(Решение № 44 от 26 април 2016 г. на Апелативен съд – Бургас, ГО, по гр. д. 96/2016 г.)

Срещу решение № 46 от 26.11.2015 г., постановено по гр.д. № 407/2014г. на Ямболския окръжен съд са подадени три въззивни жалби от страна на трите държавни органа, които са осъдени солидарно с това решение.

В жалбата на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) се иска да бъде обезсилено първоинстанционното решение като недопустимо поради неподведомственост на предявения от ищеца иск на гражданските съдилища. Твърди се, че съдът не се е произнесъл по направеното от АПСК пред първоинстанционния съд възражение, че предявеният иск следва да се квалифицира като такъв по чл.1, ал.1 ЗОДОВ и следва да бъде разгледан по реда на чл.203 и сл. АПК пред административните съдилища. Алтернативно се иска, ако се приеме, че обжалваното решение е допустимо, да бъде отменено като неправилно и необосновано. Според АПСК не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 63 ДФЕС, тъй като тази разпоредба намирала приложение само при наличие на субект, в случая, юридическо лице, което е със седалище на територията на някоя от страните – членки на ЕС, което не било установено по отношение нито на ищеца, нито на неговите акционери. Първоинстанционното решение било неправилно и по отношение на размера на претендираните вреди, тъй като процесните имоти, продадени на публичен търг само формално са преминали в патримониума на третото лице, а и размерът на вредите бил недоказан.

Във въззивната си жалба Народното събрание поддържа, че не са налице данни в конкретния случай да е било ограничено трансграничното движение на капитали, което да е засегнало ищеца и че по отношение на Народното събрание не са налице трите предпоставки за ангажиране на неговата извъндоговорна отговорност.

От своя страна, Върховният касационен съд (ВКС) поддържа, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно и се отхвърли предявеният от ищеца иск. Според ВКС, в нито една от хипотезите на чл. 2, чл. 2а и чл. 2б ЗОДОВ не се предвижда реализиране отговорността на държавата за вреди, причинени от национален съд в резултат на нарушеното право на ЕС. Затова се подържа, че този закон, който е специален по отношение на общия ред за търсене на вреди по реда на чл.49 ЗЗД, е неприложим по отношение на съдебните органи, към които се претендира обезщетение за вреди от нарушаване разпоредби от правото на ЕС. Освен това първоинстанционният съд бил присъдил две обезщетения за една и съща вреда. Според ВКС, не може да се претендира като последица от деликта разходите, които е направил ищецът по наемане на отчуждения имот, тъй като договорите за наем са частни документи и техните правни последици произтичат единствено и само от волята на страните по тях. Не били събрани доказателства, че действително посочения размер на наема е реалният пазарен наем и по този начин съдът бил нарушил принципа на еквивалентността и справедливостта, както и относно стойността на чуждия дълг, по който е извършена публичната продажба на имота на ищеца. Цената на имота, продаден при публичната продан, а още по-малко пазарната му стойност, е неоснователно претендирана и неоснователно присъдена като обезщетение от съда. ВКС твърди, че неправилно е ангажирана отговорността му за неотправено преюдициално запитване до СЕС, тъй като касационната инстанция е длъжна да отправи такова запитване само ако допусне въззивното решение до касационно разглеждане ако са налице основанията на чл. 280 ГПК и ако съдът прецени, че е нарушена нормата на ЕС. В случая, касационната инстанция е приела, че посочените от касатора доводи за неправилност на въззивното решение не представляват основания за допускане на касационно разглеждане. Не бил отчетен фактът, че към момента на произнасяне на ВКС дори не е била възбудена наказателна процедура от ЕК спрямо България като държава членка, поради което счита, че с определението си ВКС не е причинил вреда на ищеца.

Предявена е и насрещна въззивна жалба от „Завод за каучукови уплътнители” АД (ЗКУ), с която първоинстанционното решение се обжалва в частта му, с която са отхвърлени предявените искове за имуществени вреди за сумата от 4255 лева, представляващи разноски в производството, приключило пред ВКС с определение от 28.06.2010 г.

