи и необходими“ по смисъла на член 6, пара­граф 1, първа алинея от Директива 2000/78.

В това отношение е уместно да се обърне внимание на една констатация, направена в мотивите на Решението на Съда на Европейския съюз, според която „… не е видно в разглежда­ното национално законодателство да е посочена целта, която то преследва“ (т. 39). Тя е повод да се отбележи, че в редица случаи адресат на преюдициално заключение може да бъде и съответният национален законодател, а не само запитващата национална юрисдикция.

Същевременно може, от друга страна, да се отбележи така, че по повод на преюдициални запитвания, отправени от бъл­гарски съдилища, Съдът на Европейския съюз е имал повод да напомни и да приповтори известни, но важни положения, ко­ито се отнасят до действието на правото на Европейския съюз и до задълженията на националния съдия във връзка с прило­жението му, включително задължението да откаже да приложи разпоредба от националната правна уредба, която противоре­чи на това право.

В това отношение не може да не бъде споменат повдигна­тият по дело С-173/09, Елчинов, въпрос относно задължени­ето на нисшестоящия съд да се съобрази със задължителните указания, дадени от по-горната съдебна инстанция при отмяна на решение и връщане на делото за ново разглеждане (чл. 224 АПК, а аналогична е и разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК с оглед указанията на Върховния касационен съд). Този въпрос е поставен в хипотезата, според която указанията по тълкуването и прилагането на закона противоречат на правото на Европейския съюз, а отговорът, даден му от Съда на Евро­пейския съюз, е ясен. Той гласи: „Правото на Съюза не допуска националният съд, който трябва да се произнесе по дело, вър­нато от висшестоящ съд след касация, да бъде обвързан съглас- но националното процесуално право от направените от висше­стоящия съд правни изводи, когато въз основа на тълкуването, което е поискал от Съда, намира, че тези изводи не са в съот­ветствие с правото на Съюза“ (т. 32 от мотивите и т. 1 от диспо- зитива). Както е видно, този отговор е даден в хипотеза, в ко­ято националният съд (Административен съд – София-град) е отправил преюдициално запитване, за да разсее съмненията си във връзка с правилното тълкуване на правото на Съюза. Но Съдът е отбелязал, че въпросът, който запитващата юрис­дикция е отправила до него, не изключва и хипотеза, в която националният съд възнамерява да се произнесе, без да отправи преюдициално запитване, в отклонение от правните изводи на по-горната съдебна инстанция, които според него не са в съот­ветствие с правото на Съюза. За да изпълни задължението си да гарантира пълното действие на разпоредбите на това право — напомня Съдът своята трайна съдебна практика, – нацио­налният съдия може, при необходимост, сам да вземе решение да не приложи национална разпоредба, която им противоречи, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на за­конодателната разпоредба по законодателен или друг консти­туционен ред (т. 31 от Решението по делото Елчинов). Същата идея откриваме и в т. 73 на Решението от 18 ноември 2010 г. по съединени дела С-250/09 и С-268/09, Васил Иванов Георгиев), формулирана по повод на спор между публична институция и частноправен субект в хипотезата, в която национално законо­дателство не отговаря на условията, предвидени в чл. 6, пара­граф 1 от Директива 2000/78 за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите (т. 73 от Решението по делото Георгиев).

По повод на въпроса относно непосредственото действие на чл. 314 и чл. 320, параграф 1, първа алинея и параграф 2 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. от­носно общата система на данъка върху добавената стойност Съдът е припомнил своята постоянна практика, съгласно ко­ято във всички случаи, когато с оглед на тяхното съдържание разпоредбите на дадена директива изглеждат безусловни и достатъчно точни, частноправните субекти имат основание да се позовават на тях пред националните юрисдикции срещу държавата, когато тя не е транспонирала в срок тази директи­ва или когато я е транспонирала неточно. Като последица от това несъвместимата със съответните разпоредби от директи­вата национална правна уредба не се прилага (т. 61 от мотивите и т. 3 от диспозитива на Решението от 3 март 2011 г. по дело С-203/10, „Ауто Николови“)^[14].

По три от делата производството е приключило с определе­ние, като и трите заслужават да бъдат отбелязани.

