Емилия Василева[1]
I. ПРАВНО ОСНОВАНИЕ
Правното основание за развитие на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси е разпоредбата на чл. 81, § 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/.
II. ЦЕЛ НА СЪДЕБНОТО СЪТРУДНИЧЕСТВО ПО ГРАЖДАНСКОПРАВНИ ВЪПРОСИ:
След влизането в сила на Договора от Амстердам европейското пространство на правосъдие като част от зоната на свобода, сигурност и правосъдие се превърна в ралност, основана на законодателни инструменти, гарантиращи взаимното признаване на съдебни решения, създаващи атмосфера на сътрудничество между националните съдебни органи и осигуряващи свободното движение на гражданите в едно европейско пространство без граници.
Дейността на Европейския съюз в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси преследва постигането на няколко цели:
1/ Да гарантира на гражданите лесен и ефикасен достъп до гражданско правосъдие за уреждането на трансгранични спорове; да предостави възможност на гражданите на Европейския съюз да сезират съдилищата и органите на всички държави – членки по същия начин, както в собствената си страна.
2/ Да гарантира на гражданите правна сигурност в рамките на техните трансгранични отношения в областта на гражданското право, включително чрез зачитането и изпълнението на съдебните решения във всички държави – членки на Европейски съюз.
3/ Да се постигне сближаване на правните системи, с оглед улесняване на съдебното сътрудничество и преустановяване на възможността длъжниците да извличат полза от различията в правните системи на държавите – членки; да се опростят инструментите за трансгранично сътрудничество между националните съдебни органи по гражданскоправни въпроси;
4/ Да се подпомогне обучението на магистратите и на съдебните служители.
Съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси допринася за пространството на свобода, сигурност и правосъдие, регламентирано в дял V на Договора за функционирането на Европейския съюз – чл. 67 ДФЕС.
III. РАЗВИТИЕ НА ПЪРВИЧНОТО ПРАВО В ОБЛАСТТА НА СЪДЕБНОТО СЪТРУДНИЧЕСТВО ПО ГРАЖДАНСКОПРАВНИ ВЪПРОСИ
- От Римския договор до Договора от Лисабон
Съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси не съставлява част от целите на Европейската общност по времето на приемането на учредителния договор. Въпреки това член 220 от Договора за ЕО предвижда, че държавите членки следва да опростят„формалностите във връзка с взаимното признаване и изпълнението на съдебните ина арбитражните решения“.
Съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси се включва официално в сферата на дейност на ЕС с Договора от Маастрихт, подписан на 07.02.1992г., в сила от 01.11.1993г., в III стълб „Правосъдие и вътрешни работи“. С този договор беше създаден Европейският съюз с неговата „структура на трите стълба“: І стълб – европейски общности /ЕО, ЕВРАТОМ, ЕОВС/; ІІ стълб – обща външна политика и политика на сигурност /ОВППС/; ІІІ стълб – правосъдие и вътрешни работи /ПВР/ – елемент от него е съдебното сътрудничество по граждански дела. В тази връзка беше предприето преразглеждане на Брюкселската и Луганската конвенции от Група експерти. В резултат беше постигнато пълно съгласуване на редица изменения, които трябваше да бъдат въведени в конвенциите по пътя на тяхното преразглеждане.
Значителна промяна, направена с Договора от Амстердам, подписан на 02.10.1997г., в сила от 01.05.1999г., е прехвърлянето на материи, които до този момент са били регламентирани в трети стълб, в първи стълб – свободното движение на лица, правото на убежище, визовата и имиграционната политика. Третият стълб на ЕС разшири сътрудничеството в областта на правосъдието и вътрешните работи. Създаденият нов дял IV „Визи, убежище, имиграция и други политики, свързани със свободното движение на лица“ съдържа конкретни разпоредби в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни спорове, чиято цел е постепенно изграждане на Зона на свобода, сигурност и правосъдие.
Договорът от Ница, подписан на 26.02.2001г., в сила от 01.02.2003г. дава възможност за приемането на мерки в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси, с изключение на семейното право, съгласно процедурата за съвместно вземане на решения. Той облекчава правилата за прилагане на засиленото сътрудничество и прави съдебното сътрудничество по-ефективно.
Европейският съвет на заседание в Тампере,15-16 октомври 1999г., полага основите за изграждането на европейско пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Целта е да се съчетае правото на свободно движение по цялата територия на ЕС с висока степен на защита и правни гаранции за всички. Европейският съвет в Хага на 04—05 ноември 2004г. прие Хагската програма, чиято цел е да гради върху постигнатото в рамките на изтеклата програма от Тампере. Хагската програма поставя амбициозни цели за следващите пет години. Тя взема предвид провъзгласените в Конституцията цели за изграждане на пространство на свобода, сигурност и правосъдие и подчертава необходимостта да се продължи прилагането на взаимното признаване и обхватът му да се разшири, като се включат нови области, като например семейната собственост,наследяването и завещанията. Трите главни приоритета, определени в двете програми се изразяват в усъвършенстване на достъпа до правосъдие, взаимно признаване на съдебните актове и по-голямо сближаване на процесуалните законодателства. Програмата от Хага е последвана от Стокхолмската програма, която определя приоритетите на ЕС в сферата на правосъдието, свободата и сигурността за периода 2010-2014г. Предвидено е сътрудничеството между съдебните органи и взаимното признаване на съдебните решения в рамките на ЕС да продължи да се развива, както за гражданските, така и за наказателните дела.
- Договорът от Лисабон
Договорът от Лисабон, подписан на 13.12.2007г., в сила от 01.12.2009г., премахва структурата на „трите стълба“ на Европейския съюз, като ЕС става правоприемник на Общностите и придобива юридическа правосубектност. Договорът от Лисабон предвижда прилагането на обикновената законодателна процедура към всички мерки в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси. Въпреки това семейното право продължава да подлежи на специална законодателна процедура: Съветът действа с единодушие след консултация с Парламента. Разшири се процедурата на съвместно вземане на решения в областта на полицейското и съдебно сътрудничество при наказателни дела.
IV. ОСНОВНИ ПРАВНИ АКТОВЕ В ОБЛАСТТА НА СЪДЕБНОТО СЪТРУДНИЧЕСТВО ПО ГРАЖДАНСКОПРАВНИ ВЪПРОСИ И СЪДЕБНА ПРАКТИКА В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
Основните насоки, в които се осъществява съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси са следните:
1. Определяне на компетентната юрисдикция, взаимно признаване и изпълнение на съдебни и извънсъдебни решения;
2. Хармонизация на стълкновителните норми, определяне на приложимото право;
3. Улесняване достъпа до правосъдие, европейски трансгранични производства;
4. Трансгранично сътрудничество между националните съдебни органи по гражданскоправни въпроси.