Въззивната инстанция намира първоинстанционното решение, преценено съобразно изискванията на чл. 269 ГПК, за валидно и допустимо като постановено от компетентен съд, в законен състав, по надлежно предявен иск и редовно развило се допустимо исково производство. Подържаното във въззивната жалба на АСПК възражение за недопустимост на обжалваното решение поради неподведомственост на предявения от ищеца иск на гражданските съдилища въззивният съд счита за неоснователно. БАС припомня, че предявените пред националния съд искове за обезщетяване на тези вреди следва да бъдат разгледани по ред, който да не е по-неблагоприятен от този за подобни искове, засягащи националното право. Той се позовава на определение № 269 от 08.05.2015г. по гр.д. № 1867/2015г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на чл. 274, ал.3 ГПК, в което, след извършено сравнение на исковете за отговорност на държавата за вреди по ЗОДОВ и на тези за извъндоговорната отговорност на държавата за нарушения на общностното право ВКС приема, че става дума за сходни искове и че процесуалният ред по ЗОДОВ е именно редът, предвиден за „подобни искове” по националното право. Извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушения на общностното право, произтичащи от чл. 4, пар. 3 ДЕС обхваща всички вреди, независимо от какъв държавен орган са причинени – на законодателната, изпълнителната или съдебната власт. Затова БАС намира за неоснователно искането на АСПК за квалифициране на предявения иск по чл.1, ал.1 ЗОДОВ и за разглеждането му по процесуалния ред на АПК, предвиден в чл.1, ал.2 ЗОДОВ. С конституирането на АСПК като ответник в настоящото исково производство не е ограничено правото ѝ на защита в процеса, упражнено и чрез подадената АПСК  въззивна жалба, поради което липсват основания за обезсилване на решението.

По същество въззивната инстанция приема, че основният спорен въпрос, останал за разрешаване във въззивното производство, е свързан с наличието на предпоставките от фактическия състав на извъндоговорната отговорност на България като държава членка на ЕС, които ответниците подържат, че не са налице, като твърдят, че липсва нарушение на разпоредбата на чл. 63 ДФЕС.

БАС припомня, че Съдът на ЕС по повод тълкуване на чл. 63, § 1 ДФЕС последователно в своите решения е признавал за ограничение на свободното движение на капитали всяка мярка, въвеждана от националните законодателства на държавите-членки, която може да разубеди и да възпре чуждестранните лица да инвестират в съответната държава-членка като създава за държавата особени права или привилегии във връзка с участието ѝ в приватизационния процес и в управлението на акционерните дружества за сметка на правата и интересите на частноправните субекти, осъществяващи стопанска дейност на територията ѝ.

С разпоредбата на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК, обн. в бр.72/01.09.2006 г. е предвидено, че за заварени приватизационни договори, по които има неизпълнени в срок задължения, Изпълнителният съвет на АСПК, съответно органите по чл. 4, ал.2 от закона могат в 6-месечен срок от влизане на закона в сила да предприемат необходимите действия за учредяване на законна ипотека върху имуществото на купувача, а в случаите по чл. 25 и чл. 35 от отменения ЗППДОП /обн. Д.в. бр.38/1992г., отм. Д.в.бр.28/2002г./ – върху имущество на приватизираното дружество. Безспорно е, че целта на тази законодателна промяна, извършена с приемането на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК е да се предвидят допълнителни засилени гаранции за държавата като кредитор по сключени при действието на отменения ЗППДОП приватизационни договори чрез признаване в нейна полза на правото да впише законна ипотека не само върху имуществото на купувачите, неизпълнили поетите от тях договорни задължения, но и върху имуществото на приватизираното дружество, за да обезпечи и събере успешно вземанията си от неизправните купувачи. С § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК са уредени ясно и недвусмислено кумулативните предпоставки за вписване на специалната ипотека в полза на държавата, а именно сключен по реда на чл. 25 или чл. 35 ЗППДОП /отм./ приватизационен договор; неизпълнени в срок поети от купувача с този договор задължения и налично имущество на дружеството, което може да бъде обект на ипотека. С тази норма не са предвидени други допълнителни изисквания, свързани с принадлежността на закупените с приватизационния договор акции и дялове и по-конкретно не е въведено изискване към момента на предприемане действията по вписване на ипотеката акциите или дяловете да са притежание на неизправния купувач.

БАС припомня, че ВКС в своята задължителна практика приема, че при липса на въведено от законодателя изискване купувачът да е съдружник или акционер в приватизираното дружество към момента на вписване на ипотеката, нормата на § 8 ПЗР на ЗИД на ЗПСК следва да бъде тълкувана съобразно точния смисъл, вложен в нея като счита за недопустимо стеснително тълкуване на закона.