Едно от тези определения – от 12 ноември 2010 г. по дело С- 339/10, Красимир Аспарухов Естов и др. срещу Министер­ския съвет на Република България, образувано по преюдициал- но запитване, отправено от Върховния административен съд (ВАС), е постановено на основание чл. 92, параграф 1 от Про­цедурния правилник на Съда. Прието е, че Съдът явно няма компетентност да отговори на въпросите, поставени от ВАС. Определението засяга важния и труден въпрос за приложното поле на Хартата на основните права на Европейския съюз, осо­бено когато става дума за действието на разпоредбите и спря­мо държавите членки. Както е известно, съгласно член 51, па­раграф 1, първо изречение, който определя приложното поле на Хартата, нейните разпоредби се отнасят „… и за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза“. От това, че на Хартата се придава правна сила, еднаква с тази на Договорите, не следва автоматично мултиплициране на източ­ниците на основни права и свободи, т.е. добавяне на още един каталог на права и свободи към този, евентуално съдържащ се в съответната национална Конституция, и към Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Подхо­дящ пример за това ни дава въпросното определение, въпреки че е естествено да се очаква пред Съда на Европейския съюз те­първа да се поставят за тълкуване въпроси и хипотези относно действието на Хартата спрямо държавите членки.

Доколкото и това определение се ситуира в тази проблема­тика и добре илюстрира изтъкнатото относно действието на Хартата спрямо държавите членки, уместно е съдържанието му да бъде пресъздадено накратко.

Жалбоподателите в главното производство са оспорили Решение на Министерския съвет, с което се изменя общият устройствен план на Столична община. Тричленен състав на ВАС е прекратил производството по жалбата, като е приел, че съгласно член 127, алинеи 6 и 10 от Закона за устройството на територията общите устройствени планове не подлежат на обжалване пред съд. Петчленният състав на ВАС, пред когото това определение е било обжалвано, е поставил преюдициал- ните въпроси, които по същество се свеждат до това дали наци- оналното право, което не предвижда право на обжалване пред съд на Решение относно общия устройствен план, е съвмести­мо с правото на ефективни правни средства за защита, прогла­сено в член 47 от Хартата^[15].

Както се посочи, Съдът на Европейския съюз е приел, че явно няма компетентност да отговори на въпросите, поставе­ни от ВАС. Като се е позовал на разпоредбата на член 51, па­раграф 1 от Хартата, Съдът е отбелязал, че липсват обстоятел­ства, позволяващи да се счита, че решението на Министерския съвет за изменение на Общия устройствен план на Столична община представлява мярка за прилагане на правото на Съюза или по друг начин е свързано с това право (т.т. 12-14 от опре- делението)^[16].

На същото основание – член 92, параграф 1 от Процедур­ния правилник, е постановено и определение от 11 май 2011 г. по дело С-32/10, Тони Георгиев Семерджиев срещу ЕТ„Дел-Пи – Красимира Манчева“. Прието е, че Съдът на Европейския съюз явно няма компетентност да се произнесе по поставени­те от българския Върховен касационен съд (ВКС), отнасящи се до тълкуването на член 2, точка 1, буква в), член 4, параграф 1, буква б), подточка IV и член 5, параграф 2 от Директива 90/134/ЕИО на Съвета от 13 юни 1990 г. относно пакетните туристически пътувания, пакетните туристически ваканции и пакетните туристически обиколки. Запитването е отпра­вено в рамките на спор между г-н Семерджиев и ЕТ „Дел- Пи – Красимира Манчева“ , между които е имало сключен договор за организирано пътуване, относно поправянето на претърпяната от него вреда вследствие на обстоятелството, че не е представен оригиналът на застрахователната полица по застраховка „медицински разходи при болест и злополука на туриста“. Поради това, че не е представил такава полица, на г-н Семерджиев е било отказано лечение, наложило се по­ради нараняване, причинено вследствие на нападение върху него по време на пътуването.

От определението, с което е отправено преюдициалното запитване, е видно, че Върховният касационен съд по същес­тво е искал тълкуване на посочената директива, за да съобра­зи съответствието с правото на Съюза на национална прав­на норма, която изключва отговорността за неимуществени вреди, настъпили вследствие на неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения, възникнали при усло­вията на Директивата.

Съдът е взел предвид обаче, че въпросният договор е сключен през 2005 г., т.е. преди присъединяването на Репуб­лика България към Европейския съюз. Преди тази дата се е осъществил и фактическият състав на увреждането. А Съдът е компетентен да тълкува директивите само що се отнася до тяхното прилагане в държавата членка от момента на нейно­то присъединяване към Европейския съюз (т. 25 от определе­нието).