В приложимия от 01.03.2008г. в Република България Граждански процесуален кодекс е приета специална част VІІ „Особени правила относно производството по граждански дела при действие на правото на ЕС”, които разпоредби осигуряват практическото приложение и изпълнение на Регламентите в тази област. Приемането на част VІІ от ГПК се наложи от препращащите норми на различните Регламенти към националното право на всяка държава – членка.
- Определяне на компетентна юрисдикция, взаимно признаване и изпълнение на съдебни и извънсъдебни решения
1.1. Основният инструмент в тази област е Регламент /ЕО/ № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела /Брюксел I/, в сила от 01.03.2002г. Той цели хармонизирането на правилата за конфликт на юрисдикции в рамките на държавите-членки, а също и опростяване и ускоряване на признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Регламентът има общо приложение, задължителен е и е пряко приложим във всички държави – членки, включително Обединеното кралство, Ирландия и Дания.
Съдебната практика в България по прилагането на този Регламент е формирана основно от ВКС и Софийски апелативен съд в няколко аспекта: 1/ относно признаване и допускане на изпълнение на решения и актове, постановени в други държави – членки на ЕС; 2/ по жалби срещу определения за допускане на временни, охранителни мерки по чл. 31 и чл. 47 от Регламента; 3/ въпроси по определяне компетентността на българския съд по смисъла на съответни разпоредби от Регламент /ЕО/ № 44/2001г.:
Признаване и допускане на изпълнение на решения и актове, постановени в други държави – членки на ЕС
Съдебните решения на съдилищата от други държави – членки на ЕС се признават в България, без каквато и да е процедура на екзекватура, като производство би могло да се развие само при възникнал спор. Преобладаващата част от решенията на ВКС и САС са постановени по молби за допускане на изпълнение на съдебно решение, постановено от съд в друга държава – членка, и само няколко – за признаване на чуждестранно съдебно решение по съдебен ред поради възникнал спор. Българските съдилища се произнасят по различни аспекти на Регламент /ЕО/ № 44/2001г. във връзка с признаване и допускане на изпълнение на решения и актове, постановени в други държави – членки на ЕС.
В решение № 486/16.12.2011г. о гр. дело № 99/2011г., ВКС, ГК, IV г. о. съдебният състав се е произнесъл по въпроси във връзка с приложното поле съгласно чл. 66 от Регламента: 1/ следва ли да бъде допуснато изпълнението на неприсъствено решение на чуждестранен съд в случай, че ответникът по производството пред чуждестранния съд е починал, а се иска допускане на изпълнението на това решение в лицето на неговите наследници, които не са призовавани в производството пред чуждестранния съд; 2/ когато решението на чуждестранния съд е било постановено по време преди влизането на България в ЕО, приложим ли е Регламент /ЕО/№ 44/2001г. на Съвета от 22.12.2000г. относно подсъдността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.Прието е, че няма пречка да бъде допуснато изпълнението на неприсъствено решение на чуждестранен съд, когато ответникът в производството е починал след постановяването му, по отношение на неговите наследници. Меродавният момент, към който следва да се преценява приложимостта на правилата на Регламент /ЕО/ № 44/2001г. от българския съд, е сезирането му с молба за допускане на изпълнението на чуждестранното решение, без значение е, че то е постановено преди тази дата. Аргументи в подкрепа на този извод се извличат от задължителния характер на Регламента за България от 01.01.2007г. съгласно чл. 2 от Акта относно условията за присъединяване на Република България и Румъния към ЕО.
След постановяване на този съдебен акт Съдът на ЕС в решение от 21.06.2012г. по Дело С-514/10, WolfNaturprodukteGmbH/Sewarspol. s. r. o. тълкува чл. 66, § 2 от Регламент /ЕО/ № 44/2001 в смисъл, че за да се обоснове приложимостта на този регламент за целите на признаването и изпълнението на съдебното решение, е необходимо към момента на постановяване на това решение посоченият регламент да е бил в сила, както в държавата-членка по произход, така и в сезираната държава-членка. След постановяване на това решение българските съдилища следва да се позовават в съдебните си актове именно на него.
Във връзка с термина „съдебно решение” по смисъла на чл. 32 Регламент /ЕО/ № 44/2001 ВКС се е произнесъл с определение № 522/09.08.2010г. по т. дело № 171/2010г., ВКС, ТК, ІІ т. о. по въпроса „дали решенията на съд на държава – членка на ЕС, постановени в исково производство, и определенията, постановени по молба за обезпечаване на иск пред чужд съд, попадат в обхвата на термина „съдебно решение” по смисъла на чл. 32 Регламент /ЕО/ № 44/2001“. Използваният в чл. 623 ГПК термин „съдебно решение или друг акт, постановен в друга държава – членка на ЕС” следва да се тълкува в смисъла на „съдебно решение” по чл. 32 Регламент /ЕО/ № 44/2001 и съгласно тълкуването, дадено от Съда на ЕС, тъй като предпоставките и условията за допускане на изпълнение на съдебно решение на друга държава – членка са уредени в посочения регламент, който има директно приложение в страната на основание чл. 288, § 2 ДФЕС /преди чл. 249, § 2 ДЕО/, а съгласно чл. 40 от него само процедурата се урежда от законодателството на държавата – членка, в която се иска изпълнението. Практиката на Съда на ЕС /преди Съда на ЕО/, създадена по тълкуване на нормите на правото на ЕС, е задължителна за националните съдилища на основание чл. 633 ГПК и чл. 267 ДФЕС /преди чл. 234 ДЕО/. Поради това и с оглед еднаквите дефиниции на термина „съдебно решение“, дадени в чл. 32 Регламент /ЕО/ № 44/2001 и чл. 25 от Брюкселската конвенция от 27.09.1968г. относно подведомствеността и изпълнението на съдебните решения в областта на гражданското и търговското право, съдебният състав на ВКС се е позовал на даденото от СЕС тълкуване в различни решения /решение от 06.03.1980г. по дело 120/79, LouisedeCavel срещу JacquesdeCavel, решение от 21.05.1980г. по дело 125/79, BernardDenilauler срещу SNCCouchetFrères, решение от 13.07.1995г. по дело C-474/93, HengstImportBV срещу AnnaMariaCampese /§ 14/, решение от 14.10.2004г. по дело C-39/ 02, Mærsk Olie & Gas A/S срещу Firma M. deHaan en W. de Boer /§ 50//. Отговорът е в смисъл, че постановеното по молба за обезпечение на предявен иск определение има характер на съдебно решение по смисъла на чл. 32 Регламент /ЕО/ 44/2001г., включително и в частта за разноските, и подлежи на признаване и допускане на изпълнение, когато е предоставена възможност за изслушване на двете страни в държавата по произход.
При признаване и допускане на изпълнение на съдебно решение по Регламент /ЕО/ № 44/2001 съдилищата в България се съобразяват с разпоредбите на чл. 34 и чл. 35, като не ревизират приложението на закона от съдията по произход, нито извършват проверка на съдебния акт по същество, които проверки са забранени. Не се осъществява проверка на компетентността на съда, решил спора по същество /чл. 35, § 3/, с изключение на проверката на основанията за юрисдикция по чл. 35, § 1 /юрисдикция във връзка със застраховане, потребителските договори и изключителната юрисдикция/, като в този случай българският съд е обвързан от фактическите обстоятелства, на които съдът на държавата-членка по произход е основал юрисдикцията си.
