Българската прокуратура не може да издаде и да предаде Европейска заповед за разследване с цел получаване на данни за трафика и местонахождението във връзка с определени електронни съобщения

Author

Заключение на генералния адвокат Campos Sánchez-Bordona по дело HP (Данни относно трафика и местонахождението), C‑724/19

На 20 май 2021 беше публикувано заключението на генералния адвокат Campos Sánchez-Bordona по преюдициално запитване, отправено от Специализирания наказателен съд във връзка с тълкуване на понятието „издаващ орган“ на Европейска заповед за разследване.

Въпросът, поставен от запитващата юрисдикция е компетентна ли е прокуратурата на държава членка да издаде европейска заповед за разследване по наказателноправни въпроси (наричана по-нататък „ЕЗР“), в която иска данни за трафика и местонахождението във връзка с определени електронни съобщения, когато съгласно вътрешното право на издаващата държава събирането на такива доказателства може да бъде разрешено само от съдия или съд.

Запитването е отправено в рамките на наказателно преследване срещу НР за финансиране на терористична дейност, в рамките на което запитващата юрисдикция издава четири ЕЗР с цел получаване на данни за трафика и местонахождението във връзка с определени електронни съобщения, които заповеди са предадени на съответните органи в Германия, Австрия, Белгия и Швеция. Нито при издаването на ЕЗР, нито в рамките на тяхното изпълнение (с изключение на изпълнението от страна на Белгия) е имало намесата или съдействието на съдия или съд. Въз основа на събраните доказателства, включително информацията, дадена в отговор на ЕЗР, спрямо HP и още пет лица са повдигнати обвинения за финансиране на терористична дейност и за участие в престъпна група за финансиране на такава дейност. Запитващата юрисдикция обаче, която трябва да прецени доказателствата, събрани по силата на ЕЗР, се съмнява в тяхната законосъобразност, тъй като съгласно националното право тези доказателства биха могли да бъдат събрани в България само след съдебно разрешение. При тези обстоятелства тя отправя разглежданото преюдициално запитване.

Според генералния адвокат, две решения на Съда са от значение във връзка с отправеното запитване от Специализирания наказателен съд – решение от 8 декември 2020 г., Staatsanwaltschaft Wien (Фалшифицирани нареждания за банков превод), C‑584/19, EU:C:2020:1002 и решение от 2 март 2021 г., Prokuratuur (Условия за достъп до данните за електронните съобщения), C‑746/18, EU:C:2021:152. С първото решение Съдът на ЕС разсейва съмненията относно компетентността на прокуратурата да издава ЕЗР, дори да няма статут на пълна независимост от изпълнителната власт, а с второто решение Съдът не признава на прокуратурата качеството на безпристрастно трето лице, когато тя едновременно, от една страна, изпълнява функциите по наказателно разследване и от друга страна, представлява държавното обвинение в последващото производство, поради което на нея не бива да се възлага компетентността да разрешава достъпа до притежаваните от доставчиците на електронни съобщителни услуги данни за трафика и местонахождението. Генералният адвокат тълкува разпоредбите на Директива 2014/41[1] именно в светлината на цитираните решения на Съда на ЕС.

Съгласно направеното тълкуване, вътрешното право може да предостави на несъдебен орган, оправомощен да разпореди събирането на доказателства, родовото качество „издаващ орган“ за ЕЗР. Издадената от него ЕЗР обаче може да бъде предадена на изпълняващата държава членка само след потвърждаването ѝ от съдебен орган.

Всъщност член 6, параграф 1 от Директива 2014/41 предвижда, че издаващият орган може да издаде ЕЗР само ако са изпълнени следните две условия:

–        Първо, издаването на тази заповед да е „необходимо и пропорционално“, като освен това се отчитат правата на заподозряното или обвиняемото лице (член 6, параграф 1, буква а).

–        Второ, предмет на заповедта да е процесуално-следствено действие, което би могло да бъде „разпоредено[…] при същите условия в сходен национален случай“ (член 6, параграф 1, буква б).

С второто условия се установява връзка между издаването на ЕЗР с изискванията, които вътрешното право предвижда за разпореждането на равностойно действие. Така, ако сред условията, поставени за сходни национални случаи, правото на издаващата държава предвижда, че само съдия или съд е компетентен да разпореди дадено процесуално-следствено действие, последното може да бъде предмет на ЕЗР, само ако тя е издадена от съдебен орган.

Както става ясно от самото преюдициално запитване, по разглежданото дело издадените от българската прокуратура ЕЗР се отнасят до разпореждането на действия, които при чисто вътрешни случаи се допускат само от съдия или съд.

Ето защо, в заключение, според генералния адвокат, българската прокуратура не може да издаде и да предаде ЕЗР на друга държава членка, за да събере доказателство, което ако трябваше да бъде събрано в България, съответното разпореждане щеше да е от изключителната компетентност на съда. Въпросната прокуратура няма „компетентността“, която съгласно член 2, буква в), подточка i) във връзка с член 6, параграф 1, буква б) от Директива 2014/41 представлява условието за квалифицирането ѝ като „издаващ орган“ по смисъла на тази разпоредба.

[1] Директива на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година относно Европейска заповед за разследване по наказателноправни въпроси (OB L 130, 2014 г., стр. 1).

Радостина Стефанова Камишева

Радостина Стефанова Камишева

Юридически сътрудник в кабинета на съдия Александър Корнезов в Общия съд на ЕС.