В това отношение определението съдържа и някои допъл­нителни уточнения. Според тях наличието – след датата на присъединяването – на елемент, свързан с обстоятелствата, предхождащи тази дата, и който е последица от тези обсто­ятелства, не води само по себе си до признаване компетент­ността на Съда, щом като тези последици нямат самостоя­телен характер по отношение на вредоносното събитие. Ето защо е прието, че с оглед на факта, че датите на всички обсто­ятелства, пораждащи права и задължения, предхождат дата­та на присъединяването, Съдът явно няма компетентност да се произнесе по поставените от ВКС въпроси^[17].

Третото определение, предмет на настоящия преглед, е пос­тановено на основание чл. 104, параграф 3, първа алинея, от Процедурния правилник на Съда: определение от 28 октом­ври 2010 г. по дело С-499/09, Канон Кабушики Кайша срещу Ай Пи Ен България АД, постановено по преюдициално запит­ване, отправено от Софийския градски съд. Както е известно, съгласно посочената разпоредба от Процедурния правилник, когато отговорът на преюдициален въпрос се налага недву­смислено от съдебната практика, след изслушване на генерал­ния адвокат Съдът може да се произнесе с мотивирано опре­деление, с което препраща към съответната съдебна практика. Съдът е приел, че такъв е случаят по отношение на преюдици- алния въпрос, отправен от Софийския градски съд (т. 17 от

определението)^[18].

Както в самото определение е отбелязано, по време на глав- ното производство, в рамките на което е отправено запитване­то, е постановено тълкувателно решение по същия въпрос от търговската колегия на Върховния касационен съд и запитва­щият съд е поискал да се установи дали това тълкувателно ре­шение е съвместимо с правото на Съюза, поради което е спрял производството и поставил на Съда преюдициалния въпрос. Става дума за тълкувателно Решение №1/2008 по тълкувателно дело №1/2008 г. на Общото събрание на търговската колегия на Върховния касационен съд (ОСТК на ВКС), постановено по искане на председателя на Върховния касационен съд по повод противоречива съдебна практика по тълкуването и при­лагането на разпоредбата на чл. 73, ал. 1 във връзка с чл. 13, ал. 2, т. 3 от Закона за марките и географските означения (ЗМГО) при спорове по искове за нарушение на правото върху марка, предявени по реда на чл. 76 ЗМГО. Според отговора, даден с тълкувателното Решение на ОСТК на ВКС, „осъществяваният без съгласието на притежателя на марката внос на оригинални стоки, знакът на марката върху които е поставен със съгласие­то на притежателя, не представлява нарушение на правото на регистрирана марка по смисъла на чл. 73, ал. 1 във връзка с чл. 13, ал. 2, т. 3 от Закона за марките и географските означения“. Следва да се отбележи , че в тълкувателното Решение на ОСТК са цитирани решения на Съда на Европейския съюз, с оглед на които самият Съд е приел впоследствие, че отговорът на пос­тавения въпрос може да бъде извлечен от съществуващата съ­дебна практика. Според дадения от Съда отговор „член 5 от Първа директива 89/104/ЕИО на Съвета от 21 декември 1988 г. за сближаване на законодателствата на държавите членки от­носно марките трябва да се тълкува в смисъл, че притежателят на марка може да се противопостави на първото пускане на па­зара в Европейското икономическо пространство, без негово съгласие, на оригинални стоки, носещи тази марка“.

Очевидно е, че тълкувателното решение не съответства на практиката на Съда на Европейския съюз.

Преодоляването на задължителното тълкуване, дадено от Общото събрание на търговската колегия на Върховния каса­ционен съд чрез преюдициално запитване, отправено до Съда на Европейския съюз, е възможен способ за постигане пълната ефективност на правото на Европейския съюз, въпреки че, как­то този случай показва, това е в известен смисъл недопустим способ, доколкото отговорът на преюдициалния въпрос може да бъде извлечен на основата на съществуващата съдебна прак­тика и поради това Съдът отговаря с мотивирано определение, а не с преюдициално заключение (т.е. с решение). От друга страна, създадената — от гледна точка на българската съдебна система — двусмислена ситуация може да бъде преодоляна или чрез отмяна на тълкувателното Решение от страна на колеги­ята, която го е издала, или чрез приложение на посоченото по-горе положение, произтичащо от Решението по делото Ел­чинов. Това означава да се отрече действието на задължително­то – съгласно член 130, алинея 2 от Закона за съдебната власт

• тълкуване, дадено от Върховния касационен съд – разреше­ние, което е в съответствие с правото на Европейския съюз. Независимо от това, предвид недостатъчната опитност на бъл­гарските съдилища и държейки сметка за принципа на прав­ната сигурност, препоръчителна е отмяната на тълкувателното решение^[19].