Необходимите проверки по чл. 34 и чл. 35 във връзка с установяване на основания за недопускане на изпълнение на съдебното решение се извършват не от първоинстанционния съд, а от въззивната инстанция по повод направени възражения от жалбоподателя. В този смисъл е решение № 152/28.12.2012г. по т. дело № 970/2011г., ВКС, ТК, I т. о., в което е прието също, че правото на възражения във въззивното производство за наличие на основанията за непризнаване на решението – чл. 33 и чл. 34, към които препраща чл. 41 от Регламента, не въвежда правото на възражение за погасяване на задължението въз основа на обстоятелства, настъпили след влизане в сила на чуждестранното решение.
Относно основанието за недопускане изпълнение на съдебно решение по чл. 34, § 2 /непризоваване на някоя от страните или лишаване от право на защита/ има постановени няколко решения на Софийски апелативен съд, част от които не са допуснати до касационно обжалване: решение № 19/26.01.2009г. по гр. д. № 2178/2008г. на САС /не е допуснато касационно обжалване с определение № 699/09.11.2009г. по т. д. № 555/2009г. на ВКС, ТК, II т.о./, решение № 1472/25.11.2009г. по гр. д. № 2082/2009г. на САС /не е допуснато касационно обжалване с определение № 599/14.07.2010г. по т. д. № 157/2010г. на ВКС, ТК, I т. о./, решение № 673/м. 06.2009г. по гр. д. № 583/2009г. на САС, решение № 1527/02.12.2009г. по гр. д. № 2187/2009г. на САС. Съдебните състави са приели, ченаправените от ответника /длъжника/ в производството по допускане изпълнение на съдебен акт, постановен в друга държава-членка на ЕС, твърдения за нищожност на клаузата в договора, уреждаща подсъдността на спора пред чуждия съд, както и твърденията за наличие на висящи искови производства, касаещи договорните правоотношения между страните, са неотносими. Преценката дали страната е призована или е лишена от право на защита по друг начин се извършва въз основа на законодателството на страната, разгледала делото. По въпроса „чия е доказателствената тежест за установяване наличието на надлежно уведомяване /връчване на документ за образувано изпълнително производство/” САС е изразил становище, че молителят е длъжен да представи доказателства, установяващи надлежното уведомяване на насрещната страна за чуждото производство, респективно за решението.
По отношение на основанието по чл. 35, § 1 /нарушение на разпоредбите за специална юрисдикция в защита на по-слабата страна или в случай на изключителна юрисдикция/ ВКС не се е произнасял, но има две решения, постановени от САС. В решение № 1527/02.12.2009г. по гр. д. № 2187/2009г. на САС съдебният състав е направил извод за неоснователност на довода на въззивника, че към молбата за допускане на изпълнение /издаване на декларация за изпълняемост/ следва да бъде приложен формуляр с информация за фактите, въз основа на които е определена компетентността на съда. Аргументирал се е с разпоредбата на чл. 623, ал. 2 ГПК, съгласно която съдът проверява единствено наличието на съдебно решение, удостоверение за неговата окончателност и техния превод на български език. В решение от 16.06.2010г. по т. д. № 54/2010г. на САС е застъпено разбирането, че приложното поле на чл. 35 е значително ограничено – компетентността на съда на държавата – членка по произход не може да бъде проверявана извън случаите, предвидени в § 1, като проверката се свежда до правилната правна квалификация, тъй като проверяващият съд е обвързан изцяло с фактическите констатации, на основата на които съдът на държавата – членка по произход е определил своята компетентност.
По основанията за непризнаване и недопускане изпълнение на съдебно решение по чл. 34, § 1 /противоречие с обществения ред/ и чл. 34, § 3 /противоречие със съдебно решение по спор между същите страни в държавата – членка по признаване/ съдилищата в България не са се произнасяли.
Относно понятието „заинтересувана страна” по смисъла на чл. 38 от Регламента /ЕО/ № 44/2001 в определение № 522/09.08.2010г. по т. дело № 171/2010г. съдебният състав на ВКС, ТК, ІІ т. о. се е позовал на решение от 30.11.1976г. по дело С-42/76 на СЕО, Jozef de Wolf Harry Cox BV и даденото с него тълкуване на чл. 31 от Брюкселската конвенция, предвид идентичността на правната норма на чл. 38 Регламент /ЕО/ № 44/2001 и разпоредбата на чл. 31 от Брюкселската конвенция. Страната, в чиято полза е постановено позитивно решение, което подлежи на изпълнение в друга държава – членка, може да подаде молба за изпълнение срещу другата страна пред съответната юрисдикция в другата държава – членка. Пред Софийски апелативен съд /решение № 755/19.06.2009г. по гр. д. № 2595/2008г. на САС/ е бил поставен въпросът дали цесионерът може да подаде молба за допускане на изпълнение на присъденото вземане, което впоследствие му е цедирано. Прието е, че страна, която може да поиска признаване и допускане на изпълнение по смисъла на чл. 38, § 1 е не само самата страна, в чиято полза е постановено съдебното решение, а и всеки последващ приобретател на признатото с него право.
ВКС е имал възможност да се произнесе по въпроса за проверката за издаване на декларация за изпълняемост, въпроса за правомощията на българския съд в производството по чл. 623 ГПК, както и за издадения изпълнителен лист при допуснато изпълнение на решението – може ли съдът да тълкува чуждестранното съдебно решение, включително като ползва издадено удостоверение за лихвите, изчислени от съдебен изпълнител на съответната чужда държава. В определение № 818/22.11.2010г. по ч.т.дело № 774/2010г. съставът на ВКС, ТК, ІІ т. о. е приел, че издаденият изпълнителен лист не се отличава от диспозитива на чуждестранните съдебни решения, чието изпълнение е допуснато. Ако в чуждестранното съдебно решение изтеклите лихви не са посочени като сума, искането за издаване на изпълнителен лист за определена сума, каквато не се съдържа в решението, е неоснователно. Изразено е разбирането, че при присъдени лихви, без посочване на конкретна сума, няма пречка при провеждане на изпълнението съдебният изпълнител да ги изчисли.
Временни, включително охранителни мерки – чл. 31 и чл. 47
ВКС и САС са се произнасяли по жалби срещу определения, постановени по молби за допускане на обезпечение на предявен иск в друга държава – членка по чл. 31, както и за допускане на обезпечение, когато едно съдебно решение, постановено в друга държава – членка, трябва да бъде признато и допуснато изпълнението му в България по чл. 47, чрез налагане на обезпечителни мерки „запор върху банкови сметки” – решение № 1372/10.11.2009г. по гр. д. № 1273/2009г. на САС и решение от 16.06.2010г. по т. д. № 54/2010г. на САС по чл. 47; определение № 107/30.01.2013г. по ч. т. д. № 29/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. по чл. 31.