Съдържащата се в § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК правна уредба, предвиждаща право за държавата да впише ипотека върху имуществото на приватизирано дружество за обезпечаване на неизпълнени в срок задължения на купувача по заварен към 01.09.2006 г. договор за приватизационна продажба създава предпоставки за ограничаване на правата и интересите на акционерите, които са закупили или след вписване на ипотеката ще закупят акции от капитала на приватизираното дружество. Вписването на законна ипотека върху имуществото на приватизираното дружество препятства косвено свободното упражняване на правата на акционерите да решат как да се управлява недвижимото имущество, обект на ипотеката и какви разпоредителни действия да се извършват по отношение на него. Провеждането на принудително изпълнение върху имуществото, предназначено да служи за осъществяване дейността на дружеството прави невъзможно реализирането на положителни икономически резултати от тази дейност и съответно постигане на целта, която инвеститорът-акционер е преследвал със закупуването на акциите. С признаване на специалното ипотечно право по § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК държавата се поставя в привилегированото положение да може да удовлетвори успешно частноправните си вземания към купувача, който е чуждо за дружеството лице за сметка на участващите в дружеството акционери, включително и инвеститори от други държави – членки, които са закупили акции в дружеството. По този начин е придаден приоритет на чисто икономическите интереси на държавата спрямо конституционно защитените с чл. 19, ал. 3 от Конституцията на РБ инвестиционни интереси на акционерите. Приватизираното дружество не е носител на задълженията, поети от купувача с приватизационния договор и по аргумент от чл.133 от ЗЗД имуществото им не обезпечава изпълнението на тази чужди задължения.

Според БАС е недопустимо разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК да бъде прилагана от националния съд от момента на приемане на България за член на Европейския съюз до законодателната ѝ отмяна със ЗИД на ЗПСК, обн. Д.в.бр.34/ 12.05.2015г. Действително изменението на нормата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК, което е приложимо за конкретния случай, е прието от Народното събрание през 2006 г. – преди присъединяването на България към ЕС, но същата е отменена със Закон за изменение на ЗПСПК едва на 29.04.2015 г. въпреки откритата от ЕК против България процедура за нарушение № 2012/4002 и дадения от ЕК с мотивираното ѝ становище от 21.03.2013г. двумесечен срок за предприемане от българските власти на конкретни мерки. Непосредствено след влизането на България в Европейския съюз АСПК е приложила разпоредбата на § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК и не само е вписана законна ипотека върху имуществото, собственост на приватизираното дружество-ищец, но и е извършена публична продан на същото имущество. Липсват данни за реално предотвратяване или ограничаване на придобиването на акции по отношение на реални инвеститори, но ЕК с мотивираното си становище по процедура за нарушение № 2012/4002 приема, че посочената норма накърнява правото на свободно движение на капитали и може да засегне всеки бъдещ инвеститор на дружеството със седалище в държава-членка или в трета страна. БАС напомня, че обстоятелството, че дадена разпоредба от общностното право няма директен ефект, не е пречка за ангажиране на отговорността на държавата за причинените от нетранспонирането й вреди. Затова е неоснователно твърдението в жалбата на АСПК, че няма нарушение на норма на ЕС поради това, че нито ищецът като юридическо лице, нито неговите акционери са със седалище на територията на някоя от страните-членки на ЕС, поради което ищецът не би могъл да се позове на колизия между правото на ЕС и националното ни законодателство.

Според БАС, с приемането на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК от Народното събрание и прилагането на тази норма от АПСК безспорно е допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, което е основание да бъде ангажирана отговорността на държавата в тяхно лице. Народното събрание не е изпълнил дадените му от ЕК препоръки и е отменил противоречащата на правото на ЕС норма на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК едва три години след започване на процедура № 2012/4002 по описа на ЕК и повече от една година след предявяване на иска за обезщетяване на вредите от страна на ЗКУ.

БАС приема, че подържания довод от Народното събрание, че „ 43-то НС не може да бъде отговорно за разпоредба, която е приета през 2006г. от 40-то НС”, е неоснователен. Съгласно чл. 74 от Конституцията, Народното събрание е постоянно действащ орган, който осъществява своята дейност чрез народни представители, които се избират на всеки четири години. Изтичането на мандата на народните представители не води до прекратяване на Народното събрание като орган, който само спира своята дейност – законодателна и контролна за периода до избора на нови народни представители.