Във връзка с темата, отнасяща се до ограничаване на пра­вото на свободно придвижване на българските граждани в Европейския съюз, е подходящо да бъдат споменати две дела

• С-430/10, Гайдаров, и С- 434/10, Аладжов – които са все още висящи и произнасянето по тях тепърва предстои. Става дума за това да се очертаят параметрите на една ситуация, създадена във връзка с принудителната административна мярка „забрана за напускане на страната“ по смисъла на чл. 75 и 76 от Закона за българските лични документи^[20]. Ситуацията е пример и за кос­вено участие на една от върховните съдебни инстанции (Вър­ховен административен съд), както и на българския Консти­туционен съд, в диалога със Съда на Европейския съюз, респ. за неохотата на Конституционния съд да се ангажира пряко в този диалог.

По дело С-430/10, Гайдаров, забраната е наложена поради извършено престъпление в трета страна, а преюдициалното за­питване обхваща въпроси, свързани с тълкуването както на чл.

27, параграфи 1 и 2 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. относно правото на граждани на Съюза да се движат и пребивават свободно на територията на държавите членки, както и на разпоредби на Регламент № 562 на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 г. за създаване на Кодекс на Общността за режима на лица през границите (т.нар. Кодекс на шенгенските грани­ци), както и от Конвенцията за прилагане на конвенцията от Шенген.

По дело С-434/10, Аладжов, искането е за тълкуване на по­нятието „обществен ред“, което според чл. 27, параграф 1 от Директива 2004/38 съставлява едно от съображенията, с оглед на които държавите членки могат да ограничават свободата на движение и пребиваване на граждани на Съюза и на членове на техните семейства. В случая принудителната административна мярка е наложена на управителя на търговско дружество, което има непогасени публични задължения в големи размери.

Междувременно, т.е. след постановяването на определения­та, с които са направени преюдициалните запитвания (2 сеп­тември 2010 г.), Общото събрание на колегиите на ВАС се е произнесло с тълкувателно Решение № 2 от 22 март 2011 г. по искане на председателя на ВАС за приемане на тълкувателно решение по въпроса „Подлежи ли на отмяна от съда заповедта за налагане на принудителна административна мярка, издаде­на на основание чл. 75, т. 6 от ЗБЛД, поради противоречие с Директива 2004/38^[21]“.

С посоченото решение Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд е отговорило положително на поставения въпрос, като е приело, че заповедта подлежи на отмяна от съда, когато противоречи на Директива 2004/38. Сам по себе си този отговор може да изглежда очевиден, но са­мото поставяне на въпроса може да породи съмнения относно допустимостта на искането, още повече че, доколкото личи от т. 1 на тълкувателното решение, предпоставя противоречие с конкретна норма на Директивата, която има директен ефект^[22], а в диспозитива отговорът е даден с оглед на противоречие общо с Директивата. Както е известно, обвързващото дейст­вие на директивите, което следва от чл. 288, алинея 3 ДФЕС и е адресирано към държавите членки, е различно от правата, които правните субекти могат да противопоставят на държава­та. Правните субекти могат да се основават на конкретни нор­ми, от които могат непосредствено да се извлекат права (т.е. ако са безусловни и достатъчно точни) само ако Директивата е несвоевременно или неправилно транспонирана.

Освен това с Решение № 2 от 31 март 2011 г. по конституци- онно дело № 2/2011 г. Конституционният съд, произнасяйки се по искане на омбудсмана на РБ, е установил противоконсти- туционността – поради противоречие с чл. 35, ал. 1, изр. 1 от Конституцията на Репубика България — на чл. 75, точки 5 и 6 от ЗБЛД.

Както се вижда, в очакване на преюдициално заключение от страна на Съда на Европейския съюз, има произнасяния от страна на ВАС и на Конституционния съд, които незави­симо от различния предмет на делата включват и тълкуване на чл. 27, параграфи 1 и 2 от Директива 2004/38. Струва си създадената ситуация да бъде обсъдена. Особено в светлината на една интересна забележка, включена като obiter в решение­то на Конституционния съд, според която „с обявяването на противоконституционността на чл. 75, точки 5 и 6 ЗБЛД ще се създадат благоприятни предпоставки за по-пълно и по-пре­цизно транспониране на разпоредбите на чл. 27 от Директива 2004/38, която свежда допустимите основания за огранича­ване на движението на граждани на ЕС и техните семейства в рамките на Съюза само до съображения, свързани с общест­вения ред, обществената сигурност или общественото здраве, без да визира изрично правата и свободите на другите“.