Международна компетентност
В други съдебни актове на ВКС и САС са разрешавани въпроси по определяне компетентността на българския съд по смисъла на съответни разпоредби от Регламент /ЕО/ № 44/2001г.:
1/ Въпросът „компетентен ли е българският съд да разгледа иск срещу делинквент с местоживеене в друга държава – членка на ЕС за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на ПТП, настъпило в другата държава – членка на ЕС, и предявения в последващо евентуално съединение иск срещу „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, гр. София” е разрешен в определение № 886/09.11.2011г. по ч. т. д. № 130/2011г. на ВКС, в което съдебният състав на ВКС, проверявайки наличието на различните основания на международна компетентност в тяхната йерархична структура и логична последователност, се е позовал на практика на СЕС относно тълкуване на някои понятия и правни норми. Например по приложение на принципа forum loci delicti/damni по дела относно обезщетение за вреди, независимо дали са от деликт или квази – деликт, местно компетентният съд е този по мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие /чл. 5, § 3/. Регламентът не уточнява какво следва да се разбира под вредоносно събитие – дали това е деянието или възникналата от него вреда. В посочената хипотеза е необходимо в държавата на сезирания съд да е настъпило или да има опасност да настъпи вредоносното събитие, т. е. където е извършено вредоносното деяние или където са настъпили непосредствено вредите, съгласно тълкуването на Съда на ЕС, дадено в решение от 30.11.1976г. по дело № С-21/76, B./M. de Potasse d’Alsace, решение от 27.10.1998г. по дело № С-51/97, R. europeenne/Spliethoff’s Bevrachtingskantoor, решение от 01.10.2002г. по дело № С-167/00, Henkel, решение от 11.01.1990г. по дело Dumez F. и Tracoba, решение от 07.03.1995г. по дело № С-68/93, F. Shevill и др. При преценка дали е налице основание за международна компетентност в случаите, когато са предявени повече от един иск, намиращи се във връзка един с друг по чл. 6, т. 1 /искове срещу множество ответници/ съдебният състав е взел предвид решение от 27.09.1988г. по дело № C 189/87, Kalfelis и решение от 11.10.2007г. по дело № С-98/06, Freeport plc, съгласно които чл. 6, § 1 от Регламент № 44/2001 се прилага, когато исковете срещу различните ответници са свързани при предявяването им, т. е. когато е целесъобразно те да бъдат разгледани и решени заедно, за да се избегне рискът от противоречащи се съдебни решения, постановени в отделни производства.
2/ По въпроса „дали Регламент /ЕО/ № 44/2001, след влизането му в сила за България, т. е. след 01.01.2007г., е приложим по отношение на висящите дела, образувани по искови молби преди 01.01.2007г.” е постановено определение № 214/16.04.2009г. по ч. т. д. № 156/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. За да направи извод, че в този случай Регламент /ЕО/ № 44/2001 е неприложим и международната компетентност следва да се определи по правилата на КМЧП, съдебният състав се е аргументирал с разпоредбата на чл. 66, § 1 от Регламента.
3/ Въпросът „дали българският съд е компетентен да се произнесе по иск за делба на недвижими имоти в други държави-членки на ЕС извън България, в случая в Гърция” е разрешен в определение № 27/21.01.2012г. по ч. гр. д. № 603/2011г. на ВКС, ГК, І г. о. и определение № 395/09.08.2010г. по ч. гр. д. № 140/2009г. на ВКС, ГК, І г.о., в които съдебните състави са приели липса на компетентност на българския съд по този иск на основание чл. 22, § 1 от Регламента.
1.2. Регламент /ЕО/ № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент /ЕО/ № 1347/2000 /Брюксел II/ е в сила от 01.08.2004г. и се прилага от 01.03.2005г. Той урежда подведомствеността, признаването и прилагането на съдебни решения по брачни дела и въпроси за родителска отговорност. Регламентът има общо приложение, задължителен е и е пряко приложим във всички държави – членки, включително в Обединеното кралство и Ирландия, с изключение на Дания. Дерогира част ІІ и част ІV от КМЧП в случаите, при които са изпълнени предпоставките за неговото прилагане. КМЧП се прилага в необхванатите от Регламента хипотези, едва след международните конвенции, приложими към брачните и семейни отношения.
ВКС и Софийски апелативен съд са се произнасяли по прилагането на този Регламент в няколко аспекта: 1/ относно приложимостта на Регламента в производства, образувани по искови молби за прекратяване на брака преди 01.01.2007г.; 2/ признаване и изпълнение на съдебни решения по брачни дела и дела, свързани с родителска отговорност; 3/ определяне на компетентността на българския съд по смисъла на съответни разпоредби от Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. Най-многобройна е практиката относно международната компетентност на сезирания съд.
Относно приложимостта на Регламента в производства, образувани по искови молби за прекратяване на брака преди 01.01.2007г.
В определение № 460/10.09.2009г. по ч. гр. дело № 396/2009г. на ВКС, ГК, III г. о. и определение № 192/10.02.2010г. по гр. д. № 101/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. съдебните състави са приели, че преценката за международната компетентност на българските съдилища по дела за прекратяване на брака, образувани преди 01.01.2007г., следва да се извършва по правилата на чл. 7 КМЧП, а не по Регламент № 2201/2003г., който е приложим за България след присъединяването на страната в ЕС съгласно чл. 52 от Протокола относно условията и договореностите за приемането на Република България и Румъния в ЕС и чл. 2 от Договора за присъединяване на Република България и Румъния в ЕС.
Признаване и допускане на изпълнение на решения и актове, постановени в други държави – членки на ЕС
По допускане изпълнението на решения на съдилища от други държави – членки на ЕС за определяне правото на местопребиваване на родените от брака на страните деца са постановени два съдебни акта – определение № 1026/04.10.2010г. по гр. д. № 703/2010г. на ВКС, ГК, IVг. о. и определение № 191/16.02.2010г. по гр. д. № 1961/2009г. на ВКС, ГК, III г. о.