БАС припомня, че предмет на производството по реда на чл.258-260 ДФЕС могат да бъдат и извършени от националните съдилища нарушения на правото на ЕС, като този въпрос се засяга за първи път по делото Köbler. В това решение след като напомня, че държавата носи отговорност за неизпълнение на задълженията ѝ, извършени от всички нейни органи, Съдът подчертава особеното място, отредено от върховните съдилища на държавите членки в европейското правораздаване. На тази основа Съдът заключава, че държавите членки носят отговорност за вредите, настъпили вследствие на окончателен съдебен акт, постановен в противоречие с правото на ЕС. Нарушаването на правото на ЕС от страна на държавата може косвено да бъде установено и по реда на преюдициалното производство по чл.267 ДФЕС посредством отправянето на преюдициално запитване относно съответствието с правото на ЕС на разпоредба или акт от националното законодателство. От момента на присъединяването ѝ към ЕС България е обвързана от разпоредбите на учредителните договори в рамките на ЕО и ЕС и в съответствие с принципа за примат на правото на ЕС над националните правни разпоредби ВКС, в качеството му на национална юрисдикция, правораздаваща като последна инстанция, е задължен да съобрази нормата на чл. 63 ДФЕС във връзка с приложението на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК. Към момента, когато е направено искане за преюдициално запитване в касационната жалба на „З” АД във връзка с приложението на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК и противоречието му с общностното право, ВКС е бил длъжен да направи такова запитване с оглед въведеното в касационната жалба оплакване за наличие на основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, свързани с точното прилагане на закона – дали разпоредбата на § 8 се прилага в аспекта на установената с чл. 63 ДФЕС забрана за ограничение на свободното движение на капитали между държавите-членки, от което зависи правилното решаване на делото. Отговорът на този въпрос би се получил единствено и само чрез отправяне на преюдициално запитване, което задължение за касационната инстанция е въведено и с разпоредбата на чл.629, ал.3 ГПК и което тя в случая не е изпълнила. ВКС като последна инстанция винаги трябва да отправи запитване за тълкуване, освен ако отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на СЕО или значението и смисълът на разпоредбата или акта са ясни, че не будят никакво съмнение, които изключения не само не се установяват да са били налице, но и не се твърдят от този ответник. Неизпълнението на задължението за отправяне на преюдициално запитване, което тежи на последната съдебна инстанция по силата на чл. 267, ал. 3 ДФЕС, е достатъчно съществено по смисъла на трайно установената практика на Съда на ЕС, за да се приеме, че акта на ВКС противоречи на правото на СЕС и следва да се ангажира отговорността на държавата.

Според БАС, подържаният във въззивната жалба на ВКС довод, че отправяне на преюдициално запитване не може да се направи във фазата на селектиране на касационната жалба, а само във фазата на касационното разглеждане на делото, е неоснователен. Нито разпоредбата на чл. 267, ал. 3 ДФЕС, нито нормата на чл. 629, ал.3 ГПК съдържат такова разграничение на отделните фази, през които преминава разглеждането на делото от последната съдебна инстанция, а и според практиката на Съда на ЕС без значение в кой стадий на производството е отправено преюдициалното запитване. Достатъчно условие е съдът, пред който е направено искане за отправяне на преюдициално запитване, да действа като последна инстанция.

По изложените съображения въззивният съд счита, че са налице предпоставките за да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на държавата – извършените от ответниците нарушения дават основание на съда да приеме, че същите отговарят на изискването да са „явно квалифицирани”, т.е. достатъчно съществени. Претърпените от ищеца имуществени вреди са вследствие на тези нарушения на ответниците, т.е. налице е и пряка причинно-следствена връзка между нарушението и причинените вреди.

Обезщетението, което държавата дължи, трябва да бъде равностойно на претърпяната вреда, така че да осигури ефективна защита на нарушеното право. При липса на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение се прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. Съобразно разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ, по който процесуален ред се разглежда делото, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

В случая, доколкото основния предмет на търговската дейност на ищеца е свързана с производство на определени изделия, с отчуждаване на собствените му недвижими имоти, в които е извършвана тази дейност, чрез извършената от ДСИ публична продан за погасяване задълженията на трето лице към държавата, ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в намаление на имущественото му състояние и лишаване от правото му да се разпорежда със собствените си имоти по повод на неговата дейност. Всяка имуществена вреда има стойност, която може да се изчисли и изрази в определена сума. Съобразно установената практика, обезщетението за имуществени вреди се определя от пазарната стойност на съответното имущество. Вещото лице по допуснатата от първоинстанционния съд техническа експертиза счита, че реалната пазарна стойност на процесните имоти е тази, определена към момента на извършване на публичната продан през 2011г. и възлизаща на 532 900 лева.