Освен да се отбележи този своеобразен начин, по който българският Конституционен съд припознава наличието на релевантна разпоредба от правото на Европейския съюз, може да се очаква, че благоприятни предпоставки за по-пълно и пре­цизно транспониране на разпоредбата на чл. 27 от Директива 2004/38 ще създадат и бъдещите преюдициални заключения, поискани от Административен съд — София-град^[23]. Това осо­бено се налага, като се има предвид, че транспонирането на Директивата поначало е извършено от българския законодател със Закона за влизането, пребиваването и напускането на Ре­публика България на гражданите на Европейския съюз и чле­новете на техните семейства, който не третира, т.е. не урежда, хипотезата на „напускане“ от страна на български граждани. Освен това в посоченото Решение на Конституционния съд е прието – с оглед на хипотезата на неизпълнение на сериозно по размер публично задължение към държавата или общините, че то (неизпълнението) „… в една или друга степен подкопава икономическите основи на социалната държава, създава риск за надлежното, своевременното предоставяне на плащанията и услугите, необходими за реализиране на конституционно установените основни права — като правото на обществено осигуряване и социално подпомагане, правото на здравно осигуряване и безплатно ползване на медицинско обслужване, правото на образование, правото на здравословна и благопри- ятна околна среда и др“. Докато верността на това съждение на плоскостта на принципа на социалната държава, установен в българската Конституция, трудно може да бъде оспорена, ос­тава открит въпросът как то може да бъде примирено с устано­вената в член 27, параграф 1, последно изречение на Директива 2004/38 забрана съображенията, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве, с оглед на които могат да бъдат ограничавани свободата на движение и пребиваване на граждани на Съюза, да бъдат ползвани за ико­номически цели.

Накрая, отделно следва да се засегне един въпрос, който е същностен за механизма на диалог и сътрудничество, осъщест­вяван между Съда на Европейския съюз, от една страна, и на­ционалните юрисдикции — от друга. Става дума за това какво е действието на преюдициалните заключения — както в рамките на спора, в който е възникнало запитването, така и в по-широк план, т.е. като въздействие върху съдебната и административна практика, а също и върху законодателния процес. Разбира се, правилното възприемане на преюдициалните заключения е до голяма степен в зависимост от фактическия и правен контекст, в който са поставени въпросите, и в този смисъл може да се каже, че отговорите са функция на въпросите.

В това отношение е необходим отделен анализ, какъвто на тази фаза все още не е възможен, доколкото редица дела са все още висящи пред българските съдилища^[24]. Тук най-общо може да се каже, че като цяло решенията на Съда на Европейския съюз се „изпълняват“ и върху тях се изграждат решенията по същество на съответните запитващи юрисдикции.Такъв извод може да бъде направен по отношение на решенията по делата

Кадзоев, Калинчев, Елчинов^[25], Георгиев^[26], Естов.

Има и случай и на законодателна реакция в отговор на Ре­шението на Съда в Люксембург. Пример в това отношение е приложението на Решението от 3 юни 2010 г. по дело С- 2/09, Регионална митническа дирекция – Пловдив, срещу Петър Ди­митров Калинчев. Преюдициалните въпроси, поставени от състав на Върховния административен съд, са породени от спор относно размера на акциза, начислен при внос на упот­ребяван лек автомобил. Доколкото на преценка е подлежала съобразеността с правото на Европейския съюз на режима, ус­тановен в член 30 (отм.) и член 40 (отм.) на Закона за акцизите и данъчните складове, Съдът на Европейския съюз е приел, че член 110, първа алинея ДФЕС не допуска този режим, тъй като той обременява по различен начин употребяваните превозни средства, внесени от други държави членки, и употребяваните превозни средства, вече регистрирани на територията на Репуб­лика България, които са били внесени на нейна територия като нови превозни средства^[27]. Запитващият съд, в качеството си на „съдия по прилагането на правото на Европейския съюз“^[28]е приложил това тълкуване и е отказал да приложи национал- ната правна уредба, която не съответства на член 110 ДФЕС. Освен това още преди постановяването на преюдициалното заключение българският законодател е отменил разпоредбите на член 30 и член 40 ЗАДС^[29] и в допълнение е приел отделен Закон за възстановяване на надвнесен акциз за употребявани автомобили^[30].