Международна компетентност
Съдебните актове, в които се разглежда международната компетентност на съда по Регламент /ЕО/ № 2201/2003, могат да се групират по различните видове искове:
1/ Иск за прекратяване на брака – съдебната практика на ВКС е по приложението на чл. 3, § 1, б. „а”, предл. 5 и б. „б“ от Регламента. В определение № 716/28.12.2012г. по ч. гр. д. № 356/2012г. на ВКС, ГК, І г. о. е даден отговор на следния въпрос: когато са налице условията на чл. 3, § 1, б. „а”, предл. 5 от Регламент /ЕО/ 2201/2003г. и в същото време има произнасяне от съд на друга държава – членка на ЕС, с което е постановена законна раздяла на съпрузите, кой съд следва да разгледа иска за прекратяване на брака – съдът по обичайното местоживеене на ищеца или съдът, постановил в предходен момент фактическата раздяла. Съдът на държавата – членка, който е сезиран при условията на чл. 3, е компетентен да разгледа иска за развод при условие, че е налице една от алтернативно предвидените възможности, а в случая ищцата е представила доказателства, че има обичайно местопребиваване в страната повече от една година преди предявяване на иска. В решение № 552/06.03.2013 по гр. д. № 1671/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о. е прието, че когато страните по делото са български граждани, на основание чл. 3, § 1, б. „б” от Регламент /ЕО/ 2201/2003 компетентен да се произнесе по предявения иск за развод е българският съд. В определение № 715/20.12.2012г. по ч. гр. д. № 645/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. са изложени съображения, че съобразно изричната разпоредба на чл. 3, § 1, б. „б” от Регламент /ЕО/ № 2201/2003, при наличие на общо гражданство на двамата съпрузи, независимо от обичайното им местопребиваване на територията на друга страна – членка, компетентен да разгледа делото /по иск за прекратяване на брака/ е и съдът на отечествената им държава-членка. В други съдебни актове различни съдебни състави на ВКС са се произнесли по частни касационни жалби срещу въззивни определения, с които са потвърдени определения на първоинстанционни съдилища за спиране на производството по иск за прекратяване на брака поради постановено вече решение на чужд съд на друга държава – членка за прекратяване на брака, за което няма данни, че е влязло в сила. С определение № 691/03.12. 2009г. по ч.гр.д. № 399/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о. е прието, че постановеното вече от гръцки съд решение № 5/07.І.2007г. за разтрогване на брака има значение за решаване на делото по иска за прекратяване на брака, предоставяне упражняването на родителските права върху малолетното дете на страните и определянето на издръжка, образувано в българския съд, поради което производството по делото правилно е спряно и е постановено да се изиска информация от гръцкия съд дали решението е влязло в сила, респективно дали е обжалвано. В определение № 323/02.05. 2012 г. по ч. гр. д. № 201/2012г. на ВКС, ТК, IV г. о. съдебният състав е дал отговр на въпроса: дали висящото бракоразводно дело на български съд, по което страни са български граждани и българският съд е международно компетентен, образувано първо по време, следва да се спира до разглеждането на исковете, свързани с родителската отговорност от друг съд на държава – членка на ЕС на основание Регламент 2201 /2003г. „Възможността е изрично предвидена в чл.15, § 1, б. „а”, при предпоставките предвидени в § 2, б. „а”, „б” и „в” и § 3, а в § 5 е предвидена изрично и възможност за отхвърляне на подсъдността. И двете възможности /за спиране и отхвърляне на подсъдността/ са предоставени на преценката на съда при предпоставките предвидени в разпоредбата на чл. 15: Съгласно § 1 възможността за спиране на производството е предвидена с оглед възможността друг съд в държава – членка на ЕС, с която детето или децата имат особена връзка съгласно предвиденото в § 3, да е по-добре разположен за разглеждането на делото или на отделна част от него, когато това е в интерес на детето или децата и да поеме подсъдността. Спирането на производството следва да се извършва до изтичането на срока, предвиден в § 4 и 5 за сезиране и приемане на подсъдността от другия по-добре разположен съд. При спиране са възможни две хипотези: в случай, че другият съд се сезира и приеме подсъдността, съгласно предвиденото в § 5 , съдът, който е сезиран пръв, отхвърля подсъдността си. А в случай, че другият съд не се сезира и не приеме подсъдността, съдът, който е сезиран пръв, продължава да упражнява подсъдността си.“
2/ Иск за предоставяне на упражняването на родителските права по отношение на родените от брака деца; искане за определяне на мерки на лични отношения с дете – формирана е съдебна практика последните въпроси: задължен ли е съдът, когато прилага чл. 8, § 1 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003, определящ общата компетентност на съдилищата по дела, свързани с родителска отговорност за детето, според неговото обичайно местопребиваване в държавата – членка по времето, да проверява спазени ли са условията на чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от Регламента /определение № 477/06.10.2010г. по ч. гр. д. № 417/2010г. на ВКС, ТК, ІІІ г. о./; за подсъдността на искането за определяне на мерки за лични отношения с близки на дете, компетентността на българските съдилища по дела с международен елемент в приложното поле на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 и КМЧП, от една страна и Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца във връзка с чл. 22а и сл. от Закона за закрила на детето, от друга страна /определение № 21/12.01.2010г. по ч. гр. д. № 733/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о./. Въпросът за международната компетентност на българския съд по искания за предоставяне на родителски права, определяне на обичайното местопребиваване на детето, за заместването на липсващо съгласие за издаването и получаването на паспорт, както и за пътуване зад граница е разгледан в определение № 407/13.07.2009г. по ч. гр. д. № 2410/2008г. на ВКС, ГК, ІV г. о., като съставът на ВКС се е позовал на практика на СЕС, а именно решение от 02.04.2009г. по дело С-523/07 на СЕС, 3 състав.
3/ Компетентност по молба за връщане на дете – постановено е решение № 92/09.02.2010г. по гр. д. № 1469/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., в което е прието, че в конкретния случай на неправомерно отвличане или задържане на дете между държави – членки, компетентността на съдилищата в държавата – членка е уредена подробно в чл. 10 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г., като разпоредбите на този регламент имат предимство пред други конвенции, включително и пред Хагската конвенция от 25.10.1980 г. за гражданскоправните аспекти на международното отвличане на деца – чл. 60 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. Преценката за компетентността на българския съд следва да се извърши след проверка за наличие на достатъчна връзка с разпоредбите, уреждащи обичайното местопребиваване на детето, преди неправомерното му отвеждане или задържане, като във всички случаи това следва да е съобразено изцяло с интересите на детето.
1.3. Регламент /ЕО/ № 4/2009 на Съвета от 18.12.2008г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка се прилага от 18.06.2011г. Прие се с цел да се улесни и осигури бързо и ефективно събиране на вземанията за издръжка, произтичащи от семейни, родствени, брачни отношения или отношения по сватовство. Частично отменя Регламент /ЕО/ № 44/2001 относно разпоредбите, приложими за задълженията за издръжка. Този регламент създаде цялостна система от правила за определяне на международната компетентност по дела за издръжка, приложимото право към задълженията за издръжка, признаването и изпълнението на решения по въпроси, свързани със задължения за издръжка, постановени от държави – членки на ЕС /съответно обвързани или необвързани от Хагския протокол от 2007г./ и ускори сътрудничеството между националните органи. По този Регламент във ВКС все още няма създадена практика, тъй като не са постъпвали касационни и частни жалби срещу въззивни съдебни актове.