БАС намира за неоснователно твърдението във въззивната жалба на АСПК, че релевантната стойност на процесните имоти е достигнатата продажна цена при проведената публична продан, тъй като тази цена не е действителната пазарна стойност на имотите, а началната цена, от която започва принудителната продан съобразно разпоредбата на чл.468, ал.1 ГПК. Тази начална цена в размер на 75% е определена именно върху изчислената от вещото лице пазарна стойност от 532 900 лева, която е и реалната вреда, претърпяна от ищеца с отнемане собствеността му върху процесните имоти. Фактът, че публичната продан е приключила на цена от 75% от пазарната стойност на продаваните имоти, не дава основание да се приеме, че това е „релевантната стойност” на тези имоти, както твърди АСПК в жалбата си, тъй като проданта е приключила на тази цена поради явил се само един купувач и липса на наддавателни предложения.

БАС отхвърля и твърдението на АСПК, че имотите само формално са преминали в патримониума на третото лице-купувач и същите били останали дружествена собственост. Фактът, че купувачът по публичната продан притежава 92.95% от акциите на дружеството не е достатъчен в подкрепа на така изразеното от АСПК становище. Липсата на данни за апортиране на тези имоти в капитала на акционерно дружество не дава основание да се приеме, че придобитото от купувача имущество е останало в патримониума на акционерното дружество-ищец.

Приема се за неоснователен и доводът, подържан във въззивната жалба на ВКС, че с обжалваното решение съдът е присъдил две обезщетения за една и съща вреда. Безспорно е, че с отчуждаване на собствените на ищеца имоти на него са му причинени имуществени вреди, за репариране на които ищецът претендира обезщетение. Различните по вид имуществени вреди не означава двойно обезщетение, тъй като и двата вида вреди, претендирани от ищеца – пазарната стойност на отчуждените имоти и размера на платения от ищеца наем по сключен от него договор за наем, произтичат от принудителното му лишаване от собствеността върху негови имоти. Още повече, че сключването на договор за наем и заплащане на наемна цена за ищеца е било абсолютно наложително, за да продължи дружеството да упражнява своята дейност. Според БАС, неоснователно е и твърдението във въззивната жалба на ВКС за недоказаност размера на претендирания като заплатен наем, който не бил реалния пазарен наем. Вредата, която ищецът претендира, произтича от заплатения наем за определен период от време, чийто размер е договорен в сключения договор за наем, поради което неправилно се посочва, че този размер следва да бъде съобразен с пазарния наем за този период. Страните по даден договор за наем са свободни да договарят размера на дължимата наемна цена, а пазарният наем се използва като база при претенция за обезщетение за лишено право на ползване, при което няма договорен наем, каквото в конкретния случай не се търси. Дори и да се приеме, че между страните по договора за наем е налице свързаност по смисъла на §1, т.3 от ДР на ТЗ, това не опровергава, че договорената наемна цена е реалната цена на уговорен наем, заплатен чрез реално плащане по банков път, установено от счетоводната експертиза.

По изложените съображения Бургаският апелативен съд счита, че атакуваното решение е постановено при пълно и точно установена фактическа обстановка и правилно приложение на материалния закон. След обсъждане на събраните по делото доказателства, приложимите норми за случая и практиката на СЕС първоинстанционният съд правилно е уважил предявеният от ищеца иск по чл.4, § 3, ал.2 ЗФЕС като е ангажирал извъндоговорната отговорност на държавата в лицето на въззивниците от нарушаване правото на ЕС. Като е приел, че са налице елементите на тази правна норма, приложима за настоящия случай, правилно съдът е осъдил въззивниците да заплатят претендираното от ищеца обезщетение в посочените размери при условията на солидарната отговорност. Практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК не е поставяла под съмнение възможността да се реализира солидарна отговорност по ЗОДОВ спрямо няколко субекта като в производството по иск за обезщетение за причинени вреди съдът не е длъжен да изследва съотношението между вината на съпричинителите, тъй като съгласно чл. 53 ЗЗД, към която разпоредба препраща § 1 от ДР на ЗОДОВ те отговарят солидарно, а съотношението на вината е предмет на иска по чл. 127 ЗЗД.

Въззивният съд намира за основателно направеното в насрещната въззивна жалба на ищеца оплакване за неправилност на първоинстанционното решение в частта му, в която е отхвърлена претенцията на ищеца за присъждане на направените от него разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 4255 лв. в производството пред ВКС. Според БАС, нарушението на чл. 267 от ДФЕС, което обосновава отговорността на съответната институция мотивира и отговорността за разноски, направени от ищеца в производството по иска му по чл. 26 ЗЗД, което се е развило в противоречие с разпоредбите на ДФЕС. Вследствие допуснатите от ответниците нарушения, разгледани по-горе, на ищеца е причинена вреда в размер на заплатените от него разноски пред ВКС, която е пряка и непосредствена последица от тези нарушения.