В продължение на този въпрос и като част от проблематика­та за приложението и последиците от преюдициалните заклю­чения може да се обърне внимание на още един аспект на тези последици. Повод за това дават обстоятелствата, съпътстващи Решението от 3 март 2011 г. по дело С-203/10, Ауто Николо­ви. След постановяването на това Решение производството по делото, по което е отправено преюдициалното запитване — адм. дело № 10316/2009 г. на ВАС, е възобновено. Върховният административен съд се е произнесъл с Решение № 7832 от 3 юни 2011 г., с което изцяло е възприел разясненията, дадени в Решението на Съда на Европейския съюз. В това отношение съставът на Върховния административен съд се е основал на разясненията относно безусловния и прецизен характер, кой­то имат разпоредбите на член 314 и член 320, параграф 1, пър­ва алинея и параграф 2 от Директива 2006/112, и след като е установил предимството им спрямо съответните национални правни норми, е отказал да приложи последните.

Същевременно трябва да се отбележи, че във ВАС е пос­тановил Решение по друго дело — адм. дело №12985/2009 г., жалбоподател по което е друго дружество на същите лица — „Братя Николови“ ООД. По него е поставен същият въпрос, а именно съответствието с чл. 320, параграф 1, първа алинея и параграф 2 от Директива 2006/112/ЕО относно общата сис­тема на данъка върху добавената стойност на вътрешна разпо­редба, която предвижда да се отложи до момента на последва­ща доставка — към която е приложим общият режим за данъка върху добавената стойност – правото на данъчно задължения дилър да приспадне в съответствие с този режим данъка вър­ху добавената стойност, платен при вноса на стоки втора упот­реба. Влязлото в сила Решение на ВАС — № 3052 от 9 март 2010 г. — е изградено върху съображения, които се отклоняват от тълкуването, дадено от Съда на Европейския съюз. Поста­вя се при това положение въпросът за правните средства, чрез които да се осигурят действието и пълният ефект на правото на ЕС. Един от възможните способи – отмяната по реда на чл. 239 от Административнопроцесуалния кодекс – изглежда преграден – особено след тълкувателно Решение № 6 от 25 но­ември 2010 г. по тълк. дело № 4/2010 г. на Общото събрание на колегиите на ВАС, съгласно което разпоредбата на чл. 239, т. 4 от Административнопроцесуалния кодекс (визираща две про­тиворечиви решения между същите страни, за същото искане и на същото основание) не намира приложение при искане за отмяна на противоречиви влезли в сила решения, с които Съ­дът се е произнесъл по жалби срещу различни административ­ни актове, постановени по идентични случаи. Без да навлизаме в обсъждане на това тълкувателно решение и споменавайки ос­нованието за отмяна по чл. 239, т. 6 АПК, състоящо се устано­вяване на нарушение по ЕКПЧ с Решение на Европейския съд по правата на човека — основание за отмяна, което фигурира и в чл. 303, алинея 1, т. 7 ГПК, следва да имаме предвид и прак­тиката на Съда в Страсбург. В това отношение, макар и да съ­ществува прецедент, по който е прието, че очакването на един икономически субект, че ще му бъде разрешено да приспадне платения ДДС, е „легитимно и поради това съставлява „прите­жание“ по смисъла на член 1 от Протокол №1^[31], практиката на Европейския съд по правата на човека е по-скоро ориентирана към обявяване на жалби на това основание за недопустими^[32].

Разбира се, възможен път за защита в тази ситуация се явява отговорността на държавата за вреди, причинени на правните субекти поради неизпълнение на задължения, които произти­чат от правото на ЕС. Както е известно, принципът за отговор­ността на държавата е провъзгласен от Съда на Европейския съюз като общ принцип на правото на Съюза. В определен смисъл възможността да се търси обезщетение на това основа­ние съставлява част от средствата за ефективна правна защита по смисъла на чл. 47 от Хартата на основните права на Евро­пейския съюз. При това, както е известно, Съдът приема, че принципът за отговорността на държавата се прилага незави­симо кой е държавният орган, чието действие или бездействие съставлява нарушението, т.е. и по отношение на нарушения на правото на Европейския съюз от национални съдилища от пос­ледна инстанция^[33]. Както е видно, това нарушение може да се състои в отказа (или „пропуска“) да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

В такава ситуация необходимостта да се осигури пълна ефективност на правото на Съюза може да се сблъска с такива принципи като този за процесуалната автономия на държави­те членки, както и на основополагащи за съдебната дейност принципи, каквито са тези за силата на присъдено нещо на влезлите в сила съдебни решения и за правната сигурност. При съвместяването („примиряването“) на тези принципи, и то в светлината на съществената роля, която съдилищата играят за защита на правата, извличани от правните субекти от правото на Съюза, с основание се изтъква, че пълната ефективност на тези норми би била поставена под въпрос, а защитата на тези права – отслабена, ако правните субекти бъдат възпрепятства­ни да защитят правата си, засегнати вследствие на решение, постановено от съд, разглеждащ делото като последна инстан­ция.