1.4. Регламент /ЕО/ № 1346/2000 на Съвета от 29.05.2000г. относно производството по несъстоятелност се прилага от 31.05.2002г. Този регламент се прие с цел да се подобрят и ускорят трансграничните производства по несъстоятелност. Той установява еднообразни правила за съдебна компетентност, признаване и приложимо право в тази област. Дерогира чл. 757 – чл. 760 ТЗ за приложимия закон и признаването на чуждестранни съдебни решения по несъстоятелност, когато са изпълнени предпоставките за прилагането му.
Във ВКС, Софийски апелативен съд и Варненски окръжен съд са постановени няколко съдебни акта относно различни аспекти на този Регламент. В решение № 167/21.12.2009г. по т. д. № 322/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. се засяга въпросът за международната компетентност на българския съд в съответствие с чл. 3 от Регламент /ЕО/ № 1346/2000 и предвид липсата на данни за притежавано от ответника по касация предприятие на територията на друга държава – членка и въпросът за приложимия закон към производството по несъстоятелност по смисъла на чл. 4 от Регламента, а именно законът на държавата – членка, на чиято територия е образувано производството, в случая част ІV от ТЗ. В определение от 15.09.2010г. по т. д. № 1604/2010г. на Варненски окръжен съд, ТО еизразено разбирането, че осребряването на актив в несъстоятелността, представляващ кораб, регистриран в българския корабен регистър, се подчинява на закона на съда, разглеждащ основното производство по несъстоятелност по седалище на длъжника /чл. 4, § 2, б. „б” и „в” и чл. 11 от Регламент /ЕО/ № 1346/2000/.
Във връзка с решението на Европейската комисия от 12.12.2012г. за изменение на Регламент /ЕО/ № 1346/2000 с цел по-нататъшно хармонизиране на националните законодателства в областта на несъстоятелността и фирменото право националното лице за контакти в Европейската съдебна мрежа по граждански и търговски дела Вероника Николова – съдия в САС участва на срещи на ЕСМ.
1.5. Регламент /ЕО/ № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 21.04.2004г. за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания, приет на 21.01.2005г. и се прилага от 21.10.2005г., и Регламент /ЕО/ 1869/2005 на Комисията от 16.11. 2005г. за замяна на приложенията към Регламент /ЕО/ № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета за въвеждане на Европейско изпълнително основание при безспорни вземания – приеха се, за да се отмени екзекватурата по съдебни решения във връзка с безспорни вземания; създава се европейско изпълнително основание при безспорни вземания, за да се постигне по-бърз, ефективен и лесен начин за събиране на безспорните вземания. При определени условия, отнасящи се до връчването на документи, той премахва всички междинни мерки в държавите – членки, в които се иска изпълнение и които до момента са били необходими във връзка с решенията, постановени в друга държава – членка, когато не съществува спор относно основанието или размера на дълга. Премахването на екзекватурата ще даде възможност кредиторите да получат бързо и ефикасно изпълнение в друга държава – членка на ЕС без участие на съдилищата в държавата – членка, където ще се осъществява изпълнението.
Проблемите в България по приложение на този Регламент първоначално се свързваха с началната дата на срока за въззивно обжалване на разпореждането на първоинстанционния съд и с размера на държавната такса, поради липса на изрични текстове. С изменението и допълнението на чл. 624 ГПК /ДВ, бр. 42 от 2009г./ и приемането на Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в сила от 01.03.2008г., пропуските бяха отстранени.
По-голяма част от делата в българските съдилища по този регламент са образувани по молби за издаване на изпълнителен лист въз основа на европейско изпълнително основание за безспорно вземане. Има и случаи на подаване на молби за издаване на удостоверение за европейско изпълнително основание за безспорно вземане пред съответните първоинстанционни съдилища в България, разгледали съответното дело.
Във ВКС са постановени няколко съдебни акта по приложението на Регламент /ЕО/ № 805/2004г., като всички са по дела във връзка с молби за издаване на изпълнителен лист въз основа на европейско изпълнително основание за безспорно вземане /въз основа на решения на съдилища на други държави – членки или въз основа на съдебна заповед на съд на друга държава – членка/. В решение № 136/10.11.2011г. по т. д. № 867/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е отговорено на въпросите: кой е приложимият ред за издаване на изпълнителен лист въз основа на чуждестранно решение в производство, инициирано при действието на отменения ГПК; кои са задължителните реквизити, предвидени в Регламент /ЕО/ № 805/2004г., за които съдът в държавата по изпълнение на чуждестранното съдебно решение следва да следи служебно; какъв е обхватът на проверката на представените документи съгласно чл. 20 от Регламент /ЕО/ № 805/2004г. Прието е, че при постъпила молба за издаване на изпълнителен лист преди 01.03.2008г., същата е следвало да бъде разгледана по реда на отменения ГПК съгласно § 2, т. 9 и т. 14 ПЗР на ГПК и чл. 20, т. 1 Регламент /ЕО/ № 805/2004г. В чл. 20, т. 2 от Регламент /ЕО/ №805/2004г. е посочено, че за иницииране на процедура по изпълнение е необходимо кредиторът да представи на съда по изпълнение препис от решението, което отговаря на необходимите изисквания за доказателствена сила, както и препис от Удостоверение/сертификат/ за европейско изпълнително основание, което да отговаря на необходимите изисквания за доказателствена сила. Логическото тълкуване на разпоредбата налага извода, че съдът по изпълнение е този, който следи дали представените му документи отговарят на поставените от Регламента изисквания за доказателствена сила.
Постановени са и няколко определения: с определение № 541/30.06.210г. по т. д. № 111/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на САС, с което е потвърдено разпореждане на Варненски окръжен съд, с което е разпоредено на основание чл. 624 ГПК да се издаде в полза на молителя /чуждо търговско дружество/ изпълнителен лист въз основа на автентичен инструмент – съдебна заповед за определена сума, чиято дължимост е удостоверена в европейски сертификат за заповед за изпълнение съобразно приложение ІІІ от Регламент /ЕО/ № 805/2004, издаден от определен съд във Великобритания и Северна Ирландия. С определение № 653/18.11.2009г. по ч. т. д. № 581/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. е обезсилено определението на САС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на САС, който да се произнесе с решение по жалбата. Прието е, че обжалваното пред САС разпореждане има значението на решение, поради което въззивният съд следва да се произнесе с решение по аргумент от чл. 623, ал. 6, изр. 2 ГПК.
1.6. Регламент /ЕС/ № 650/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 04.07.2012г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство е в сила от 16.08.2012г. и ще се прилага от 17.08.2015г. Целта е да се премахнат всички бариери, пред които са изправени гражданите при упражняването на своите права в контекста на наследяването с международен елемент. Регламентът урежда компетентността, приложимото право и европейското удостоверение в областта на наследяването.
1.7. Регламент /ЕО/ № 861/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007г. за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес – предвижда факултативна процедура спрямо тази по Регламент /ЕО/ № 805/2004. Регламентът е в сила от 01.08.2007г. и се прилага от 01.01.2009г. В Глава ІІІ, чл. 20 – чл. 23 се съдържат разпоредби, уреждащи признаването и изпълнението на съдебни решения, постановени в държава – членка по европейската процедура за искове с малък материален интерес. Целта е улесняване на признаването и изпълнението на такова решение – без да е необходима екзекватура, декларация за изпълняемост и без да има възможност за възражение срещу неговото признаване. Процедурите по изпълнение се уреждат от правото на държавата – членка по изпълнение, като в България е приложима разпоредбата на чл. 624 ГПК.
1.8. Регламент /ЕО/ № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане – регламентира факултативна процедура спрямо тази по Регламент /ЕО/ № 805/2004. В сила от 31.12.2006г. и се прилага от 12.12.2008г. В чл. 19, чл. 21 – чл. 23 се съдържат разпоредби, уреждащи признаването и привеждането в изпълнението на европейска заповед за плащане в друга държава – членка. Целта е улесняване на признаването и изпълнението й, без екзекватура, без да е необходимо да се обявява изпълнимостта и без възможност за оспорване на нейното признаване. Процедурите по изпълнение се регулират от правото на държавата – членка по изпълнение. В България правната уредба е чл. 627 ГПК.
По двата регламента съществуваха за кратко време проблеми във връзка с обжалваемостта на разпорежданията поради липса на норми, уреждащи началото на срока за въззивно обжалване. С изменение и допълнение на съответните разпоредби на ГПК през 2009г. този пропуск беше отстранен и понастоящем подобни проблеми не съществуват.
- Хармонизация на стълкновителните норми; приложимо право
2.1. Регламент /ЕО/ № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.2008г. относно приложимото право към договорни задължения /Рим I/ – в сила от 24.07.2008г., прилага се от 17.12.2009г. Урежда приложимия закон за договорни задължения от граждански и търговски характер и дерогира съответните разпоредби от част трета на КМЧП, когато са изпълнени предпоставките за неговото прилагане. КМЧП се прилага в необхванатите от Регламента хипотези и едва след другите международни и вътрешни източници, които имат предимство пред него. Не се прилага спрямо договори за международна продажба на стоки, попадащи в предметния обхват на Виенската конвенция. По делата, които досега са разглеждани във ВКС няма позоваване в съдебните актове на този Регламент поради това, че не е бил приложим към конкретните казуси.
2.2. Регламент /ЕО/ № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Рим II/ – прилага се от 11.01.2009г. Урежда приложимото право към извъндоговорните задължения по граждански и търговски въпроси и дерогира съответните разпоредби от част трета на КМЧП, когато са изпълнени предпоставките за неговото прилагане.
В определение № 495/15.10.2012г. по ч. гр. д. № 456/2012г. на ВКС, ГК, І г. о. е поставен въпросът кой регламент е приложим при определяне на международна компетентност по иск, предявен от лице с местожителство в една държава – членка на ЕС за заплащане на обезщетение от непозволено увреждане /delict/ срещу лице с местожителство в друга държава – членка, когато вредоносното събитие е настъпило или може да настъпи в държава – членка на ЕС /хипотезата на чл. 5, § 3 от Регламент № 44/2001/ – Регламент /ЕО/ № 44 /2001 или Регламент /ЕО/ № 864 /2007, както и въпросът дали международната подведомственост в спорове като конкретния произтича от КМЧП, чл. 4, ал. 1, т. 2, когато ищците са български граждани. Приложимото право относно международната компетентност на българските съдилища по спорове за обезщетения от непозволено увреждане се съдържа в КМЧП и в Регламент № 44 /2001 г., който дерогира част втора /от чл. 4 до чл. 38/ и част четвърта от КМЧП в случаите, при които са изпълнени предпоставките за неговото прилагане, каквито са тези, в които лица с местожителство в една държава – членка на ЕС предявяват искове за обезщетение от непозволено увреждане /delict/ срещу лице с местожителство в друга държава – членка и вредоносното събитие е настъпило или може да настъпи в държава – членка на ЕС /хипотезата на чл. 5, § 3 от Регламент № 44/2001/. Прието е, че Регламент /ЕО/ № 864/2007 е неприложим при избора на компетентен съд по спорове за непозволено увреждане с международен елемент, тъй като в него се съдържат правила относно правото, което съдът ще прилага в спора, но не се съдържат правила относно международната компетентност на съдилищата на държавите-членки на ЕС.
Все още няма създадена съдебна практика по този Регламент. По отношение на времевия обхват трябва да се прилага решение от 17.11.2011г. по дело С-412/2010 на СЕС, в което е прието, че Регламентът се прилага за случаите, при които пораждащите отговорността за обезщетение факти са осъществени след 11.01.2009г.
2.3. Регламент /ЕО/ № 4/2009 на Съвета от 18.12.2008г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка – предвижда стълкновителни норми в областта на задълженията за издръжка.
2.4. В областта на приложимото право при развод и законна раздяла през декември 2010 г. Съветът прие Регламент /ЕС/ № 1259/2010. /Рим ІІІ/, който се прилага от 21.06.2012г. и в който България е една от 15-те участващи държави. Все още по този регламент няма формирана съдебна практика в българските съдилища.
2.5. Що се отнася до случаите на наследяване с международен елемент, Регламент /ЕС/ № 650/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 04.07.2012г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство определя, наред с компетентността, признаването и изпълнението на решения и автентични актове, също и приложимото право в областта на наследяването. Приложението му е от 17.08.2015г.
- Улесняване достъпа до правосъдие – европейски трансгранични производства
За да се предостави улеснен и ефикасен достъп до правосъдие за европейските граждани и предприятия, в Европейския съюз се създадоха общи процедурни правила с оглед улесняване и ускоряване на уреждането на трансгранични спорове във връзка с искове с малък материален интерес, както и трансграничното изискване по съдебен ред на безспорни вземания в рамкитена цялата територия на Съюза.
3.1. Регламент /ЕО/ № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане – в сила от 31.12.2006г. и се прилага от 12.12.2008г. Този Регламент съществува паралелно с Регламент /ЕО/ № 44/2001г., като едновременно ползва почти напълно всички негови правила за международна компетентност. Той създава допълнителна и факултативна процедура спрямо тази, предвидена в Регламент /ЕО/ № 805/2004г. и Регламент /ЕО/ № 861/2007г.
По този Регламент няма формирана практика на ВКС. В определение № 667/13.07.2012г. по ч. т. д. № 418/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е отговорено на въпроса за приложението на чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения в производството по чл. 625 – чл. 627 ГПК за изпълнение въз основа на Регламент /ЕО/ № 1896/2006г. – разпоредбатана чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения обхваща и случаите на издаване на изпълнителен лист въз основа на европейска заповед за плащане по реда на производството по чл. 625 – чл. 627 ГПК.