На търсене на отговор на въпроса на кой от тези принципи да бъде дадено предимство, както и на редица други въпроси от този порядък, е посветено нашето издание.

***

^[1] Обзорът на българските дела пред Съда на Европейския съюз се основава на изложението, направено при откриването на конференцията на същата тема, организирана от Българската асоциация по евро­пейско право на 9 май 2011 г. в София. Разбира се, взето е предвид обстоятелството, че някои от делата са подробно представени на самата конференция, както и, естествено, междуврменно настъпили нови факти.

^[2] Съдия в Съда на Европейския съд, председател на управителния съвет на Българската асоциация по европейско право. Изложението не ангажира служебното качество на автора.

^[3] По две запитвания с общ предмет, отправени от Районен съд – гр. Пловдив, са образувани съединени дела С- 250/09 и С- 268/09, Васил Иванов Георгиев срещу Технически университет – София, филиал Пловдив, по които Съдът на Европейския съд се е произнесъл с Решение от 18 ноември 2010 г. Едно дру­го запитване – от Софийския градски съд по делото Canon – има две отделни запитвания, като първото е приключено, без да се развие процедура по него.

^[4] Вж. Решение № 3 от 5 юли 2004 г. по к. д. № 3 от 2004 г. (Обн. ДВ, бр. 61 от 13.07.2004 г.).

^[5] Срв. и член 67, параграфи 1 и 4 ДФЕС. Както ще стане ясно по-нататък, българската съдебна система вече е дала пример с обратен знак именно в това отношение.

^[6] Както се посочи, съгласно член 10 от Протокол № 36 (Относно преходните разпоредби) ограничени­ето по член 35 ДЕС в редакцията му, предшестваща влизането в сила на Договора от Лисабон, остава в сила за един преходен период от пет години по отношение на актовете в областта на полицейското сътрудничество и сътрудничеството по наказателноправни въпроси. Наличието на 5-годишен прехо­ден период означава, че държави членки като България, които не са направили декларация по параграф 2 на член 35 ДЕС в редакцията му отпреди влизането в сила на Договора от Лисабон, все още могат да направят тази декларация и да заявят дали приемат компетентността на Съда на Европейския съюз да дава преюдициални заключения по въпроси, отнасящи се до действителността и тълкуването на рамковите решения на Съвета, както и до валидността и тълкуването на мерките за тяхното изпълне­ние в сферата на полицейското и съдебното сътрудничество по наказателни дела. В случай на такава декларация препоръчително е да се предостави на всички съдилища, а не само на тези, чиито актове са окончателни и не подлежат на обжалване, да отправят преюдициални запитвания. В тази връзка се поставя и въпросът, който е изцяло вътрешноправен, за необходимостта от изрична „оправомощаваща” разпоредба, т.е. даваща право или създаваща задължение по смисъла на член 267, алинея трета, ДФЕС.

^[7]Член 276 ДФЕС.

^[8] Вж. и въведената нова алинея в член 267 ДФЕС – разпоредба, според която, ако преюдициален въпрос бъде повдигнат по висящо дело пред национален съдебен орган във връзка със задържано лице, Съдът на Европейския съюз се произнася в най-кратък срок.

^[9]Докато, от една страна, изглежда естествено да преобладават запитвания, отправени от администра­тивни съдилища, не може да не се отбележи, че с малки изключения (Административен съд – Варна) запитванията произхождат от съдилища със седалище в София.

^[10]През м. септември 2011 г. е предвидено произнасянето по дело С-138/10, ДП Груп.

^[11]Преюдициалното запитване по това дело е направено от състав на Административен съд – София- град, и е пример за юрисдикция, чиито актове не подлежат на обжалване (предишен член 68, параграф 1 ДЕО).

^[12] Вж. например Решение от 22 ноември 2005 г. по дело С-144/04, Mangold.

^[13]Вж. параграф 11 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за висшето образование.

^[14]Това положение е приповторено по-късно, включително с позоваване към т. 61 от Решението по делото Ауто Николови, в Решение от 28 април 2011 г. по дело С-61/11 PPU, Hassen ElDridi, т. 46.

^[15]Член 47 от Хартата е озаглавен „Право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съ­дебен процес” и гласи:

Всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефек­тивни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван.

^[16] Друг е въпросът, че случаят, дал повод за отправяне на преюдициалното запитване, може да бъде раз­глеждан на плоскостта и на член 6 и член 13 ЕКПЧ.