3.2. Регламент /ЕО/ № 861/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007г. за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес – в сила от 01.08.2007г. и се прилага от 01.01.2009г. Този Регламент съществува паралелно с Регламент /ЕО/ № 44/2001г., като едновременно ползва почти напълно всички негови правила за международна компетентност. Той създава допълнителна и факултативна процедура спрямо тази, предвидена в Регламент /ЕО/ № 805/2004г. и Регламент /ЕО/ № 1896/2006г.Целта е да се подобрят и опростят процедурите по гражданските и търговски дела, когато стойността на иска не надхвърля 2 000 евро.
Във ВКС не са постъпвали касационни жалби срещу решения на САС във връзка с този Регламент.
3.3. С цел подобряване достъпа до правосъдие при трансгранични спорове Съветът прие Директива 2003/8/ЕО, 27.01.2003г., която установява общи минимални права за правната помощ. Целта на директивата е да се гарантира адекватно ниво правна помощ в трансгранични спорове за всички лица, които не притежават достатъчно средства.
3.4. Директива 2008/52 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 21.05.2008г. относно някои аспекти на медиацията по гражданскоправни и търговскоправни въпроси – установява общи правила за някои аспекти на медиацията по гражданскоправни и търговскоправни въпроси, с цел увеличаване на правната сигурност и следователно насърчаване на използването на такъв способ зауреждане на спорове.
4. Инструменти за трансгранично сътрудничество между националните съдебни органи по гражданскоправни въпроси
4.1. Регламент /ЕО/ № 1393/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 13.11.2007г. относно връчване в държавите-членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела и за отмяна на Регламент /ЕО/ № 1348/2000 на Съвета, в сила от 30.12.2007г. и се прилага от 13.11.2008г. Има за цел опростяването и ускоряването на предаването между държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи за целите на тяхното връчване, както и увеличаването по този начин на ефективността и бързината на съдебните производства. Регламентът има предимство пред двустранните или многостранните договори или споразумения, които имат същия обхват и които са сключени от държавите – членки /чл. 20/.
Регламентът предвижда различни начини за предаване и връчване на документи: предаване чрез предаващи и получаващи агенции, предаване по консулски или дипломатически канали, връчване чрез услугите на пощите и директно връчване. Предаващите агенции отговарят за предаването на съдебни и извънсъдебни документи за връчване в друга страна членка. Приемащите агенции отговарят за получаването на съдебни и извънсъдебни документи от друга страна членка. Централният орган е отговорен за предоставянето на информация на предаващите агенции и за търсенето на решения на всякакви затруднения, възникнали по време на предаването на документи за връчване.
В ГПК се съдържат специални разпоредби във връзка с осигуряване практическото изпълнение на Регламент /ЕО/ № 1393/2007 – от чл. 608 до чл. 613а ГПК.
В българските съдилища вече се извършва връчване на съдебни документи по конкретни граждански и търговски дела по реда на този Регламент.
4.2. За да се опрости и ускори сътрудничеството между съдилищата на държавите членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела, Съветът прие Регламент /ЕО/ № 1206/2001 на Съвета от 28.05.2001г. относно сътрудничеството между съдилища на държавите-членки при събирането на доказателства по граждански или търговски дела, в сила от 01.07.2001г. и се прилага от 01.01.2004г. Прилага се във всички държави – членки. Има за цел да подобри, опрости и ускори сътрудничеството между съдилищата на държавите – членки при събирането на доказателства по граждански и търговски дела, увеличаването на ефективността и бързината на съдебните производства. Регламентът има предимство пред двустранните или многостранните договори или споразумения, които имат същия обхват и които са сключени от държавите – членки /чл. 21/.
В ГПК се съдържат специални правни норми от чл. 614 до чл. 618 ГПК за осигуряване практическото изпълнение на Регламент /ЕО/ № 1206/2001.
Регламентът предвижда два начина за събиране на доказателства между държавите членки: пряко предаване на молби между съдилищата и пряко събиране на доказателства от молещия съд. В българските съдилища, напр. САС, вече се извършва събиране на доказателства по реда на този Регламент.
4.3. За да се подобри, опрости и ускори съдебното сътрудничество между държавите членки и да се улесни достъпът до правосъдие за гражданите в случаи на трансгранични спорове, с Решение на Съвета от 28.05.2001г. се създаде Европейска съдебна мрежа по граждански и търговски дела /2001/470/ЕО/. Мрежата се състои от звена за контакт, определени от държавите членки, централни органи, предвидени в правни актове на Съюза, магистрати за връзка и всички други органи с правомощия в областта на съдебното сътрудничество между държавни органи /съдии, централни органи/. Националното лице за контакт на ЕСМГТД е Вероника Николова – съдия в Софийски апелативен съд. Член на националната съдебна мрежа е Богдана Желявска – съдия в Софийски градски съд.Българските съдии ползват събраната информация и създадени документи от уебсайта на Eвропейската съдебна мрежа по граждански и търговски дела, но срещат затруднения с оглед езиковата бариера, тъй като само част от информацията е на български език и само част от съдиите ползват друг език. Съдии от различни съдилища в България са посещавали семинари, конференции и други обучения, организирани на европейско ниво от Европейската мрежа за съдебно обучение /EJTN, Брюксел/, Академията за европейско право /ERA, Трир/ и Европейския институт за публична администрация /EIPA, Люксембург/
4.4. Друг инструмент за опростяване на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси са разработките за използване на информационните и комуникационни технологии в съдебната администрация. През юни 2007г. беше даден ход на този проект за създаването на европейска стратегия в областта на електронното правосъдие.
4.5.Eвропейски идентификатор на законодателството /ELI/ – Заключения на Съвета за приканване към въвеждането на европейски идентификатор на законодателството /ELI/ 2012/C 325/02 – Порталите EUR-Lex и N-Lex следва да изпълнят целта да предоставят достъп до информация относно правните системи на ЕС и на държавите-членки и да послужат като полезно пособие за гражданите, юристите и органите на държавите-членки. Предвид разнообразието на юридическите данни на държавите-членки на регионално и национално равнище, както и на равнището на Европейския съюз /ЕС/, на гражданите трябва да се гарантира улеснен и ефикасен достъп до данните относно националното и европейското законодателство. Eвропейският идентификатор на законодателството /ELI/ позволява опростен и бърз достъп до тази информация с оглед допринасяне за допълването на общото пространство на свобода, сигурност и правосъдие.
Повечето от българските съдии търсят съдебната практика на Съда на ЕС на уебсайта на СЕС и портала EUR-Lex.
4.6. Европейски идентификатор за съдебна практика – Заключения на Съвета за насърчаване на въвеждането на европейски идентификатор за съдебна практика /European Case Law Identifier — ECLI/ и на минимален набор от еднотипни метаданни /metadata/ за съдебната практика 2011/C 127/01.
Български съдии участват като експерти за неговото въвеждане.
***
Link to the summary in English language: JUDICIAL COOPERATION IN CIVIL MATTERS AND THE CASE LAW OF BULGARIAN COURTS
***
[1] Съдия в Търговската колегия на Върховния касационен съд.