^[17] При това, както в т. 28 от определението е указано, Съдът е поискал – в опит да „спаси” компетент­ността си – разяснения от запитващата юрисдикция, която се е ограничила с това да спомене същест­вуването на последици от вредоносното събитие, настъпили след присъединяването на Република България към Съюза на 1 януари 2007 г., без да уточни кои и какви са тези последици.

^[18] Самият въпрос гласи така: „Доколкото чл. 5 от Директива 89/104/ЕИО (за сближаване на законо­дателствата на държавите членки относно марките) предоставя на маркопритежателя право да забра­ни на всяко трето лице да използва в търговската дейност без негово съгласие всеки знак, идентичен с марката, включително вноса и износа на стоки с този знак, следва ли разпоредбата да се тълкува в сми­съл, че правата на маркопритежателя включват правото му да забрани ползване на марката без негово съгласие, осъществено чрез внос на оригинални стоки, доколкото правата на маркопритежателя не са изчерпани по смисъла на чл. 7 от Директивата?”

^[19] В статията на Кина Чутуркова, посветена на това дело и пубикувана в настоящия брой, се съобщава за случай, в който съд в Амстердам, Холандия, е отказал да признае – на основание член 34, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2004 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела – Решение на Софийския градски съд, основано на същото тълкувателно Решение на ВКС. Според холандската юрисдикция обстоятел­ството, че ВКС не е изпълнил задължението си да отправи преюдициално запитване съгласно член 267 ДФЕС, съставлява нарушение на основен принцип на правото на ЕС, а оттам -и на публичната поли­тика на тази държава членка.

^[20]Впрочем изразът на закона е „Не се разрешава напускане на страната” или „може да не се разреши напускане на страната” на лицата, които…”

^[21]Съгласно чл. 75, т. 6 ЗБЛД въпросната мярка се налага на лица, които не изпълняват подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, по силата на който са осъдени да заплатят парично задълже­ние в големи размери към български физически и юридически лица или чуждестранни лица, освен ако представят надлежно обезпечение.

^[22]Впрочем в две отделни особени мнения, подписани от две групи съдии във Върховния администрати­вен съд, се оспорва и допустимостта на искането за издаване на тълкувателно решение.

^[23] Към момента на предаване за печат на настоящия обзор има данни и за приет на първо четене законо­проект за отмяна на съответната законова разпоредба.

^[24] Например делата Елчинов, Георгиев, включително делото Апис Христович, по което е направено първото преюдициално запитване от български съд – Решение на Съда на Европейския съюз от 5 март 2009 г. по дело С-545/07.

^[25] След постановяването на преюдициалното заключение състав на Административен съд – София- град, е постановил Решение № 1707 от 11 април 2011 по адм. дело № 2429/2008 г., в което даденото от Съда на Европейския съюз тълкуване е изцяло възприето. Решението не е окончателно.

^[26] Пловдивският районен съд се е произнесъл с Решение от 26 април 2011 г. по гр. дело № 2313/2009 г., с което предявените от Васил Иванов Георгиев искове са отхвърлени, след като Съдът е осъществил възложения му от Съда на Европейския съюз анализ относно изпълнението на условията, с оглед на които може да се приеме съответствие на приложимата национална правна уредба с член 6, параграф 1 от Директива 2000/78/ЕО.

^[27] Точка 3 от диспозитива.

^[28] Решение № 752 от 17. 01. 2011 г. по адм. дело № 8094/2008 г. на ВАС, Първо А отделение. Като резултат решението на ВАС оставя в сила Решение на Административен съд – Пловдив, който преди преюдици- алното запитване, съответно заключение, сам е приложил юриспруденцията на Съда на Европейския съюз и изтълкувал разпоредбата на чл. 110 ДФЕС в посочения смисъл.

^[29]ДВ, бр. 44 от 2009 г.

^[30] ДВ, бр. 98 от 14 декември 2010 г., изм. ДВ, бр. 19 от 8 март 2011 г. Някои разпоредби от този закон пов­дигат въпроси на плоскостта на принципите на равностойност и ефективност, но тяхното разглеждане излиза извън рамките на настоящия обзор.

^[31] Решение от 22 януари 2009 г. по дело Булвес АД с/у България (Жалба № 3991/2003).

^[32] Вж. Решение по жалби №№ 26553/05, 25912/09 и 12509/10, Стефн Назарев и др. с/у България.

^[33]Вж. Решение от 30 септември 2003 г. по дело С-224/01, Kohler.

***

Link to the summary in English language: OVERVIEW OF THE BULGARIAN CASES BEFORE THE COURT OF JUSTICE OF THE EU

***